МИЛОШ ЗЯПКОВ, МОЯТ БРАТ

Костадин Зяпков

web

Погребахме го на 02. 06.1990 година. Сирените свиреха за друг убит поет.

Сега, десет години след жестоката му смърт, започвам да пиша тези биографични бележки.

Милош беше необикновен. И ако сега видеше с какво се захващам, щеше да се усмихне и да каже: "Дай на мене", а от перото му щеше да се получи по-интересен разказ.

Самото му раждане на 18. 01. 1940 г. започнало необикновено. Акушерката, изродила стотици ракитовци, преценила, че детето не може да се роди и за да запази майката, решила, че трябва да се убие бебето. Отишли с баща ни в съседната стая да подготвят страшната операция, а когато се върнали, то вече било на бял свят.

Дори кръщаването му не е като другите. За мен е оставено името на дядо ни, а той е кръстен на татковия приятел - анархист от Лъджене (сега Велинград), зъболекаря Милош Попов.

Брат ми растял слабичък, но умен. Проговорил, преди да е проходил. Знам, че още от съвсем малък бил гордост за баща ни. В бурните времена след 09. 09. 1944 г. татко го вземал често със себе си. Разказвали са ми за пламенното му рецитиране: "Под знамето черно, във кърви обляно, се ражда зората на новия ден!"

През лятото на 1946 г. татко отишъл с него в Сърница. Той явно ми е липсвал, защото, когато се върна, аз се повдигнах и го целунах по главата. Тази целувка е моят първи спомен от Милош.

Същата есен той започна първо отделение. Тъй като нямал навършени 7 години и бил доста слаб, селският лекар трябвало да даде мнението си дали да го приемат. Лекарят се изненадал от бързото му развитие. А аз си спомням, че през междучасията той прескачаше дувара и идваше у нас да си поиграем. Живеехме под наем точно до училището.

В отделенията го учеше учителят Кръстин. Той се възхищавал от Милош. Много години след това, през 1987-а, посетих съпругата му - учителката Кръстина, вече много възрастна. Тя ми каза: "Вие бяхте особено семейство." Разбрах, че не говори за някаква лоша странност. Свободомислието е първият неин белег.

Дядо Костадин, баща на баща ни, е беглец от Серско. Учил в семинария, когато започват изстъпленията срещу българите там, затова е бягал без семейството си. Попаднал в Каменица (днес квартал на Велинград), оженил се за баба Мария, а малко по-късно се установили в Ракитово. Татко и лелите ни бяха хора способни, артистични натури, с люти характери. Татко го изпратили да учи в пловдивската семинария, но дядо не можел редовно да плаща таксите. Изгонили го и той излязъл от семинарията, ругаейки Бога и неправдата, както и лицемерието на наместника на семинарията.

В гимназията в Лъджене станал анархист.

Дядо Стате и баба Султана Статеви, родителите на майка ни, са от с. Добърско, Разложко. Дошли в с. Дорково през 1915 година. Дядо беше добър човек. Той нежно обичаше Милош. Баба Султана беше мъдрец, философ, човек с необикновено трудолюбие, с чуден глас на народна певица, невероятен разказвач.

"Мама няма никакъв кусур", ми казваше Милош. Тя и татко, макар и с твърде различни характери, имаха общи възгледи за свобода, правда, прогрес. Баба и дядо имаха шест деца - вуйчо Миле, вуйчо Боян, мама, тета Рисана, тета Янче, тета Величка. Изброявам ги, защото всеки от тях е играл немалка роля в живота на батето.

Измежду тях най-силна духовна близост и обич ни свързваше с тета Янче.

През 1947-48 година татко беше събрал група работници, с които правеха пътя от Стойчов чарк до Ранджа. Лятото бяхме всички там. Живеехме в барака на брега на р. Доспат. Двамата с Милош търкаляхме греди, за да правим мускули, возехме се на сал, ловяхме раци, беряхме гъби. Това беше най-безгрижното ни време. Скоро след това щяха да арестуват татко и цялото ни по-нататъшно детство, училище, работа щяха да са белязани от изречението в досиетата ни: "Баща - бил в ТВО." ТВО значи трудововъзпитателно общежитие.

Арестуването на 16. 12. 1948 г. било придружено с обиск. Взели книги и албумите със снимки. Мама се държеше достойно и спокойно пред нас. Големият студ в края на декември и неизвестността я притеснявали. Заедно с татко бяха арестували петима анархисти от нашия край - най-светлите и свестни хора, които познавам. Единият от тях беше вуйчо Боян.

За да издържим на глада и мизерията, се преместихме при дядо в Дорково.

Милош беше в трето, а аз - в първо отделение. Оттогава са ни останали много познанства. През лятото всеки работеше нещо. Милош като по-голям беше с овцете, заедно с наш братовчед, а аз пасях воловете.

Спомените ми от онова време в Дорково, повечето от тях тревожни, се въртят като на лента в паметта ми: свиждането в лагера Богданов дол, разболяването на вуйчо, писмото, което татко успял да изпрати нелегално, за да знаят вкъщи, че вуйчо е болен, връщането на писмото в лагера от дорковските управници, пребиването на татко, смъртта на вуйчо, странното поведение на кучето Мурад (вуйчовото куче). След ареста то постоянно търсело стопанина си. Kогато го докараха, кучето легна до ковчега, а след това ходеше на гроба. Когато баба излизаше в гората да си поплаче, то виеше до нея. Eдни от първите стихотворения на Милош са свързани с тези събития.

Смъртта на вуйчо Боян се отрази на целия ни последващ живот. Баба тъгуваше и плачеше до последния си миг. Преди да умре, вуйчо заръчал: "Не отмъщавайте на тези, които ме изпратиха в лагер, само ги съжалявайте." Усещах, че поне в мислите си баба им отмъщава, като ги проклина.

Всяка година, в деня на вуйчовата смърт, ние се събирахме, ходехме с цветя на гроба и на кошарата, откъдето го бяха арестували. Този протест ни учеше на смелост и на взаимност.

Есента на 1989 година, когато заедно с много роднини и приятели се бяхме събрали на кошарата, Милош изпя съчинената от него "Песен за Боян". Тогава за пръв път усетихме, че тъгата за вуйчо се беше превърнала в спомен.

Само след седем месеца убиха най-свидния от рода ни, за да се превърне тъгата в наша съдба.

Веднъж Милош се върна от училище и каза, че ги накарали да избодат очите от портрета на Трайчо Костов, след това умря Георги Димитров и вместо да освободят нашите затворници, арестуваха нови.

Татко се върна в началото на 1950 година. С него дойде един млад турчин - Сали. Той беше от Измир. Като войник минал границата, за да дойде при социализма. След голям бой и мъки, за да се уверят, че не е шпионин, властите го вкарали в лагера. Освободили го заедно с татко и той го доведе у нас. Една година бате Сали, бате Милош и аз спахме на едно легло.

След лагера тормозът над татко не спрял. Нощно време го изкарвали, водили го по гората и полето, щракали с автомати... Получи инфаркт. Ние с Милош работехме здраво, за да оцелеем. Пасяхме прасета, крави, карахме дърва с магарета.

Мама и татко бяха решили да ни възпитават по-сурово. Оставяха ни да спим сами в гората, изпращаха ни на Сютка да кърмим телетата. В торбичките ни обаче винаги имаше книжка, тетрадка и молив.

Работниците в гората ни обичаха и ни се радваха. Спираха ни и ни караха нещо да им прочетем. Не чухме лоша дума от тях.

Тогава Милош написа първите си стихотворения за Ботев, Левски, Бенковски.

В училище бяхме отличници. Учителите се отнасяха добре с нас. Славчо Гаралов, партийният големец, често ходел да им казва да не изпъкваме и да ни намаляват успеха, на което учителката Богдана Кузманова отвърнала: "Ние им го намаляваме - пишем им шестици, а те знаят за повече".

Вечер вкъщи говорехме за училище, за наука, за света. Много по-късно един ракитовец беше казал на татко, че от ДС го карали да идва и да подслушва какво се говори у нас. Казал, че му било приятно да слуша как родителите ни разговарят с нас, как се смеем. По-късно този човек беше един от първите членове на клуб "Демокрация".

Мама ни държеше винаги чисти и добре окърпени. Започнахме да учим цигулка. За щастие в Ракитово имаше едно интелигентно семейство - Елкини. Двете им момчета, добри и възпитани, ни бяха учители и приятели.

През 1951 година бай Тодор Пелев, ракитовски общественик, подготви оперетата "Русалка". Ние и двамата бяхме включени. На Милош му дадоха много малка роля, но още тогава се разбра, че той има артистични заложби. По-късно той изигра не една силна роля на читалищната сцена.

Милош има стихове за правдата, тя е част от неговата човешка същност. Имам спомен от трето отделение, когато той реагира на една несправедливост. Мой съученик - циганче, беше отсъствал две седмици. Класната започна да му се кара и му каза,че ще ги глобят. Момчето се притесни и заплака, а аз го успокоявах, като му казах, че класната лъже. Тя ме чула и ме изведоха пред цялото училище, за да ме мъмрят. Милош разбрал и заедно с един негов приятел счупили прозорците ù.

В прогимназията, във випуска на Милош, имаше много будни и отворени деца. Помня Яна Попова, Парашкева Жеребцова, Гинка Балджиева, Мичето Марина, Ангел Дойкин, Кезим Хаджимусов... Веднъж учителката Райкова, говорейки за всички тях, казала за Милош: "А той е фурия, фурия!"

Освен голямата гордост, която родителите ни изпитваха, около него винаги имаше и нещо тревожно:злоядство, недобро здраве, рисковите ситуации, в които се хвърляше, без да се замисли... Тази тревога ни съпътстваше до последния момент.

На 9 март 1953 г., в дните на Сталиновото погребение, защитавайки братовото си достойнство, вуйчо Миле удря смъртоносно офицер от ДС. Започна едно ново, огромно изпитание за рода. След като смъртната присъда се потвърди от няколко инстанции, решиха да се съберат подписи на хората от района за отменянето ù. Милош и аз обикаляхме Ракитово. Влязохме в стотици къщи, срещнахме се с много хора. Повечето от тях ни погалваха и със съчувствие се подписваха. Всичко това силно ни впечатляваше. По-късно Милош създаде стихотворение и за този ни вуйчо.

В това тревожно време Милош завършваше прогимназията. Мама и татко се чудеха къде ще продължи да учи. Той трябваше да завърши бързо, за да може да заработи. Двоумяха се за УТР (Училище за трудови резерви). Спряха се на Педагогическото училище във Велинград. Там се подготвяха учители за началните училища.

За първи път се разделяхме. Чакахме го с нетърпение в събота. Идваше си пеш, сядаше и разказваше за новите си преживелици и познанства. Разказано от устата му, всичко изглеждаше интересно.

Живееше у тета Рисана. Тя и калеко Кольо ни помагаха и когато татко беше в лагера. Освен материалната помощ, която ни оказваха, те ни обграждаха и с огромна обич.

Милош растеше бързо и физически, и духовно. Често говореше за учителите Полежански, Мечкуевски, Герасков... Написа стихотворения за вуйчо Боян, за кучето Мурад, за вуйчо Миле... Когато след две години и аз отидох да уча в гимназията във Велинград, той беше доста израснал, с авторитет между учениците и учителите в училището, а също и между младежите в Чепино, където живееше.

Летата на 1955 и 1956 година баща ни произвеждаше дървени въглища за Горското стопанство на Ракитово. Той не прилагаше циганска технология, а нещо по-модерно. В земята заравяхме и овъглявахме стотици кубици дърва. Обектът беше на река Лепеница, където имаше и обект на строящия се тогава Баташки водносилов път. Ние, вече големи момчета, работехме мъжки и за първи път след концлагера семейството се стабилизира финансово.

Баташкият водносилов път се строеше предимно от селяни, избягали от колективизацията и безпаричието на ТКЗС-тата. Имаше от Видинско, Врачанско, Казанлъшко... Това шарено стълпотворение на хора от различни краища с различни професии обогатяваше познанията ни за света. "Модерната" технология не ни пречеше да сме черни като циганчета, но забелязвахме, че миньорите и работниците ни наблюдават със симпатия.

По това време Милош написа няколко разказа, част от които се загубиха.

В семейството ни никога не е спирало да се говори на социални теми. Почти всичко се коментираше и пред децата. От най-малка възраст сме слушали, че руските войници, които бяха останали в Дорково след войната, били избити или интернирани, както и много други, завърнали се от Европа. Знаехме всичко за лагера, за това, че бил пълен с достойни хора, дори и с комунисти, които се опитвали да мислят, вместо да прокарват линията на партията. Приятно ни беше да чуваме, че дядо Георги Герасимов, комунист от 1923 г., а по-късно и ятак, се плашел от пенсията на активен борец, бързо я раздавал и се притеснявал: "Дали не въведохме народа в нова заблуда?" Смирненски ни беше любим, най-вече с "Приказка за стълбата". Затова ние бяхме подготвени за събитията, които станаха през 1956 година. Приехме добре лекото разведряване след Априлския пленум, защото предпочитахме да се появят повече книги по книжарниците, отколкото да ги изгарят. Четяхме тезисите и разказвахме вицовете за 1980 година - срока за построяване на комунизма.

Вълнувахме се от Унгарските събития, интересен ни беше Фидел Кастро, макар да знаехме, че той никога няма да се обръсне.

В Чепино изпитвахме влиянието на анархистите Георги и Борис Попови. Общувахме и с по-младия анархист Сашо Грънчаров. Неговият брат беше важна фигура в ДС. Вероятно бате Сашо съзнателно ни е предпазвал от смели и открити изказвания срещу режима. Предупреди ни, че има решение покрай някои хулигани да бъдат арестувани и инакомислещи младежи. Ние се отървахме само с мъмрене и намалено поведение.

Милош беше официално порицан, че е целунал момиче.

Това момиче беше Гинчето, която по-късно му стана жена и роди дъщеря му. Те живяха заедно 20 години, не всичките щастливи. Цикълът "Пяната се пръска" е силно повлиян от раздялата им.

Милош завърши Педагогическото училище с отличие. Постигна го с огромна лекота. Неговите проблеми бяха от друг характер.

Изпратиха го в Трудови войски. От Ракитово тази година там бяха изпратени Милош, Ваньо Делиев, Ваньо Станков и едно циганче.

С такива, дребни на пръв поглед камъни управляващите препъваха развитието на Милош. Същите камъни по-късно щяха да се превърнат в грамада на позора и обвинението, натрупана пред самите тях.

Изненадващо бързо през лятото на 1957 година Милош беше назначен на работа в ТВУ "Максим Горки". Директорът Ангел Узунов беше забележителен педагог. В следващите години двамата с Милош се утвърдиха като силен тандем в педагогическата работа и на сцената. В книгата на Узунов "Живот без междучасия" са описани някои събития от работата на брат ми в училището.

Милош обикна работата си. Обичаше и "трудните" деца. Довеждаше ги в квартирата ми, водеше ги при баба ни, искаше те да имат доверието му. Тъй като беше доста слаб и много млад, той установяваше своя авторитет с ум и способности.

Пролетта на 1959 г. отиде в казармата. И за двама ни тя беше неприятно задължение. Въобще не бяхме изненадани, че го изпратиха в Трудови войски. Там изпращаха цигани, крадци, престъпници или синове на белязани семейства. Веднъж ходих да го видя в с. Радуил - правеха път. Приличаха на затворници. По-късно го направиха артелчик и имаше време да драсва по някой ред.

Когато след смъртта му започнах да събирам разхвърляните листчета, намерих неща, публикувани във вестник "Трудово дело".

От казармата му остана един добър приятел - Николай Попов от с. Мало Конаре, който дни наред с възторг може да говори за странните им преживявания.

След година и половина, на 30. 09. 1960 г., го освободиха от казармата, за да работи в училището, като беше задължен да дослужва още две последователни лета по три месеца.

През цялото това време Милош беше силно влюбен в Гинчето. Ожениха се през 1961 г. и същата година се роди Албена - дъщеря им.

Тогавашният първи секретар на партията - Киро Бояджиев, не му разписа формуляр за кандидатстване във ВУЗ. Една година по-късно му позволиха и той записа задочно педагогика и литература в Софийския университет.

На 01. 10. 1961 г. вуйчо Миле избяга от Плевенския затвор. За кратко време всичките ни близки бяха силно притеснени. Още по-силно притеснение са имали копоите-помагачи на властта в Дорково - някои от тях от страх са спали в милицията. Милош го викали няколко пъти в ДС. Когато попитах сега Гинчето какво помни за онова време, каза, че той криел всичко от нея и при първа възможност я изпращал с детето при родителите й.

През 1962 г. изгониха Узунов от училището. Чу се дори, че е арестуван. Майка му беше казала на мама: "Заради твоя син арестуваха моя." Кого ли е обвинявала?

Веднага изгониха и Милош от училището. Успя да намери работа в Костандово. Там го чакаше друго изпитание.

Вследствие на провокационна акция, организирана от ДС, го арестували и извели с белезници от училището. Няколко дни престоял в милицията във Велинград. Казваше, че се е отървал с няколко шамара и доста страх. По същата провокация осъдиха хора от Старозагорско на много години. За нещастие провокатор беше един далечен наш близък, поет, неустоял на методите на ДС.

Какви разговори и срещи е имал Узунов с ДС - не знам, но той до последно имаше страх. В книгата си пише, че едно от условията за неговото завръщане в ТВУ е било връщането и на Милош.

С изключение на тази една година в Костандово, Милош направи целия си стаж в ТВУ "Максим Горки", което сега вече се казва "Ангел Узунов".

Устните му разкази за работата бяха по-интересни от написаното от него за училището. По цели нощи сме слушали интересни случки за интересни деца и характери. Казваше, че професор Генчо Пирьов не го изпитвал, а го карал да му разказва за училището. Със сигурност другите студенти доста дълго са изчаквали.

Освен училището, Милош имаше и други занимания: много роли на сцената на читалището, писане на сценарии, участие във фестивали, подготовка на местния вестник "Родопска твърдина", ръководене на театрален кръжок и кръжок по поетично майсторство, четене на книги, игра на карти и табла, ходене на риба, пийване с приятели...

През 1965 година аз завърших университета и се ожених. Двете семейства живяхме известно време заедно. След това той си построи къща.

Ние с жена ми работихме шест години в гимназията на Ракитово.

Макар между неговото и моето раждане да няма две години, аз винаги го чувствах като по-голям и винаги му казвах "бате". Знаех, че и той има грижа и обич към мен.

През 1970 г.един от учителите в гимназията - М. Кирилов, доносник на ДС, беше докладвал, че сме разказвали виц за Тодор Живков. Три дни ме държаха в ДС във Велинград. Тъй като това се случваше скоро след Чешките събития, и аз, и всички близки и приятели бяхме разтревожени. Милош извикал Кирилов насаме и му казал: "Ако един косъм падне от главата на Коцето, аз твоята глава цялата ще я махна!" Дали от страх, дали от съвест, на другия ден Мишо получи инфаркт. Аз все още не възприемах, че този човек, който толкова пъти е бил на масата ни, е изпълнявал задачи на ДС. Отидох да го видя в болницата, а Милош вечерта се възмути: "Аз мислех да му режа главата, а ти му отиваш на свиждане. Не мога да те разбера!"

Може би тези неприятности станаха причина да се преселим в Пазарджик.

Отдалечил се малко от него, го наблюдавах по-добре. Занимаваше се с Албенчето. Искаше и отдалече я подготвяше да стане лекарка.

При всички наши посещения забелязвах, че той е сериозна фигура в Ракитово, че има влияние над различни хора, че когато излезе на площада или играе карти в кръчмата, около него веднага се оформя някаква група.

Беше усъвършенствал професията си. В някакво предаване по Радио София се възхитих от речника му, тона, свободното боравене с думите.

В някои моменти виждах, че го мъчи самота.

Радваше се и на нашите деца. Беше доволен, че имаме и момче.

През 1979-80 година охладиха отношенията си с Гинчето. На рождения ден на сина ни, през лятото на 1980 г., разбрах, че те изчакват сватбата на Албена, а после ще се разделят. Есента ние отидохме в Мароко на работа.

Остана съвсем сам. Временно го изолираха и родителите ни. След развода дъщеря му също го изостави.

Тогава в Мароко, в писма, започнахме да получаваме един по един "отломъците" от бурния му живот.

В началото възприемах по-силно личните му тревоги, отколкото поетичната им форма. По-късно осъзнах, че през 1981 година в пликове от България до Мароко са пътували нежни и вълнуващи стихове.

Когато се върнахме в отпуск, той не се отдели от нас. Беше като член от семейството ни. През втората година от гурбета ни Мариола (дъщеря ни) остана в България. Тогава те станаха близки приятели. Той продължаваше да пише. Появи се цикълът "Укротен поток". Беше се появила и Екатерина. Той нямаше късмет с жените, но имаше любов, имаше и нежни редове.

Когато през 1983 г. се завърнах в България, заварих нов ръкопис - "Поетичен сборник". Работеше върху епиграми, мисли, афоризми... За поезията говореше малко и свенливо.

Появи се Горбачов. На нас това не ни повлия особено - ние в рода и семейството бяхме достатъчно свободни. Но все пак по-смело можехме да говорим всички.

През 1985 година горя бащината ни къща. Мобилизирахме се да я възстановим. Това още повече ни сближи.

Преди 10. 11. 1989 г. се усещаше някаква активност на перестройчиците, може би защото на Тодор Живков не се нравеше перестройката. Ние мразехме живковизма и предпочитахме перестройката, пък дори и пълна с лицемерие. Все пак бяхме се научили и от лошото да подбираме. Четяхме с интерес "Огонёк", "Московские новости", появилите се книги за времето на Сталин. За нас всичко това беше известно.

Свалянето на Тодор Живков зарадва целия народ. Той беше омръзнал на всички. Превратаджиите като че ли отпуснаха малко повече духа от бутилката. Започнаха да се създават клубове. Милош реши, че най-подходящ е клуб "Демокрация ". Той беше естественият водач на младите от Ракитово в стремежа им към промяна. По-старите също с удовлетворение посрещнаха създаването на движение за демокрация в Ракитово, обнадеждени, че под ръководството на Милош всичко ще бъде чисто. А в общината партиен секретар беше дъщерята на най-върлия болшевик в района.

Времето стана интересно, забързано, опасно за нас.

На първия митинг в Пазарджик, усещайки, че надделяват перестроечни искания, аз излязох с плакат, на който от едната страна написах мисълта на Ботев: "Основата на всяко господство са кражбата, лъжата и насилието", а от другата: "Гащите дори изпрани са вече нас..." Милош много се смя и беше доволен.

Ракитовският клуб "Демокрация" овладя младите. Организираха комисии срещу незаконността, установиха, че синът на местен болшевик беше злоупотребил. Милош стана застъпник на кандидат-депутата от СДС във Велинград - д-р Попов.

Взе участие в няколко митинга. Навсякъде го аплодираха. В тези дни много близо до него беше калеко Крум, с когото отдавна силно се бяха сближили. Албена също го радваше с подновеното общуване.

На митинга в Ракитово беше във форма. Ракитовци му се радваха, софиянци се учудваха, някои му се заканваха.

Кандидатът от БСП - Атанас Семерджиев, се среща два пъти с него. Генералът се страхуваше за избора си.

Много се притеснявах за Милош. Знаех, че в района болшевиките са силни и не прощават. Един от тях се беше заканил, че ще го ликвидират. Милош също се боеше за мен и ме пазеше. Когато на 31. 05. 1990 г. през нощта Катето ми се обади, че е паднал в асансьорната шахта, си помислих, че ще ми правят засада. Тръгнахме веднага от Пазарджик. На първата бензиностанция нямаше бензин, на втората нямаше ток, закъснях. Ако го бях заварил в съзнание, нямаше да разбера нещо повече, а нещо по-конкретно. Когато в 3 часа на 01. 06. 1990 г. се раздели с живота, очите му се бяха вторачили някъде. Затворих ги и целунах челото му.

Хората знаеха, че е убийство. Получихме писма, телеграми и телефонни обаждания, които порицаваха убийците, а и всичко беше направено така, че да няма съмнение, че брат ми е бил убит.

Следствието беше някаква пародия. Министърът на вътрешните работи беше дал отговора, то само нескопосано го потвърди - нещастен случай.

Масата, около която било взето решението да бъде арестуван баща ни, все още съществуваше, а около нея седяха или някои от старите вълци, или децата им.

В България за пореден път убиха поет.

След смъртта му осиротяхме ние, обедня и Ракитово.

Читателите на тази книга ще разберат, че е загубила и България, а когато в началото на юни сирените отново завият, вярвам, че те ще свалят шапки и за Милош Зяпков.

Април, 2000 г.

© Милош Зяпков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяплов "Събрани творби", Пд., ИК "Хермес", 2000.