ЦВЕТЕ В КЛЕТКА

Минка Параскевова

web

- Задушавам се, задушавам се, задушавам се... - нервно пищеше полуувяхналата тъмночервена хризантема.

Не беше свикнала да живее в саксия. Сега коренчетата й бяха странно притиснати и смачкани във формата на кофичка от кисело мляко “Данон”, а красивата й главичка отчаяно се въртеше в малкото пространство между решетките на малка ръждива клетка за папагал.

Кой и защо я беше напъхал тук? Точно това се опитваше да си обясни, но когато започваше да мисли силно и напрегнато, коренчетата й по-активно изпиваха влагата от почвата и листенцата на главата й пропяваха тихо като заспали малки сребърни звънчета, от което й се завиваше свят. Ето вече цял час беше минал, а още не беше се срещнала със своя любим - къртика. Липсваха й енергичните му движения, с които нежно масажираше коренчетата й и изпълваше крехкото й телце със сладостен трепет - макар че при първата им среща това негово ровичкане едва не я извади от равновесие:

- Ей, по-полека! Грубиян! - извика болезнено тя.

- Моля, моля. Бързам - продума задъхано къртикът.

- Така ли?! И за къде? - попита все още нацупено хризантемата.

- За работа - все така забързано й отвърна той, нервно побутвайки с предните си краченца влажната си муцунка.

- И какво работите?

- Копая.

- И какво по-точно?

- Корени.

“Трябва да е историк. Това е работата на историка - да се рови и да търси корени.” Изведнъж гласът й омекна. Цветът й излъчи най-прекрасните аромати. И почти кокетничейки, малката хризантема продължи разговора си с непознатия:

- Значи, господине, вие сте историк!

- Е, не съвсем...

- Но работата ви е да ровите и да търсите корени.

- Да, точно така.

- А очила имате ли?

- Не, аз всъщност съм сляп.

Последната му реплика беше толкова неочаквана, че на хризантемата й се зави свят: “Историк и при това сляп! А как беше избрал точно нея при наличието на цяла леха с хризантеми?“ При тази мисъл цялото крехко същество на цветето беше залято от внезапна гореща вълна. Изпоти се. Малки капчици пот, като същинска роса, обляха тъмночервените й цветчета. Добре, че беше червена, иначе останалите веднага щяха да забележат руменината, която обикновено избиваше по лицето й при силно вълнение или смущение. А точно в този миг тя изпитваше и двете. “Любов! От всички тук достойни той е избрал точно мен. А всяка любов започва с избор...”. “Влюбена, влюбена” - присъедини се към мисловната й песен и топлият пролетен вятър. Слънчевият лъч нежно погали цветчетата й и влюбено изпи влагата от тях. И преди тя да успее да каже и думичка повече, къртикът вече беше изчезнал.

На следващия ден те отново се срещнаха. Този път къртикът беше по-внимателен, мина точно под върха на коренчетата й и леко ги докосна с хладната си кожа. Беше едно невинно докосване, но тя имаше усещането, че слънцето с цялата си горещина я бе дарило с прегръдка, а след това океанът с всичките си води я бе окъпал. “Какво ще е друго, ако не истинска любов? Любовта е докосване като това преди малко.” И от този ден нататък те се срещаха всеки ден и говореха с часове. Тя му разказваше за красивия свят там горе, а той й разкриваше непознатия свят там долу. Тези като че ли безкрайни любовни мигове бяха спонтанно прекъсвани от острото й желание той да види красотата й: “Само ако можеше да вижда!” А тя от ден на ден все повече и повече разцъфтяваше.

Всички хризантеми в лехата умряха, а тя продължаваше да е все така жизнена и ароматна.

Мина лятото. Дойде есента. Очите й нищо не виждаха. Заслепена, чакаше всеки нов ден, всяка нова среща. Свърши и есента.

И ето че тази сутрин тя се събуди, сънувайки, че се задушава. Отвори очите си, но задушаването не спря. Значи не беше сън! Огледа се и разбра - в саксия, в клетка. Изведнъж усети, че някой я гледа. Погледна. И го видя. Гледаше я! Най-накрая... Беше напуснал своя свят, за да прекрачи в нейния, за да я види...

Засия. Забрави за саксията, за притиснатите си коренчета, за всичко.

“Но защо погледът му е толкова скован? Да не би да е... О, боже! Навън е зима и той е... О, не!” Задушаването се върна с пълна сила. Виеше й се свят. “Мъртъв! Измръзнал след като излязъл да ме търси и...” Захлипа. Отпусна ароматната си главица и издъхна. Издъхна, без да забележи колко топло беше в стаята и че всъщност решетките бяха само решетки от прозореца, който я предпазваше от студа. Нямаше и следа от клетка.

© Минка Параскевова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2004, № 1 (50)