ВЪЗТОРЖЕНА ВЪЗХВАЛА НА ШИПЧЕНСКАТА ЕПОПЕЯ

Лиляна Ставрева

web

В дни на възхвала и преклонение пред значими исторически събития и личности търсим дълготрайни следи на съдбовни сблъсъци на идейно-нравствени, религиозни и политически убеждения, останали в народната памет и възкресени в словесни художествени творби. Чрез тяхната достъпност и четивност изживяваме вълненията на историческото време с неговите възходи и поражения, с различните превратности в сложните пътища на живота. Изживяваме и удовлетворението да открием смисъла и значението на художественото историческо четиво. Възвеличено в различни по жанр творби, нашето минало е оставило своя свеж дъх за пример и назидание и в наши дни. С такъв порив в нашата литературна история писателката Яна Язова обработва многопластов исторически материал и преди три десетилетия подготвя своя роман “Шипка” - трети дял от трилогията “Балкани”, забележителен влог в нашето литературно наследство.

Романът “Шипка” е преценен днес от българската литературна критика като мъдро повествование за съдбовни събития от национално-освободителните борби, като проникновено тълкуване на философско-историческия и мемоарно-документален материал. След величествения апотеоз на Вазовата “Епопея на забравените” и Славейковата “Кървава песен” младата тогава, малко известна поетеса Яна Язова дръзва да разкрие силата на знаменателните Шипченски боеве, да оповести широкомащабно идеята за трудно изгрялото слънце на свободна България.

Романът показва усилията на авторката да свърже историческата истина с народни предания и легенди, с достоверни изповеди на известни и безименни хора от народните среди. Но след категоричния отказ на издателства и отговорни институции да отпечатат ръкописа на този неимоверен труд, тя продължава още дълги години да работи над него. По-късно, при неизяснени обстоятелства, тя внезапно си отива от тоя свят, без да види отпечатани своите научни и художестени открития - самотна, изолирана от света. След години, след старателното търсене на изгубения ръкопис литературни критици, писатели и приятели на Язова го откриват и издават и читателският свят се убеждава в силата на едно безспорно талантливо белетристично слово, достъпно и интересно за всеки родолюбив българин.

В романа за защитата на Шипченския проход са посветени десетки страници и това не може да не удивлява, след като в предговора на книгата сме прочели признанието на авторката пред известния литературен критик Тодор Боров: “В летен пек и в най-жесток януарски студ в Народната библиотека работех до късно вечер. Вече двадесет години издирвам, установявам истини и преписвам дълги, полузаличени коли от разпиляно книжовно наследство.” И естествено е в резултат на тези усилия да се въведат сведения, размисли, съпоставки на събития, характеристики на личности и да се разкрият хоризонти - близки и далечни, до забележителните августовски боеве на 1877 година. Картините за отбраната на върха, за кръстосаните щикове, за окървавените защитници срещу настъпващите вражески пълчища са като огромни призрачни сенки върху късовете скални маси на Шипка и внушават някаква призрачна тайнственост. Със силни краски са предадени свръхчовешката напрегнатост и устремност, с която защитниците на върха се хвърлят в атака. В тия описания има нещо изключително за силата на духа на защитниците - българските опълченци, които авторката определя така: “За българското Опълчение съществуваше само понятието България. С България опълченците бяха влезли в Руската армия, без някой да ги е викал и търсил.” И в следващите редове тя дава изблик на онова благородно чувство към българи и руси, другари в боя, сродни по дух, които не крачат, а летят към смъртта с разкървавени рани, изгубили всичко в живота, освен своя дух. Такова самочувствие отличава и назовани поименно войни, и неизвестни от народната среда селяни, овчари, орачи - помагачи, приятели, привързани към тая свещена за тях земя, напуснали своите домове. Тук има много вълнуващи редове за хората на върха, дошли от своите родни места, “жестоко обезглавявани с брадви на дръвници, с нозе, посичани от топори, изхвърлени в купища в могили, сразени, смачкани”, но с жив дух, смелчаци, които с радост загиват под знамето на освободителната армия. Към тях се отнасят много безименни борци от съседните села - водоносците, които сред дъжд от куршуми носят освежителните менци за защитните на върха. В тези картини се чувства изключителната привързаност на авторката към такива борци, към които тя е привързана с някаква магнетична сила. “И ги виждам да се срещат и разделят по батареите и пъплят по окопите, които сега са плитки и тревясали земни бразди.” В отломките от тия скалисти урви и затрупаните с тях мъртвешки трупове са вплетени разкази за съдбата на хората, загинали без страх пред смъртта, която естествено обладава всеки човек при съприкосновението с нея. В скръбно съзерцание Язова ги рисува “по огромните каменни блокове на Шипка, сред тревясалата в бурени България”. В художественото оповестяване на бойните подвизи на Опълчението в романа със забележителна точност и достоверност са предадени плановете и действията на Освободителната армия, далновидността на нейните командири, видни военачалници, дипломати, стратези, така както ги обрисуват писатели и журналисти на тогавашна Русия. Те са надеждата и упованието за изнемощелите защитници на върха, за старците и за обезумелите от мъка майки, които търсят децата си по пътищата, отдавна изгубени от опожарените им домове. В тия глави на романа с едри щрихи е изобразен генерал Столетов, чието доблестно командване е подчертано като естествено продължение на неговата научна дейност и на воинските му заслуги в Кримската война. С такова благодарствено чувство са отбелязани и подвизите на малко известни хора от народа.

В сложно заплетения възел на трагични епизоди във величавата защита на Шипка в романа е вплетена нишка за живота и обикновените дни на монахините от Горния метох край Калофер - за всекидневния бит на съмишленичките на бойните подвизи. Между тях мощно се възправя образът на игуменката Евпраксия, ревностна пазителка на идеите на Апостола, символ на Родината. Потресаващи с ужаса си са картините на опожарения метох, на неговата прекрасно изографисана църква, на огромното манастирско богатство, събирано от трудолюбиви ръце и безразсъдно предадено на огъня от озверелите пълчища на врага, напиращ по пътя към Шипка. Забележителен е образът на монахинята Серафима - символ на чиста вяра и обич към всичко българско.

Така, в едно пространно повествование за забележителни дни на геройски победи на бранители, личности с титаничен дух, е показан дълбокият нравствен смисъл на Освободителната война и на идеите, онаследени от възрожденското време, на смисъла на победите над всяка тирания, на спасителните пориви на родолюбието, смелостта, великодушието, човешката обич и добротворчество.

© Лиляна Ставрева, 2003
© Издателство LiterNet, 13. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.