|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КИТАЕЦЪТ Минка Параскевова 2. Баба ми, слаба, но още запазена жена, често сполетяна от спомени, разказва за съдбовната си среща с китаеца. - Много обичам конете. Можех да яздя, но не така изкусно като чичо ти Добрин. Погледнах я. Очите й се смееха. Имаше дълги и красиви черни мигли, с които нежно пърхаше, докато нанизваше думите като мъниста. - Бях на шестнайсет. Три месеца и половина сънувах един и същи сън, който и деня ми изпиваше. Красив черен кон препускаше диво из улиците и ме преследваше. Ама, защо? И аз не знам. А пък ми харесваше, но бягах от него. Тогава, още дете, не познавах мъжка ласка, не знаех какво е това любовта. А любовта, дете, е копринен конец - леко се увива, ама здраво държи. Тя стана, отвори шкафа и отново я извади - кърпата. Държеше я все така сгъната, така както й я подарил. - Коприна е. Истинска китайска коприна. За спомен. Не стоя дълго. Имал жена и дете. Но оттогава взеха да ни викат “Копринковите”. 1. Погали ме по лицето и ми каза, че имам гладка като коприна кожа. После ми облече черно расо и ми каза, че съм четвъртата й. Задърпа ме нагоре по стълбите, краката ми се омотаха в полите на расото и я оставих да ме тегли нагоре. Не знам колко продължи цялото изкачване (сигурно две-три минути!), ама на мен ми се стори дълго като цял човешки живот. Виждах ясно напрегнатите й черти по слабото мускулесто лице. Носеше прическа а’ла гарсон. По-късно баба ми каза, че сме изглеждали като голяма черна копринена буба, устремила се към порция с хрупкави листа. От малка нося фамилията Копринкова. А по-късно научих името й - Свилена. Снимахме във Свиленград. 1 ½.с Пиша вече десетата си книга. Нито една от предишните ми девет не е публикувана. Обичам да ставам рано преди изгрев и да оставям кожата ми жадно да отпива въздушни кристалчета свежест. А киното ми е хоби. Участвала съм в поне дванадесет филма, но все в незабележими роли. Преди два дни ми позвъниха вкъщи. Спешно! Не можах добре да асимилирам. Баба ми е била спешно приета в болница. И през ум не ми е минавало, че е шизофреничка. Толкова години и така незабележимо!... Китаецът е бил част от “другия” й живот. Но той никога не беше живял така живо както в детското ми съзнание. Започнах следващия параграф с: “Любовта и животът имат различни измерения”. Затворих плътно вратата след себе си. На вратата на химическото висеше табела с надпис “Ревизия”.
© Минка Параскевова Разказът е отличен на конкурса за разказ "Зимни литературни вечери "Витошко лале" (2004). |