ЧУМАТА В ЕВРОПА И БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ В КРАЯ НА СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Ивелин Иванов

web

Въпросът за чумната пандемия след 1347 година и нейното отражение върху общото развитие на средновековна Европа е един от най-популяризираните и детайлно представени проблеми в европейската медиевистика. Благодарение на голямото количество писмени свидетелства и данните от археологическите проучвания, особено интензивни през втората половина на XX век, този проблем е добре осветен и представя детайлно както хронологическото развитие и пътя на чумата през европейските земи, така и процентните демографски загуби по райони и дори отделни градове.

Интересът към този проблем се появил през втората половина на XIX век и през 1893 година, когато Fillip Gasquet изказал мнението, че Черната смърт бележи края на Средните векове¹. Според него тази пандемия² била една от основните причини за упадъка на Църквата и най-вече на манастирите в Западна Европа. Тази перспектива била продължена от друг изследовател - Coultan, който смята, че драстичният спад на населението довел до нарастване на стандарта и благосъстоянието на оцелелите, което от своя страна породило Ренесанса и протестантската Реформация.³ John Thompson не вижда такава непосредствена връзка и концентрира своето внимание изцяло върху психологическия ефект от Черната смърт. Според него тази пандемия може да се сравни единствено с унищожителната сила на Първата световна война⁴. Тази линия на разсъждения се подкрепя и от някои по-късни историци като Yves Rennoard, който поставя Черната смърт сред трите най-тежки катастрофи в историята на света⁵.

Някои марксистки историци също насочват своето внимание към Черната смърт като важен фактор за промени в социалната структура на средновековното общество. Руският медиевист Космински смята, че чумната епидемия била част от обща икономическа и социална криза⁶, а това мнение се споделя и от някои западни историци като Michael Postan⁷. Той смята, че кризата започнала в средата на XIII век и че след 1300 г. от н.е. Европа била вече по-бедна и по-гладуваща, а Черната смърт само довършила унищожителността на кризата и упадъка. Друг френски историк - Raymond Delatouche твърди, че тази криза била не толкова материална, колкото морална.⁸

След Втората световна война проблемът за Черната смърт се насочил в нови посоки и придобил нови измерения. В изследването му взели участие както историци, така и специалисти биолози, бактериолози и епидемолози като John Shrewsbury, който смята, че чумният бацил (Yersinia pestis) не бил толкова убийствен, както това е представено в много от изворите, и че демографските загуби на Британските острови например не превишавали 20% от общия брой на населението.⁹

Друга тенденция в разглеждането на проблема след Втората световна война е изследването на Черната смърт по региони. Сред най-популярните изследователи в тази посока са David Herlihy, Elisabeth Carpentier¹⁰, Ednoard Baratier и Guy Bois¹¹. Те са на мнение, че е имало криза, предизвикана от пренаселеност през XIII век, но че последвалата Черна смърт е нещо отделно и е основна причина за последвалите дълбоки промени. Baratier и Bois стигат до заключението, че в някои региони на Франция като Прованс и Нормандия чумната пандемия поддържала числеността на населението на ниско равнище до 1470 година. В същото време се развило и друго направление, според което чумата била биологично обусловена и в този смисъл неизбежна¹². Тези автори смятат, че основната причина се крие в климатичните промени и тяхното отражение върху жизнения цикъл и миграциите на гризачите, насекомите и паразитите. Според Philip Zeigler Черната смърт и последвалата пандемия могат да бъдат разбрани само в техния епидемиологичен контекст и като съществена част от една триста годишна екологична криза. В този период съчетанието от климатични условия, търговски пътища и движение на популации от гризачи действали съвместно в успешното разпространение и многократното повторение на епидемията.¹³

За разлика от Западна, Централна и дори райони в Източна и Югоизточна Европа (Византия и руските земи например) българските земи остават встрани от интереса и изследванията по този крайно интересен и важен за родната историческа наука проблем. Това се дължи на няколко фактора, най-важните от които са липсата на категорични преки писмени доказателства за чумата от 1347 и последвалите чумни вълни през XIV, XV и XVI век, а също и на липсата на систематично обработени археологичеки данни. Всъщност съществуват някои косвени сведения и догадки в тълкуването на единични писмени и археологически данни, но до този момент не са правени опити за представяне на чумната пандемия от втората половина на XIV и първата половина на XV век като един от най-важните фактори в историческото развитие на българите.

Целта на настоящата статия е да насочи вниманието върху този важен европейски феномен и отражението му в българските земи, както и да провокира бъдещи систематични проучвания и тяхното съпоставяне с постиженията и изводите на чуждата историография. Ето защо в следващите редове ще се опитам да представя накратко причините за появата, първоначалното разпространиние и развитие на чумата в Черноморския регион и Европа, като изложа някои логични съображения за нейното разпространение и в нашите земи по това време. Успоредно с това ще се опитам да свържа нейната поява и разпространение както с глобалните политически промени от този период, така и с някои особени явления и процеси в духовно-религиозния живот в последните десетилетия на средновековната българска държавност.

Чумата се разпостранявала чрез бацил, известен сред бактериолозите и епидемиолозите като Yersinia pestis, който в нормални условия живее в храносмилателния тракт на два вида бълхи - Xenopsilla cheopis и Cortophylis fasciatus, които живеят като паразити върху черния плъх - Rattus rattus. Освен от тях, чумният бацил се пренасял и чрез човешката бълха (Pulex irritans). В повечето случаи чумата се пренасяла чрез ухапване на човек от бълха, като бацилът прониквал в тялото на жертвата чрез ухапването. Въпреки че чумният бацил е устойчив, то съществуват две условия, при които той няма големи шансове за разпространение. Той не може да проникне през кожата самостоятелно и не е силно активен и смъртоносен при температури на околната среда по-ниски от 15-20 градуса по Целзий. Последното обстоятелство обуславяло една от особеностите в разпостранението на Черната смърт, която била най-активна и най-смъртоносна в Европа през лятото и есента и затихвала през зимата и пролетта. Освен това продължителността на нейното въздействие в топлите райони на Средиземноморието била по-голяма (от май до октомври включително) в сравнение със Северна Европа (от юни до септември). В Cкандинавския регион нейните периоди и мащаби на разпространение били още по-ограничени.

Преносител на чумата били не само черните плъхове, но и други гризачи като степната катерица, мармота, степния плъх и други животни, които оформяли заразени популации, наричани от учените “резервоари” на чумния бацил. Приема се, че такива резервоари били пустинята Гоби в централна Азия, Сибир, провинция Йънан в Китай, части от Иран и Либия, Арабския полуостров и Източна Африка, които били атакувани от чумата още през VI в. от н.е. Предполага се, че след нейното затихване и изчезване в тези региони останали чумни бацили, които поради благоприятните климатични условия и наличието на преносители като достатъчно големи популации от гризачи, продължили да съществуват, но в определени рамки и без да предизвикват мащабни епидемии. Това означава, че от една страна, природо-климатичните, а от друга, историко-политическите фактори били в относително равновесие и не благоприятствали разпространението на болестта върху хората. Освен това човекът не е предпочитан приемник от чумния бацил, а най-често се явява жертва на животно преносител. Ето защо хората се явявали жертви на генерални промени в екологията на паразитите и гризачите.

Чумата в Европа се разпространила в три основни варианта: бубонна, пневмониална и септична. Най-разпостранена била бубонната, която в същото време била най-малко смъртоносна, убивайки 50%-60% от своите жертви. Вторият вид, или пневмониалната, била пренасяна директно от човек към човек, по въздушно-капков път и въпреки че била най-рядко разпостранената, тя била най-смъртоносната от трите вида, тъй като завършвала с кома и смърт в 95%-100% от случаите. Третият вид, както и първият, бил причиняван от паразити и бил изключително рядък, но и толкова фатален, както и пневмониалната чума.

И така, периодът на сравнително спокойствие и демографски бум приключил в средата на XIV век. Населението на Европа по това време наброявало около 75-80 милиона души, а развитието на търговските пътища и търговският обмен се движели във възходяща посока. Важна роля в търговския обмен с Азия и Африка играели италианските търговски градове, сред които била и Генуа. Този град-република заел водещо положение в черноморската търговия след договора с Византия от 1261 година, която отстъпила на Генуа важни позиции в Черно море в замяна на военна помощ за освобождаването на Константинопол и възстановяването на Византийската империя. Така, в края на XIII и през XIV век Генуа се утвърдила като посредник в търговията от Китай и Индия през Азия до Северното Причерноморие, където се намирали важни и проспериращи генуезки търговски колонии. Именно една от тези колонии на име Кафа се превърнала в изходната точка на Черната смърт през есента на 1347 година.

Съществуват няколко теории относно причините за появяването на чумата по това време, в това място и за факторите, които способствали за нейното бързо пренасяне и разпространение и за превръщането й от епидемия в пандемия. Според някои от изследователите на този въпрос причините за чумата били изключително екологични, т.е. свързани с промяна в климата, флората и фауната в един или няколко от съществуващите тогава резервоари на чумния бацил в Азия¹⁴. Според тези автори, през XIII век започнали климатични изменения, които били предизвикани от важни промени в основните въздушни течения в атмосферата на Земята. В резултат на тях климатът на Западна Европа станал по-влажен заради атлантическите въздушни маси, а горещото течение или вятърът наречен сироко, който носел горещи въздушни маси от пустинята Сахара, обхванал Централна Азия и пустинята Гоби, което направило тези райони още по-сухи и принудило местните популации от гризачи да мигрират на изток и на запад. По този начин чумният бацил напуснал един от своите резервоари и заразил други популации от гризачи, а по този начин болестта достигнала района на Северното Причерноморие¹⁵.

Други историци приемат, че за пренасянето на чумния бацил важна роля изиграла човешката дейност, по-точно империята на монголите, които осъществили пренасянето на бацила. Според William McNeill ролята на монголите е първостепенна и той смята, че истинският резервоар за чумната епидемия бил провинция Йънан в Китай, където монголите нахлули в края на XIII век¹⁶. Според него, те пренесли чумния бацил в същинска Монголия, а оттам тя се разпространила в цялата им империя и достигнала на изток до Кафа.

Естествено, съществува и трета група от изследователи, които защитават една комбинирана теза за появата на Черната смърт и смятат, че става въпрос за съчетание от множество екологични и исторически предпоставки в развитието на чумната пандемия¹⁷. Тази теза се оформя след Втората световна война и се базира в значителна степен на публикациите на бактериолози и епидемолози по проблема. Оказва се, че разпостранението на чумата не е било възможно без заразени популации от паразити (бълхи) и пренасящи ги заразени гризачи (понякога и хора, други животни или търговски стоки), които поддържат разпостранението на болестта. Ако чумата се е пренасяла само от хората, то нейното разширяване е могло да бъде ограничено и спряно въпреки примитивните условия на здравеопазване, но хората не са знаели кой е истинският преносител. В този смисъл търговските пътища и преносът на стоки са били наистина важен фактор, но не толкова заради прякото заразяване на човек от човек, а по-скоро заради пренасянето на заразени бълхи и плъхове, т.е. най-вече чрез морската търговия. Показателен в това отношение е фактът, че чумата е била особено опустошителна в пристанищните градове и през тях навлизала във вътрешността.

Епидемията се появила през 30-те години на XIV век в Китай и за по-малко от две десетилетия тя достигнала по търговските пътища до едно от важните пристанища, което се смята традиционно за основната входна врата на Черната смърт към Европа. Според изворите генуезката търговска колония в Кафа на Кримския полуостров била подложена на обсада от войските на хан Джанибег, сред които пламнала чумна епидемия. Ханът заповядал да катапултират телата на умрелите от чума в крепостта, за да разпространи болестта и сред генуезците. Всъщност съвременните изследователи са на мнение, че не труповете, а заразените гризачи и плъхове в околността са заразили градските плъхове и те са били причината за разпостранението на чумата както сред венецианците в Кафа, така и в Европа. Венецианците били принудени да напуснат Кафа и да отплават с девет галери, в които имало вече много болни¹⁸.

През ноември 1347 година една малка флотилия от четири генуезки галери от Кафа се приближила до пристанището на Месина в Североизточна Сицилия, но при влизането им в пристанището властите на града узнали, че тези кораби носят нова и страшна болест. Ето защо били направени опити галерите да бъдат поставени под карантина и било забранено слизането на брега, но въпреки това болестта се прехвърлила на брега и в следващите няколко дни се разпостранила в цяла Месина. Истинските преносители на заразата били не заразените генуезци от галерите, а корабните плъхове и бълхите. Те носели страшна болест, която се завръщала в Европа след почти осем века отсъствие. Това била чумата, която по-късно останала в колективната памет под наименованието Черната смърт.

Така чумата навлязла в Западна Европа и в продължение на около три години извършила първото си унищожително шествие, в резултат на което загинало от 30% до 40% от населението. Съществуват както по-ниски, така и по-високи предположения и изчисления и тези проценти отразяват мнението на мнозинството от изследователите. Според тях тази чумна епидемия, която се оказала само първата вълна от продължителна пандемия, довела до важни последствия в историята на Европа.

На първо място се поставят демографските последствия, които довели до катастрофален демографски спад, а предходната численост на населението била достигната едва през XVII век. На следващо място се поставят икономическите последствия, довели до приемане на нови форми на експлоатация и обработване на земята, а също и до по-широко навлизане на манифактурното производство. Това било свързано и със социални промени, довели до издигане както на нови семейства и фамилии, така и на нови обществени слоеве. Почти всичко се определяло от факта, че в резултат на огромната смъртност намаляла работната ръка, паднали цените на имотите и на земята и се повишила ролята на парите. В същото време променените условия изисквали големи промени в системите и техниките на производство, а също и някои нови политически тенденции.

Ако присъствието и последствията от Черната смърт в цяла Европа били толкова важни и значими, възможно ли е българските земи да са останали като един изолиран остров в тези страшни времена? Някои от известните съвременни историци смятат, че българските земи също изпитали ужасите на чумната епидемия от 1347 година, която опустошила селата и градовете на Тракия и Македония¹⁹. Въпреки оскъдните сведения и спорните доказателства за шествието на чумата, ще се опитаме на базата на някои преки и косвени доказателства да подкрепим този общ извод в няколко направления.

Първото от тях е свързано с въпроса дали можем да обособим някакви изключителни условия и предпоставки, които са помогнали да бъде спряна чумната епидемия в пътя й към и в българските земи. Отговор на този въпрос може да даде разпространението на Черната смърт в околните държави и най-вече във Византия. На следващо място можем да включим Черната смърт в сложния комплекс от политически, социални и религиозни промени на Балканите през втората половина на XIV и през XV век и най-вече сведенията и изводите за наличие на дълбока обществена криза в навечерието, по време на османското нашествие и завоевание и в първите десетилетия след завладяването на българските земи.

Една от първите държави, в които се разпространила Черната смърт, била Византия и чумата била приета като проява на Божия гняв срещу византийци и генуезци, които помагали на турците. Според император Йоан Кантакузин (1347-1354) чумата преминала през черноморските византийски брегове, Тракия и Македония²⁰. Чумата завладяла първо Константинопол, а след това и останалите територии в Империята и всъщност дала допълнителен тласък на катастрофалния упадък във Византия и на последствията от продължителната и опустошителна гражданска война (1321-1354). Имайки пред вид тесните търговски и политически връзки между Византия и България по това време, можем да предположим с голяма доза сигурност, че епидемията е навлязла и в българските земи. Пътищата за това са били както сухоземни, така и морски, а както в останалите територии на Европа, така и в България не са разбирали кой е истинският преносител на заразата. Естествено е да приемем, че както южният, така и североизточният път на пренасяне на заразата са били еднакво унищожителни при тази първа епидемична вълна. България и българските земи не били изолиран остров, а напротив - една неделима и интегрална част от християнска Европа, през която преминавали важни търговски пътища и която поддържала оживени дипломатически и търговски връзки както със съседни, така и с по-далечни земи и държави. Ето защо нямаме убедително основание да отхвърляме присъствието на Черната смърт в българските земи.

“...Един от несъмнените и сигурни резултати от Черната смърт бил в съкращаване числеността на населението, което в резултат и на войните, разбойничеството и последвалите нови вълни от голямата чумна пандемия се оказало далеч под демографското равнище от края на XIII век...”²¹. Този извод на Barbara Tuchman, един от известните съвременни изследователи на проблемите на Черната смърт, обобщава по един ясен и категоричен начин обстановката в резултат от катастрофалната пандемия. В следващите (след 1350 година) десетилетия чумата се връщала на шест основни вълни в интервали от шест до петнадесет години, като в края на XIV век населението на Европа било приблизително 50% от времето преди чумата²². В пряко следствие от тази висока смъртност хранителните цени и стоките повишили цените си и пример за това била цената на месото в някои райони на Франция, която само по време на първата чумна епидемия, до 1350, скочила четворно²³. В същото време започнало движение за повишаване на надниците сред наемните работници и ратаите, което постигнало успех (само в някои райони, разбира се), а това бил пробив в средновековната социална система. Ето защо някои автори са на мнение, че едно от положителните последствия на Черната смърт било в провокиране появата на съвременната личност или индивидуалност в Европа. Всичко това засилило антагонизма между богати и бедни и изострило социалните противоречия, които прераснали в бунтове и въстания²⁴.

Ако приемем традиционния модел на разпостранението на последвалата голяма пандемия, то можем да приемем, че първите заразени територии били българските пристанища - както черноморски, така и по река Дунав. Кое дава основания за това предположение?

На първо място, можем да посочим оживените търговски връзки и взаимоотношения между Българското царство и Генуезката република. През 1344 година ханът на Златната орда Джанибег прогонил венецианците и генуезците от Тана и това довело до ориентиране на тяхната черноморска търговия към българското крайбрежие²⁵. В навечерието на първата чумна вълна през 1347 година генуезците имали големи и процъфтяващи колонии във Вичина, Килия, Ликостомо и Маврокастро, а по време на войната с венецианците за Проливите от 1348-1352 година генуезкият флот превзел Созопол²⁶. Тази активност на генуезците безспорно ускорявала разпостранението на Черната смърт и в българските земи чрез някои от черноморските пристанища. В същото време Българското царство поддържало добри отношения и с Венеция, която присъствала трайно в Несебър, Варна и някои от дунавските пристанища, а това също повишавало вероятността от бързото, макар и вторично разпространение на чумата. В заключение можем да отбележим, че активната търговия на генуезци и венецианци с българските земи бил един от най-важните и бързи пътища за разпостранението на страшната епидемия в българското царство. В навечерието на епидемията от 1347 година се обособило и Карвунското княжество на архонта Балик, което контролирало важни черноморски и дунавски пристанища. Не разполагаме със сведения за враждебни действия и недопускане на генуезки и венециански кораби от Балик в тези години и можем да предположим, че крайбрежието на Карвунското владение е било също една от зоните на активно навлизане на епидемията през 1347-1348 година.

Възможно е наистина нейните последствия в българските земи да не са били толкова смъртоносни както в Константинопол, на гръцките острови в Егея и въобще в Средиземноморския регион поради две основни причини. Първата е свързана с климата, имайки пред вид, че чумата се появила в Константинопол в края на 1347 година, то климатичните условия (особено в Северна България и планинските райони) едва ли са благоприятствали нейното разпостранение поне до началото на месец май 1348 година.

Едва ли, въпреки вече разпостранилата се информация за ужасната болест, българите са успели да ограничат драстично или да спрат нейния ход въпреки евентуалния аванс от няколко месеца, с които са разполагали. Както споменахме и по-горе, никъде в Европа не съществувало истинско разбиране и осъзнаване за реалния преносител на болестта, а опитите за карантина, дори с всички възможни средства, не успявали да спрат, а само донякъде да ограничат мащабите на болестта. Дори Венеция, която разполагала с добре организирана за времето и обществено достъпна система на здравеопазване, не успяла да се пребори с болестта и понесла демографски загуби от около 40%.

Независимо дали в края на 1347 или късната пролет на 1348 година чумната епидемия навлязла в българските земи и впоследствие избухвала периодично. Едно от косвените свидетелства за това е свързано с два гроба от края на XIV век в средновековния Дръстър. Според археолозите, провели тези разкопки, кремираните индивиди в гробове №190 и №192 могат да се свържат с третата вълна на чумната пандемия, която избухнала през 1369 година и върлувала почти осем години²⁷. Самият акт на кремиране е толкова необичаен, че археолозите го приемат като изключение и опит за хигиенни мерки с цел ограничаване на епидемията.

Ако в Западна Европа последствията били изключително тежки в социално-обществен и донякъде в политически аспект, то последствията от чумата на Балканите и в Черноморския регион се оказали далеч по-фатални, тъй като съвпаднали по време с една от най-продължителните и най-опасни инвазии - нашествието на османските турци. Мисля, че тук не можем да отделим България от останалите балкански държави, за които началото на петдесетте години на XIV век било преломен момент предвид бъдещите исторически събития. Сърбия изживяла своя възход в навечерието на първата чумна вълна и трайното установяване на османците на европейския бряг на Дарданелите. През 1355 година крал Стефан Душан умрял, а с неговата смърт настъпил и бърз разпад на голямата сръбска държава. По същото време Византия била приключила гражданската война, но не разполагала нито с демографски, нито с финансови средства за самостоятелни действия. Вклиняването на османските турци и превземането на Цимпе (1352), Галиполи (1354) и крайбрежието на Дарданелите било следствие и на големия демографски удар и стопански хаос, нанесен от Черната смърт в периода 1347-1350, и мисля, че това е категорично най-вече по отношение на Византия. Последвалите походи на турците към сръбските и българските земи доказали слабостта на балканските християни и един от факторите за това бил свързан с тежките пораженията от чумата. Освен това, както сведетелстват много от хронистите, сред които и Йоан Кантакузин, християнският свят приемал опустошителния характер на тази пандемия като проява на Божие наказание и гняв, а това водело до масово разпостранение на аскетизма и мистицизма. Разполагаме с писмени свидетелства, че при управлението на цар Иван Александър (1331-1371) през 1360 година в столицата Търново бил свикан църковен събор, който осъдил представителите на някои религиозни учения като адамитите и богомилите, а исихазмът, който прокарвал пътя на мистицизма, бил обявен за официална християнска форма. Мисля, че този събор е бил предизвикан в голяма степен от социално-религиозните нагласи сред голяма част от населението, което се изправяло пред две фатални в своите размери и в своето взаимно действие катастрофални заплахи: чумната епидемия, и най-вероятно нейното второ завръщане в годините до 1360 година, и бързите османски завоевания. Това създавало апокалиптични настроения, провокирало социално-религиозна нестабилност и разпостранението на редица учения като богомилството, адамитството, исихазма (като официална алтернатива) и други движения.

Българското общество се намирало в един от най-кризисните период в своята история. Това не звучи странно и не е изолирано състояние, тъй като цяла християнска Европа се намирала в състояние на дълбок упадък, който се наблюдавал още в началото на XIV век, а политическият разпад и политическата слабост на Балканите били само външни изражения на тази всеобща, дълбока европейска криза. Черната смърт от 1347-1350 и последвалите епидемични вълни само довършили кризисната картина и поставили България и балканските държави в състояние на демографски срив и борба за политическо оцеляване. Бързата агресия на османските турци превърнала тази криза в колапс и край на самостоятелните държавно-политически системи на България и балканските християнски държави.

На тази база можем да се замислим доколко демографските загуби на българската народност в тази епоха са следствие само или най-вече от османското завоевание и дали не са плод и на голяма смъртност в резултат от чумната пандемия през XIV, XV и XVI век. В една статия Нели Кондова и Славчо Чолаков отделят внимание на демографската динамика в българските земи през средновековието и на периода XV-XVII век. Според тях наблюдаваната еволюция в продължителността на живота през средновековието търпи известни колебания при късносредновековното население в българските земи. Авторите обясняват този спад с мрачния период на робството и дават примери със статистическите данни от единадесет проучени некрополни серии, където при популациите от периода XV-XVII век се наблюдават най-ниските стойности за показателите предстоящ живот и вероятност за оцеляване²⁸. В този период се наблюдава най-ниската средна продължителност на живота за жените и мъжете и най-високите стойности на показателя детска смъртност - 56.12%²⁹. На практика това означава, че юношеска възраст не достигали и половината от едновременно родените индивиди. Авторите обясняват тази изключително висока детска смъртност с недостатъчното развитие на медицината, лошите санитарно-хигиенни условия и детските болести, но според мен една много важна причина е именно чумата, която се разпостранявала периодично на вълни в цяла Европа през този период. Както отбелязахме и по-горе, при своята хронична поява тази болест убивала най-вече тези, които били родени след края на предходната епидемия и не притежавали имунитет. Високата детска смъртност е засвидетелствана в западно-европейските извори и нейната проява и в българските земи е логична и закономерна. Ето защо наред с общоприетите фактори за демографския срив от периода на ранното османско владичество трябва да поставим и фактора чумна пандемия, който довел (в съчетание с политическите, военните и обичайни природо-климатични сътресения) до демографски срив и почти пълно обезлюдяване на някои български области като Добруджа например. Вероятно изтеглянето на българското население към планините е било предизвикано както от политически причини, така и от стремежа да се избегне или поне намали унищожителното въздействие на връхлитащите през сравнително кратки периоди чумни епидемии.

В заключение бих искал да отбележа, че Черната смърт от 1347-1351 година и последвалите я епидемични вълни изиграли ролята на важен фактор за крайния успех на османското завоевание на България, Балканите и в Черноморския регион и успешното включване на този проблем би довел до по-детайлно и убедително представяне на този период от нашата средновековна история. Мисля, че това може да бъде осъществено чрез събирането, систематизирането и съпоставителния анализ на традиционните писмени и археологически свидетелства, които могат да възстановят въздействието на Черната смърт в българските земи.

БЕЛЕЖКИ:

1. Gasquet. F. A. The Great Pestilence. Marshal, Hamilton & Kent. London, 1893. [обратно]

2. Под термина епидемия разбираме разпространението на зараза или болест в големи мащаби и в продължение на дълъг период от време, а под пандемия хроничното повтаряне на епидемични вълни от същата болест, които в случая обхванали повече от два века (от средата на XIV до края на XVI век). [обратно]

3. Coultan, G. G. The Black death. Cope & Smith. New York, 1930. [обратно]

4. Thompson, J. W. The Aftermath of the Black Dead and Aftermath of the Great War. // American Journal of Sociology, №26, 1920-1921. [обратно]

5. Rennoard, Y. Conséquences et intéret démographique de la Peste Noire de 1348. // Population, №3, 1948. [обратно]

6. Kosminsky, E. A. Studies in the Agrarian History of England. Kelley & Millmans. New York, 1956. [обратно]

7. Postan, M. M. Medieval Agriculture and General Problems. Cambridge University Press, 1973. [обратно]

8. Delatouche, R. La crise du XIVe siècle en Europe occidentale: Les études sociales. Paris, 1959. [обратно]

9. Shrewsbury, J. A. History of Bubonic Plague in the British Isles. Cambridge University Press, 1970. [обратно]

10. Carpentier, E. Une ville devant la Peste. Paris, 1962. [обратно]

11. Bois, G. Crise du Feodalisme. Paris, 1976. [обратно]

12. Jutikkala, E., Kauppinen, M. The Structure of Mortality during Catastrophic Years in a Pre-Industrial Society. // Population Studies, 25, 1971. [обратно]

13. Zeigler, P. The Black Death. Harper & Row. New York, 1969. [обратно]

14. Chambers, J. Population, Plague, and Society in Pre-Industrial England. Oxford University Press, 1972, p. 9-72. [обратно]

15. Ibid. [обратно]

16. McNeill, W. Plagues and People. New York, 1976, p. 149-198. [обратно]

17. Dols, M. The Black Dead in the Middle East. Princenton University Press, 1977, p. 25; Gottfried, R. The Black Dead. Natural and Human Disaster in Medieval Europe. Collier Macmillan Publishers. London, 1981, p. 35. [обратно]

18. Gottfried, R. Op.cit., p. 39; Tuchman, B. A Distant Mirror. The Calamitous 14^th Century. Macmillan London Limited, 1979, p. 92-93. [обратно]

19. Андреев, Й. Всекидневието на българите през XII-XIV век. София, 1992, с. 129. [обратно]

20. Bartsocas, C. Two Fourteenth Century Greek Descriptions of the Black dead. // Journal of the History of Medicine and Allied Sciences, №31, 1966, p. 278. [обратно]

21. Tuchman, B. Op. cit., p. 119. [обратно]

22. Ibid. [обратно]

23. Tuchman, B. Op.cit., p. 120. [обратно]

24. Tuchman, B. Op. cit., p. 119. Тук можем да дадем много примери от западноевропейската история като въстанието на чомпите (наемни работници) във Флоренция от 1371 година, въстанието на Уот Тайлър в Англия от 1381 година и редица други бунтове и въстания. Естествено причините за тяхната поява не били свързани само с Черната смърт и нейните последствия, а също и с войни и политически събития, т.е. имали комплексен характер. [обратно]

25. Гюзелев, В. Очерци върху историята на българския Североизток и Черноморието (края на XII - началото на XV век). Борина, 1995, с. 33. [обратно]

26. Гюзелев, В. Цит. съч., с. 39, с. 44. [обратно]

27. Ангелова, С., Колева, Р., Ангелова, Е., Иванова, Р. Църква № 2 в Дръстър (Силистра). // Минало, №3, 1996, с. 39-40. [обратно]

28. Кондова, Н., Чолаков, С. Динамика на демографските процеси в средновековна България. // Българска етнография, 1990, кн. 5, с. 30. [обратно]

29. Пак там. Тези показатели са от късносредновековните некрополи от село Неделково (Трънско) и от Северното българско черноморско крайбрежие (Каварна и Калиакра). [обратно]

© Ивелин Иванов, 2003
© Издателство LiterNet, 13. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.