МАГИЯТА НА КРЪГЛОТО ЧИСЛО: ХРИСТИЯНСКА ЕВРОПА В ОЧАКВАНЕ НА ХИЛЯДНАТА ГОДИНА

Ивелин Иванов

web

Хилядната година¹ била наречена така не от своите съвременници, а много по-късно, около 1600 г. н.е. и много от специалистите са на мнение, че 1000-та година е един мит и една легенда, която била въведена от историците през XIX и XX век. Първата поява на този мит се свързва със съчинението на Цезар Бароний (1538-1607) Църковни анали от 1605 година². Всъщност съвременниците на разглежданите в тази статия събития не отбелязвали годината 1000 г. н.е. с особено значение и с интереса, който й се придава в наши дни. Техното внимание били привлечено от годините 993, 1007, 1016, 1033 и други от този период. В наши дни съществува спор относно начина, по който тази година била възприемана от нейните съвременници. Част от историците приемат, че тази година има важно място и е пряко свързана с апокалиптичните и миленаристки очаквания през Средновековието, като използват в подкрепа следните аргументи³:

На първо място те твърдят, че използването на така наречената Дионисиева ера било доста разпространено в Каролингската епоха и доказателство за това са Пасхалните таблици, които присъствали във всички по-големи манастири и църкви. В тези таблици била отбелязана годината Anno Domini, а монасите и свещениците са ги разпостранявали и сред обикновените вярващи.

Вторият довод е, че в латинския християнски свят съществувала традиция в очакването на края на света. Когато втората предполагаема дата за края на света или 801 г. н.е. отминала (първата предполагаема дата била през 500 г. н.е.), за следваща и последна била приета 1000-та година от Въплъщението на Христос.

Освен това поддържниците на теорията за значимостта на 1000-та година твърдят, че доказателствата за това в изворите наистина не винаги са преки, но много често косвени. Доказателство от този род е засилването на поклонничеството и съборното движение за Божи мир, които било най-активни в периодите 990-1000 и 1023-1033 .

Не на последно място се излагат доводи, че периодът около хилядната година е отбелязван като особен и свързан с миленаристични и апокалиптични настроения от хронисти като Раул Глабер, Адемар де Шабан, Теетмар от Меерсбург и други.

Противно на това, голяма част от съвременните изследователи на този проблем са на мнение, че хилядната година от рождението (или разпятието) на Христа не била белязана от силни миленаристки или апокалиптични настроения⁴. В подкрепа на това мнение тези автори оборват гореизложените доводи със следните опровержения:

Те смятат, че не съществували реални причини годината 1000 г. н.е. и периодът около нея да бъдат есхатологично белязани. Второто им възражение е, че почти не са се запазили писмени доказателства в подкрепа на факта, че 1000 година била свързвана с апокалиптични настроения или по-скоро страх и ужас от нейното приближаване. Тези автори се аргументират с факта, че малкото достигнали до нас сведения не са свързани с годината 1000, а с годините 968, 1010 и 1033.

На базата на тези доказателства те достигат до заключението, че 1000 година била една от всички други, и че сведенията на хронисти като Раул Глабер, Адемар дьо Шабан, Теетмар от Меерсбург и други трябва да се приемат като свидетелство за цялостни промени за периода в навечерието и след 1000 година, който почти единодушно се приема за превратна точка в еволюцията на западноевропейския феодализъм. Освен това много от модерните и съвременните историци смятат, че годината 1000 имала и социални измерения, тъй като свидетелствата за апокалиптични настроения са свързани не с аристокрацията, а с простолюдието, нисшия клир и монашеството. В този смисъл се твърди, че тези миленаристични настроения били външната изява на мощна вътрешна социална енергия.

Един от най-важните изводи е свързан с това, че съществуват значими различия във възприемането на 1000-та година в източно-православния (византийски) и католическия (латински) свят. На Запад, където централният авторитет се намирал в упадък (най-вече земите на Западно-франкското кралство), апокалиптичните настроения около 1000-та година се зародили в недрата на обществото и се проявили в големи демонстрации на религиозна вяра и покаяние, масово поклоничество и събори за Божи мир, на които присъствали големи тълпи от селяни.

В Централна Европа, където доминирала династията на Отоните, развитието на подобни настроения били контролирани от върховната светска и църковна власт, а в земите на маджарите (Унгария) тези апокалиптични и миленаристки настроения се проектирали в усилена мисионерска дейност на папството за разпространение на християнството.

В пълен противовес на обстановката във френските земи във Византия не съществували такива силни апокалиптични очаквания и настроения, или по-скоро не разполагаме с убедителни доказателства за това. Изводът е, че апокалиптичните очаквания около 1000 година имали противоположни прояви в една принципно обединена от християнството, но всъщност разнообразна в историческо и културно отношение Европа⁵.

Представените мнения по въпроса за значимостта на хилядната година и настроенията сред християнските общности съществуват в историографията отдавна и спорът едва ли ще бъде окончателно разрешен. Основните причини за това са както в оскъдността или недостатъчната убедителност на изворите, така и в различните подходи при тяхното тълкуване и анализ. При тази ситуация е възможно да представим основните факти и опорни точки по този спор в двете обособени части на християнския свят в навечерието на 1000 г. н.е., Византия и Западна Европа (Латинския свят), и на тази база да се опитаме да дадем собствена преценка и отговор на въпроса за или против особената значимост на 1000-та година в духовния и обществен живот на християнска Европа.

На базата на Апокалипсиса, или Откровението на Йоан, в периода след II в. н.е се появили и разпространили предсказания за края на света и установяването на хилядолетно царство Божие на земята. През II в. н.е. в едно послание до Варнава било изказано пророчеството, че светът ще съществува шест хиляди (6000) години, което съответства на шестте дни на Сътворението, а на седмия ден, т.е. в началото на седмото хилядолетие, Божият син ще установи своята власт на земята⁶. Това била една от проявите на крайния, апокалиптичен миленаризъм, който през III в. н.е. и IV в. н.е. навлязъл в период на упадък, а през V в. н.е. свети Августин Блажени отхвърлил категорично крайните апокалиптични настроения⁷. Въпреки неговите усилия през Средновековието мистичното възприемане на 1000-та години продължило да съществува и да се разпостранява най-вече сред необразованите маси на населението.

Междувременно, през IV век един христиански автор на име Лактаний стигнал до заключението, че годината 6000 от Сътворението е граница на съществуването на света и това мнение се основавало на хронологичната система или ера на Секстий Юлий Африкански (II-III в. н.е.). Той изброявал 5500 години от създаването на света до раждането на Христос и затова годината 6000 се изчислявала като 500 след Христос. Това мнение не се разпостранило масово и е пример за така нареченото ранно датиране на края на света.

Нека насочим нашето внимание към Византия, където хронологията следвала установени традиции. Още в началото трябва да отбележим важния факт, че хронологичната византийска традиция не била единна и се използвали предимно две летобройни системи. Според Панодор, земната ера започвала на 29 август 5494 г. пр.н.е., а според Аниан на 25 март 5492 г. пр.н.е. Някои ранни византийски автори като Максим Изповедник (VII в.), Георги Синселий и Теофан (IX в.) изполвали Александрийската ера на Аниан, но най-използваната хронологична система във византийската история била така наречената Ромейска или Византийска ера, според която първата година от създаването на света започва на 1 септември 5509 г. пр.н.е. Така годината 6000 от създаването на света се определяла като 492 г. н.е. според александрийското или 508 година според византийското летоброене и попадала в управлението на император Анастасий I (491-518). Византийските автори не свързвали тази година с апокалиптични настроения, а само с началото на седмото хилядолетие от световната история⁸.

С появата и бързата експанзия на Исляма чрез арабските завоевания настроенията за края на света във Византия се засилили. Ромеите започнали да възприемат арабските успехи като потвърждение на Откровението на Йоан и в техните очи новата агресивна религия била дело на Антихриста, чиято поява вещае края на света. Важен момент в тази нагласа играело освобождаването на Ерусалим и Божи гроб от властта на неверниците, и византийците вярвали, че тези свещени места ще бъдат освободени малко преди настъпването на края на света. Този сблъсък между Византия и Омайядския халифат оказал силно влияние върху месианистичните настроения сред евреите. Те се засилили при управлението на халиф Абд-ал-Малик (685-705) и при Втората обсада на Константинопол от арабите (717-718) сред еврейските общности в Близкия Изток се разпостранило очакването за появата на Месията, който ще присъства на взаимното унищожение между византийци и араби под стените на Константинопол⁹.

Според християнската концепция Новият Рим, или Константинопол, щял да просъществува до Второто Пришествие на Христос, а император Константин Велики се възприемал като създател на римо-християнска империя, която е божествено предопределена за последната световна сила. Поради тази нагласа византийците свързвали апокалиптичните настроения със съдбата на своята империя, а през 1000 г. н.е. такъв род нагласи били почти невъзможни. Все пак в някои исторически съчинения, като История от Лъв Дякон, се наблюдават апокалиптични тълкувания на появата на комета през август 975 г.н.е., когато император Йоан Цимисхи (969-976) поискал да бъде разгадано нейното значение. Извесгният летописец Лъв Дякон свързва последвалата смърт на императора през 976 година с последвалите въстания на комитопулите в Западна България, с глад, болести и земетресения, които според летописеца били божествен знак¹⁰. Тези настроения, в случай че наистина са били масови, не продължили дълго и около и след 1000 година от Въплъщението на Христа били опровергани от развоя на политическите събития. В този период, белязан от управлението на един от най-успешните византийски императори Василий II (976-1025) Империятапреодоляла тежки вътрешни и външни проблеми и в навечерието и непосредствено след 1000 г. н.е. изживявала възход. Поради тези обстоятелства във Византия не съществували продължителни и масови апокалиптични настроения и сведенията на изворите от този период не представят доказателства за такива¹¹. Съвсем различно било настроението в земите на латинския Запад, където по това време се разпостранили настроения в очакване на Второто Пришествие.

Както отбелязахме по-горе, световната ера на Хиполит, приета и усъвършенствана от Секстий Юлий Африкански и Лактаний, била първоначално приета от Църквата на Изток и на Запад. Както Лактаний, който живял в IV век, така и Хиларион, който творил в следващия V век смятали, че до края на света (края на V век) остава малко време. Свети Еремий, който превел на латински хрониката на Евсевий Кесарийски, съставена около 300 г. н.е., поставил Въплъщението на Христос в годината 5199 след Авраам и 5500 след Сътворението. Това летоброене не било възприето от византийските хронисти, но един век по-късно свети Августин Блажени се присъединил към възгледите на Еремий и тези изчисления се разпространили и в латинския Запад.

Естествено, появила се противоположна тенденция, която отричала есхатологичните настроения в очакването на конкретна година. През 500 г. н.е. се наложило мнението, че това не е годината 6000 от Сътворението, а всъщност 5699 според новите изчисления, а три века по-късно не била годината 6000 от Сътворението, а 801 от раждането на Спасителя (според новото християнско летоброене). Този феномен се повторил и в бъдещите апокалиптични очаквания¹². Той се състоял в това, че най-силните апокалиптични настроения не били свързани с годината 6000, а с 5900 от Сътворението и оттук можем да разберем защо третото отлагане на края на света било свързано с годината 1000 от Въплъщението на Христос, която всъщност била плод на изчисленията на Беда Преподобни в VIII в. н.е. За разлика от привърженизците на летоброенето от Сътворението на света (era mundi) поддържниците на новото летоброене от Въплъщението на Христос (era incarnation) не отбелязвали 1000 г. н.е. година със специално, апокалиптично значение. Въпреки това се появила и разпространила тенденция за идентифициране на годината 1000 от Христа с Второто Пришествието и Апокалипсиса, които били продължение на усилията за свързване на годината 6000 от Сътворението с началото на Хилядолетното царство. Някои от привържениците на този възглед свързвали края на света с възгледа на свети Августин Блажени за шестте века на света и тъй като шестия век започвал с Исус, то краят му се свързвал с кръглата и есхатологично белязана 1000 г. н.е. ¹³

И така, според Църквата хилядната година бележела не началото на Хилядолетното царство, а само края на millenium (първото хилядолетие след Христа). Свети Августин Блаженинастоявал Второто пришествие и Хилядолетното царство да не се приемат в буквален смисъл, но апокалиптичната тенденция се развивала въпреки усилията и ограниченията на официалната църква.

Произходът на нашата християнска ера, която отчита летоброенето преди и след раждането на Христос, е свързана с името на Дионисий Евксипий, който съставил през 525 г. н.е. в Рим така наречените Пасхални таблици. Всъщност Дионисий усъвършенствал Пасхалните таблици на свети Кирил Александрийски но най-вече съобразил летоброенето с ерата на Диоклетиан и поставил раждането на Христос в годината 753 ab urbe condita (след основаването на Рим) като отправна точка на ново летоброене. През 703 г. н.е. Беда Преподобни предложил нова корекция на датата annus mundi и според него Христос бил роден в годината 3952 от Сътворениетона света и тази нова ера се наложила в Пасхалните таблици в Англия. След един голям църковен събор през 741 година, на който били провъзгласени реформи във франкската църква, изчисленията на Беда започнали да навлизат и във Франкската държава. Те не се наложили бързо и първият официално датиран по тези изчисления документ бил един капитуларий от 742 г. н.е. От френските земи тази система на летоброене преминала и в Германия, където се среща за пръв път в един официален документ от 876 г. н.е. Папите в Рим започнали да използват тази нова ера още по-късно, при понтификата на папа Йоан XIII (965-972), и едва при папа Евгений IV (1431-1447) тя била изцяло наложена през 1431 г. н.е.

Четиринадесет години преди определената 6000 година от Сътворениетона света или 801 г. н.е. апокалиптичните настроения се засилили и всъщност първият ден от тази година бил денят, в който Карл Велики бил коронован за император в Рим. Така в продължение на шест века (от около 200 г. н.е. до 800 г. н.е.) постепенно хронологичната система на летоброене от създаването на света била изместена от новата християнска ера, която отчитала годините преди и след Въплъщението на Христос. С наближаването на третата есхагологична дата (1000 г. н.е.), която отчитала годините след Христос, вече не съществували предпоставки за нова хронологична промяна или уточняване, тъй като отправните точки, или Въплъщението, Разпятието и Възкресението, били добре и точно документирани. За първи път латинският християнски свят се изправил пред такава крайна есхатологична дата, която вещаела засилване на апокалиптичните настроения.

Свидетелства за обстановката и настроенията на Запад около хилядната година могат да бъдат потърсени в писмените извори от епохата. Един от известните хронисти, които свидетелстват за настроения на миленаризъм и апокалиптизъм, е монахът Раул Глабер, който живял през XI век и отразил събития от периода 900-1044 г. н.е.¹⁴ Според него в различни региони на Западна Европа сред необразованите и суеверни хора се разпостранил страх пред наближаващата 1000-на година. Според Глабер непосредствено преди 1000-та година възникнало спонтанно движение и надпревара за построяване на нови църкви и обновяване на старите¹⁵. Според същия автор, след като 1000-та година отминала без катастрофи, някои започнали да спекулират и да твърдят, че Второто пришествие ще настъпи след 1033 година или през 1000-та година от Страстите Христови и Възкресението, но когато повествованието в хрониката достига до тази година, авторът отбелязва само смъртта на няколко известни владетели и висши църковни служители, както и необикновеното струпване на поклоници в Ерусалим¹⁶. Естествено е, че монахът Раул Глабер, който живеел в земите на Галия, нямал достатъчно точни и широки наблюдения за цяла Западна Европа, но все пак неговото историческо съчинение дава сведения за пряката връзка между миленаристките и апокалиптичните настроения и 1000-та година. В някой от случаите оставаме с впечатлението, че той просто свързва събития с навършването на хилядолетието, но в други е ясно, че много от събитията наистина са свързани с нарастване на миленаристките настроения, най-вече с 1000-та година от Възкресението или 1033 г. н.е. Освен това Глабер свидетелства изрично за разпространението на тези очаквания и страхове предимно сред простолюдието.

Сведения за тези настроения дават и други достигнали до наши дни латински ръкописи и сред тях е едно писмо на абат Ед, състоящо се от две части, озаглавени За Антихриста и Последният император¹⁷. Това писмо било предназначено за Херберга, кралица на западните франки, и било отговор на запитването на кралицата по повод на разпостранилите се слухове, че Антихристът ще се появи около 1000-та година от Въплъщението на Христос, след което ще последва краят на света. Абатът защитил тезата, че времето на Антихриста още не е дошло и че никой не може да определи времето на Страшния съд, но все пак това писмо свидетелства за засилването на апокалиптичните настроения и навлизането им дори сред управляващия елит в земите на Западно-франкското кралство.

Друго широко използвано сведение за наличието на апокалиптични настроения, съчетани с прояви на миланаризъм, откриваме в апологетичното съчинение на Або от Фльори. Той описва, че когато бил млад, присъствал на проповед за края на света, в която се твърдяло, че Антихристът ще се появи с хилядната година и в скоро време след това ще последва Страшният съд¹⁸. По думите на Або, тази проповед се състояла в една парижка катедрала и това сведение се използва от защитниците на тезата за масовия ужас от приближаващата хилядна година.

Както отбелязахме още в началото на нашето изложение, независимо от преките или косвените писмени доказателства за масови миленаристки настроения и очакване на 1000-та година, някои съвременни историци са на мнение, че сведенията не са достатъчни и не са убедителни. Аргументите са, че Дионисиевата ера най-вероятно не е била разпостранена масово сред монасите и те започнали да я употребяват широко след средата на VIII в.н.е., а папският престол - малко преди 1000 г. н.е. Друг аргумент е свързан с твърдението, че много от известните политически и исторически фигури на това време не били завладяни от такъв род страхове и настроения. През 1000 г. н.е. императорът на Свещената Римска империя Отон III не се поколебал да отвори гроба на Карл Велики в Екс ла Шапел, а през същата година папа Силвестър II установил своето влияние в младата унгарска държава, което било ход с далечна перспектива¹⁹. На пръв поглед тези доводи звучат логично, но след по-внимателен и задълбочен анализ можем да установим, че те имат по-скоро косвен, а не пряк доказателствен характер. Описанието на обичайни политически и църковни действия около и през 1000-та година не е пряко и неоспоримо доказателство за липсата на апокалиптични очаквания и по-важният акцент е периодът около и в годината 1033, която всъщност била последната възможност и вариант за определяне на Второто Пришествие по Дионисиевата ера.

И така, някои писмени свидетелства от епохата около края на първото хилядолетие свидетелстват за наличието на апокалиптични настроения или очаквания за края на света, но в същото време други хронисти и писатели от това време като Або от Фльори, Херберт Аурилякски, Фулберт Шартърски, Одило Клюнийски и други избягват дискутирането на значимостта на годината 1000-на от Въплъщението на Спасителя.Тези различия в достигналите до наши дни извори дават основание на някои от днешните историци да приемат, че тези автори и техните хроники представят официалното църковно и анти-апокалиптично становище и те са смекчили и изменили действителната сила и мащаби на апокалиптичните очаквания от годината 1000 г. н.е.²⁰ Според тези историци дори хронисти като Раул Глабер и Адемар дьо Шабан, които дават някои сведения за апокалиптични и миленаристки очаквания, свързани точно с годината 1000-на от Христа, са подчинили своите трудове на тази официална църковна цензура, отричаща буквалното тълкуване на Апокалипсиса и свързването му с точно определена дата.

Мисля, че в обобщение на изложеното дотук можем да представим следната позиция по спора за хилядната година. Ние не можем да отречем съществуването на преки и косвени доказателства, свидетелстващи, че в годините предшестващи 1000 г. н.е. в Западна Европа са съществували настроения и прояви в очакване на 1000-та година като есхатологично белязана, като край на света. Освен това изворите са съхранили сведения за засилване на тези очаквания в навечерието и през годината 1033 г. н.е., която всъщност се е приемала като 1000-на, но от Разпятието и Възкресението.

В същото време съществуващите писмени сведения не доказват масовостта на тези очаквания и много често свидетелстват за комплексния характер на причините и събитията, породили тези настроения. Ето защо изследователят остава с впечатление, че понякога Хилядната година е един от многото фактори за разрастването на апокалиптизма или просто се използва от хронистите, които сами я свързват с необичайни и според тях апокалиптични, божествено провокирани социално-обществени явления и природни катаклизми. Тук трябва да отбележим и един от гореспоменатите изводи, а именно, че миленаристичните настроения се разпостранявали основно сред обикновеното селско и градско население, нисшия клир и духовенството, т.е. те имали ограничено и социално обусловено разпространение. Вярно е, че има и косвени доказателства за разпространението на миленаризма и сред аристокрацията (най-вече светска), но все пак неговата най-благодатна почва били низините на средновековното общество.

В заключение можем да отбележим, че не точно 1000 г. н.е., а периодът между 1000 г. н.е. и 1033 г. н.е имал наистина особено и много важно значение за духовно-религиозните нагласи и настроения на широки слоеве от обществото, които свързвали този юбилей с традиционно битуващи миленаристки и апокалиптични очаквания. Хилядната година (1000 г. н.е) била само една от многото конкретни хронологически дати в този неспокоен и тревожен период от историята на латинския европейски Запад. В същото време Византия била далеч от силата и масовостта на тези нагласи и в нея Хилядната година не била белязана със силни апокалиптични очаквания. Абсолютизирането и преувеличаването на значимостта на Хилядната година е в значителна степен плод на нашия стремеж към генерални анализи и обобщения, но не бива да чабравяме, че по това време латинският свят и най-вече френските земи били една доста пъстра мозайка от отделни владения с различни политически, социални и религиозни характеристики. Ето защо ние не можем да приемем горепосочените свидетелства на хронистите за общовалидни и универсално приложими и трябва да разглеждаме поставения проблем само в конкретни и ограничени териториални рамки. В този смисъл ужасът от хилядната година, като обща характеристика на обстановката в Западна Европа в навечерието и след 1000 г. н.е., е наистина един от множеството митове в модерната и съвременната историография.

БЕЛЕЖКИ:

1. Хилядната година е термин, който се наложил първоначално във френската историография през XIX век и се свързвал с настроения на силен страх и напрегнато очакване на края на първия милениум или първото хилядолетие от новата християнска ера. Впоследствие този термин обхванал периода от последните десетилетия на X и първите десетилетия на XI век или времето, в което се наблюдавали най-силните прояви на страха и ужаса от края на света. В съвременната историография терминът Хилядна година и неговото съдържание са обект на оспорвани дискусии и днес не съществува окончателно становище по този спор. [обратно]

2. Milo, D. L’an Mil: un probléme d’historiographie moderne. // History and Theory, XXVII, 1988, №3, 261-281. [обратно]

3. Терминът и проблемът за хилядната година били въведени в модерната историография за първи път от Erançois Plaine. Виж: Plaine, F. Les prétendues terreurs de L’an Mille. // Revue des Questions Historiques, t. XIII, 1873, 145-164. Идеята, или както често можем да срещнем мита за хилядната година, била развита по-късно от следните историци: Rossières, R. La légende de l’An Mil. // La Revue politique et littéraire, t. XIV, 1878, №39, 919-924; Orsi, P. L’anno Mille. // Revista Storica Italiana,1887, №4, 1-56; Von Eicen, H. Die Legende von der Erwartung der Weltunterganges und der Wiederkehr Christi im jahr 1000. // Forshungen zur deutschen geschichte, 1883, № 23, 305-318.

По-късно тази тема била развита в трудовете на модерни и съвременни историци като: Frederic, D. Les Terreurs de L’An Mille. Paris, 1908; Vasiliev, A. Medieval Ideas of the End of the World: West and East. // Byzantion. International Journal of Byzantine Studies, Vol. XVI, fascile 2, 1944, 463-502; Lot, F. Le mythe des terreurs de l’an mille. // Mercure de France, 1947, № 300, 639-655; Focillon, H. L’An Mil. Paris, 1952; Duby, G. L’An Mil. Paris, 1967; De Blevec, D. L’An Mil. Paris, 1976; Pognon, E. L’An Mille. Paris, 1981; Poly, J.-P. L’an mille. // Le Moyen Age. Paris, 1982, t. 2, 19-72; Fossier, R. Enfance de l’Europe. Paris, 1982, 290-301; Amalvi, Ch. L’historiographie française face à l’avènement d’Hugues Capet et aux terreurs de l’an Mil: 1800-1914. Le grand théatre de l’Histoire de France. Paris, 1988, 1-20; Milo, Ch. L’An Mil: Un problème d’historiographie moderne. // History and Theory, XXVII, 1988, №.3, 261-281; Bois, G. La mutation de l’an mil. Paris, 1990; Delort, R. France, Occident, monde à la charnière de L’an Mil. // La France de l’an Mil. Paris, 1990, 6-26; Freund, S. Das Jahr 1000. Ende der Welt oder beginn eines neuen Zeitalters? // Der Tag X in der Geschichte. Stuttgart, 1997, 25-49; Schneidmüller, B. Jahrtausendwende. Ein Magdeburger Vortag über Vorstellungen und Wirklichkeiten im Mittelalter. Marburg, 1999, 9-25.

Един от най-известните съвременни изследователи на проблема за хилядната година е преподавателят от университета в Бостън, САЩ, Ричард Ландес, който е автор на няколко изследвания и ръководител на Център за миленаристични изследвания: Landes, R. Relics, Apocalypse, and the Deceits of History. Ademar of Chabannes, 989-1034. Harvard University Press, 1995; Landes, R. Millenarismus absconditus: L’historiographie augustienne et le millénarisme du haut Moyen age jusqu’à l’an Mil. // Le Moyen Age, 1992, t. XCVIII, 354-377; Landes, R. Sur les traces du Millenium: La “Via Negativa”. // Le Moyen Age. Revue d’histoire et de philologie, t. XCIX, 1993, № 1, 5-26.

По темата виж още: McGinn, B. Visions of the End. New York, 1979; Abanes, R. End time Visions: The Road to Armagedon? New York, 1998; Head, Th., R. Landes. The Peace of God: Social Violence and Religious Response in France Around the Year 1000. Ithaka, 1992. [обратно]

4. Историци като Frederique Duval и Ferdinand Lot, творили в края на XIX и началото на XX век, отричат съществуването на силни миленаристични и апокалиптични настроения около 1000 година. Други съвременни историци като Bernard McGinn и Hans Rauth са на същото мнение и смятат, че такива настроения се наблюдават в късния XI век. Друг съвременен медиевист Christopher Brooke се присъединява към това мнение и смята, че разполагаме с твърде малко сведения за масовите настроения във връзка с 1000-та година и подчертава, че летобройните системи били различни и не съществувал универсален календар. Виж: McGinn, B. Visions of the End..., 95-96; Rauth, H. Das Bild der Antichrist im Mittelalter: Von Tyconius zum Deutschen Symbolismus. Münster: Aschendorf, 1973, 164, 173, 172-196; Brook, Ch. Europe in the Central Middle Ages 962-1154. Longman, 2000. [обратно]

5. Landes, R. Relics, Apocalypse, and the Deceits of History..., p. 290. [обратно]

6. Vasiliev. A. Medieval Ideas of the End of the World..., 463-502; 466. [обратно]

7. Bardy, G. Millénarisme. // Dictionnaire de théologie catholique, t. X, Paris, 1928, kol. 1760-1763. [обратно]

8. Vasiliev, A. Op. cit., 463-502; 467. [обратно]

9. Star, J. Le mouvement messianique au début du VIIIe siècle. // Revue des études juives. New series, II. July-December, 1937, 91-92. [обратно]

10. Лев Диакон. История. Москва, 1988, 87-88; 90-91. Лъв Дякон описва следното: “...Но появата на кометата предвещаваше не това, което тези мъже предсказваха в угода на императора, а пагубни метежи, нашествия на чужди племена и граждански войни, бягство на населението от градове и области, глад и мор, страшни земетресения и почти пълно ужищожение на ромейската държава - всичко това ние узнахме по последвалия ход на събитията...”. Този цитат съдържа апокалиптични настроения (поне у автора), които били породени от съчетанието на появата на ярка комета на 03.08.975 година и последвалите вътрешни и външни сътресения след смъртта на император Йоан Цимисхи през 976 година. Освен това Лъв Дякон представя появата на друга комета през август 989 година и отново описва това явление като катализатор на масово очакване за беди и нещастия. За това виж: Гръцки извори за българската история, т. V, София, 1964, с. 276: “...Появяването на звездата и огнените стълбове, които всред нощ се показваха на северната страна на небето и плашеха ония, които ги гледаха, предвещаваха и други бедствия. Те също бяха предвестници за превземането на Херсон от тавроските и на Верея от мизите...”. [обратно]

11. Vasiliev, A. Op. cit., p. 474. [обратно]

12. Landes, R. Relics, Apocalypse, and the Deceits of History..., 290-291. [обратно]

13. Ex Rodulfi Glabri. Historiarum Libris, V. Ed. G. Waitz, MGH, SS,VII, p. 69. Виж още: Раул Глабер. Хроника на хилядната година. Бургас, 1993, с.131. [обратно]

14. Ex Rodulfi Glabri. Op. cit., 48-72. Виж още: Раул Глабер. Цит съч, c.136. [обратно]

15. Ex Rodulfi Glabri. Op. cit., p. 64. Виж още: Раул Глабер. Цит. съч., 75-76. [обратно]

16. Ex Rodulfi Glabri. Op. cit., 65-66, 68. Виж още: Раул Глабер. Цит. съч., 10-109; 127-129. [обратно]

17. McGinn, B. Op. cit., 57-58. [обратно]

18. Ibidem, 89-90. [обратно]

19. Vasiliev, A. Op. cit., p. 487. [обратно]

20. Един от тези съвременни автори е Richard Landes, който е на мнение, че официалните хронисти не са разполагали със свободата да представят истинската ситуация и поради тази цензура от страна на висшия църковен клир липсват достатъчно убедителни доказателства за реалната ситуация около 1000 г. н.е. в западноевропейските земи. Виж: Landes, R. Relics, Apocalypse and the Deceits of History..., p. 293. [обратно]

© Ивелин Иванов, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 10. 2003
=============================
Първо издание, електронно.