„МОДЕРНИТЕ ПОТРЕБИ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО“ И СЪВРЕМЕННАТА ИМ НАУЧНА ПОТРЕБНОСТ

Юлия Николова

web

Епохата на Българското възраждане все по-силно съсредоточава вниманието на изследователите. Изданията от изминалата 2001 г. убедително доказват това. Новото в тях е не толкова ориентацията към интерпретационните прочити на познатото, колкото търсенето на непознатото и недочетеното. А литературата от 18. и 19. век, при цялата си обозримост, има още неизследвани полета.

През 1978 г. проф. П. Динеков заговори за един особен вид книжнина, която той назова „народни книги“. Въпреки видимия интерес проблемът продължи да стои в периферията. Изключение направи с разработките си ст.н.с. Лидия Михова. Нейната първа книга, включваща анализи и изводи от докторантски труд, бе посветена на един дял от народните книги - възрожденските календари (вж. Българските календари. Пловдив, Полиграф, 1995). Новата публикация - „Модерните потреби на Възраждането“, продължава започнатия разговор, за да представи явлението в неговата по-голяма пълнота и цялост.

Още с външното оформление на „Модерните потреби на Възраждането“ издателство „Полис“ - София, предлага една добре говореща книга. В цялата й структура личи вещото око на редактора Любов Йовева. Чрез фотографския колаж художникът Константин Жеков умело подчертава не само заглавието, но напътства към същността на въвеждащата бележка, че „възрожденският текст е текст в „движение“, който „съдържа в себе си импулсите за множественост на рецепциите, за разнородните комуникативни ситуации“. Иконическата характеристика на корицата обговаря и се свързва с последния раздел на книгата „Рисунката и четивото“, напомняйки за разноредността на „Дописващите текстове“ (с. 134-142) и за взаимообратимостта между „Нарисуваните книги и прочетените картини“ (с. 153-158). Информативната бележка в края не е елементарен пътеводител или читателска уловка. Чрез нея се прави точна и същностна характеристика на написаното: „В обекта на изследването попадат взаимоотношенията между фолклор и литература, устност и писменост, традиционно и модерно, срещата на иконичния и словесния образ, на словото и музиката, различните типове разказване, фигурата на възрожденския интелигент и др., на личности, които не прекрачват границите на своето време, но моделират и подготвят основата на новаторските решения.“

Ако дрехата на книгата, продукт на издателския екип, е добре скроена и ушита, още по-стойностен (в типично възрожденски маниер) е нейният духовен свят, дело на авторските търсения. Подбраното заглавие - „Модерните потреби на Възраждането“, дава три основни ключови ориентира: а) ситуираното време; б) спецификата на научните търсения - модерното и модерността, които сами по себе си са същностен белег на посочената епоха. Последната констатация е разграничена чрез в) умело подбрана лексема „потреби“.

Книгата на Лидия Михова има четири основни дяла. Първият от тях - „Песни и/или стихотворения“, разглежда функцията на песнопойките, особеностите на тяхното тематично и жанрово структуриране, взаимоотношенията между фолклор, чужда (компилативна) и лична поезия (при Сп. Зафиров, Бачо Киро, Ник. Геров, Хр. Мавридов, Н. Живков и др.), преплитането на поетиката на високата художествена литература с особеностите на популярното четиво и т.н. Респектира богатството от факти, всеки от който насочва към задълбочени и аналитични констатации. Играта на съюзните думи „и/или“ носи в себе си не само забавното хрумване, а същностния извод за амбивалентната структура на разглежданото творчество. Авторката успява да даде точна представа за своеобразния „текст движение“, „за импулсите на множественост“ и за разнородността на „комуникативните ситуации“ именно чрез игрово разколебаната семантика на лексемите. Този маниер виждаме и в заглавието на втория дял - „Възрожденски разкази и приказ(к)и“. Находчивото представяне на етимологията на понятията „приказ“, „разказ“, „приказка“ чрез речника на Найден Геров е добро въведение към концепцията за разказването и за разказвача в народните книги и в ранните оригинални белетристични творби на Р. Жинзифов и В. Друмев. Л. Михова успява да изясни унификацията на различните жанрови модули чрез изградената поетика на разказването в народните книги. Интересен аналог тя открива в повествователските близости на поемата „Кървава кошуля“ и разказа „Прошетба“ на Р. Жинзифов. Във втория раздел авторката достига до значими собствени изводи относно многопластовостта, разграничимостта и едновременно с това - до принципите на съвместяване и оформянето на обща повествователна структура. Проследено е и постепенното „изчистване“ на разказвателната техника по пътя към модерното фикционално текстово изграждане (напр. при В. Друмев).

Третият дял, чието название е поставено като заглавие на книгата, ориентира към новостите, т.е. към навлизането на модерността в българското културно пространство - периодичните издания и ролята на „новината“ в тях, интереса към града и градското в първите пътеписи (Ив. Богоров), формирането на възрожденската интелигенция и влиянието на различните културни средища върху тяхната „образователна програма“. Направена е характеристика на новия пътуващ и образоващ се човек, умело идентифициран като „своя друг“.

Последната част на изданието разглежда взаимоотношенията между изобразително изкуство и писмено слово, надниква в онова велико чудо, при което иконичният образ говори заедно със или вместо словесния текст, а словото изрича на глас видяното или с прозрение се докосва до ново видение.

Насочена преди всичко към народните книги, към сборници и четива от така наречената низова, или популярна, литература, книгата на Л. Михова се опира на богат изворов материал. Собствените си позиции авторката защищава чрез задълбочено познаване на фактите и на съществуващите научни изследвания, доказателство за което е прецизният библиографски апарат. Всеки дял от книгата има свой собствен живот и вътрешна добре оформена композиция. Особено показателен в това отношение е разделът „Възрожденските разкази и приказ(к)и“, в който подредбата на материалите има надстроечен характер и води към цялостно анализиране принципите на повествователната техника. В тоя смисъл разделът „Наблюдения върху разказвача и разказването в първата повест на Васил Друмев“ би спечелил, ако се изчисти от някои стоящи вън от общото говорене зададености и се акцентира върху основния проблем в него. По същия начин логическата връзка между проблемите и темите в третия дял би могла да се обвърже и защити освен чрез заглавието и чрез по-силен пояснителен словесен аргумент.

Отличителен белег на „Модерните потреби на Възраждането“ е, че книгата, насочвайки вниманието към определени тематични, жанрови и др. поетологични и културологични конструкции, съумява да оформи самостоятелни изследователски микроядра, които могат да функционират сами за себе си. Успоредно с това изданието, поради обвързаността между отделните научни парадигми, има стойността и значението на цялостен труд. Проекциите на този, вече достатъчно убедително изграден, но отворен за допълнителни наслагвания, монографичен труд надхвърлят рамките на обичайната зададеност на „нови“ или „добавъчни прочити“. Те de facto взривяват общоприетия канонизиран модел на книжовно присъствие през Българското възраждане, отчитано с имената и творчеството на най-бележитите си представители, и обръщат поглед към друго явление. По традиция, независимо че времето на старобългарската и възрожденската литература е време на битуването и на фолклора (в случая разглеждан само в неговия аспект на песенност и „думане“), поетическите и рецептивните функции на тези две словесни структури винаги се изследват и изучават сами за и сами по себе си. Трудът на Л. Михова доказва, че народните книги, песнопойките, календарчетата, стихосбирките на творци като Спас Зафиров и т.н., т.е. цялата масова популярна, низова книжнина, която заема твърде голяма част от българското културно пространство, съвместява двата словесни модела, съграждайки собствена технология и собствени поетически конструкции. Афористично би могло да се каже, че тези книги съумяват да вкарат новото вино (т.е. идващата модерност) в стари мехове. И обратно - при по-късната степен на усвояване на модерността творците вече съзнателно се опитват да запазят сладостта на старото вино, вкарвайки го в нови мехове (т.е. в нови поетически форми). В този смисъл „Модерните потреби на Възраждането“ отварят вратите към един условно познат, но непроучен свят. Те поставят съвременните историци и теоретици на словото пред потребността за преосмисляне на литературното наследство. А в това се корени и голямото достойнство на книгата.

© Юлия Николова, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 04. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 2-3, 2002.