ВОСЪЧНИ ФИГУРИ

Милена Митева

web

Не знам как точно се запознах с него. Беше хладна сутрин, в 7.30 сутринта, когато въздухът мирише на прибързано събуждане, на проницателен дамски парфюм, размесен с миризмата на кафе и на прясно изпечени закуски. В такива сутрини хората или бързат, или закъсняват за работа. Сякаш беше любов от пръв поглед, но и нямаше нищо общо с тази химера. Защо ли? Защото и двамата бяхме твърде интелигентни да вярваме в нея, до известна степен закостенели и много прагматични, особено аз. А може би дори и той?...

Трудно ми е да говоря за него. Висок, строен и с високо чело, той винаги изглеждаше различен и почти перфектен. Почти. Винаги знаеше кога да започне и кога да спре. С него винаги можеше да се разговаря на всякакви теми, можеше да се пие кафе, но можеше и да се празнува с шампанско - човек за всякакви поводи - разумен, приемлив и непретенциозен. Дори не смееш да го ревнуваш, за да не го изцапаш с несъвършените си чувства.

Честно казано, по-добре да не беше влизал в живота ми, защото, когато такива хора се вмъкнат в него по такъв начин, си отиват от него също толкова запомнящо се. Животът с него беше като блус - „любовен блус“, както се пее в една песен - напълно сюрреалистичен! Всеки миг с него ми се струваше толкова неизживян, особено тогава, когато ми съобщиха за смъртта му. Смърт, рязка като ощипване, фатална и лекомислено красива. Дотогава смятах, че тя може да се случва само на непознатите, на далечните роднини или само на много възрастните и че животът почива точно на тези неоспорими ред и правила. Е, не беше точно така...

В една от онези запомнящи се сутрини той пресичал улицата, когато някаква дама го блъснала с колата си, докато минавал на червено, а той не могъл да изрече дори и дума. Една от онези сутрини, когато хората бързат за работа, или закъсняват, или не пристигат там изобщо. Сутрин, в която самият ти се превръщаш в статистика от вестника, който средно информираният българин си купува от будката…

Сутрин, в която мен ме е нямало на инцидента и все едно не съм съществувала за него. Всъщност не знам кой е виновен за всичко - дамата, той или самата аз. Предпочитам да е той, именно защото него вече го няма, а аз не вярвам в смъртта.

Преди да го погребват, изпратих само неговата восъчна фигура и отсега нататък вярвам, че смърт няма. Хората, които обичаме, не биха били толкова жестоки, за да ни изоставят. Те си тръгват от нас само временно, като ни оставят съкрушени, за да тъжим безмилостно над техните восъчни фигури...

© Милена Митева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2015, № 3 (184)