ТИТРОЛОГИЧНАТА МЕТАФОРА "ГУСЛА" В БЪЛГАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА ПОЕЗИЯ

Иван Симеонов

web

През 1862 г. българският поет Райко Жинзифов публикува в сп. "Братски труд", излизащо в Москва, един голям свой стихотворен цикъл, озаглавен "Новобългарска гусла". По-късно, през 1880 г., излиза от печат първата българска книга за деца - стихосбирката "Детска гусла" от Васил Попович, в която откриваме същата дума - "гусла". Иван Вазов издава две стихосбирки, съдържащи съществителното "гусла" - Пряпорец и гусла" (1876) и "Гусла" (1881). През 1894 г. излиза от печат още една книга за деца със същото заглавие като на книгата на Васил Попович - "Детска гусла", от Константин Величков. На какво се дължи тази популярност на съществителното "гусла" в титрологичната практика на нашите възрожденски поети?

Думата "гусла" означава гъдулка - народен струнен музикален инструмент, при който звукоизвличането се осъществява посредством лък. Същото е значението на тази дума и в украинския език, като производното от нея съществително "гусляр" означава "гуслар" - певец и свирач на гусла¹. Очевидно думата "гусла" има старинен славянски произход. Чрез семантична екстраполация може да се направи изводът, че в заглавията на посочените по-горе книги думата "гусла" е метонимия не само на музиката, но и на поетическото изкуство, което отразява живота на народа. По тази логика пък "пряпорец" метонимизира обществените идеи, политическите движения и по-конкретно - борбата за освобождение на българския народ от чуждо иго.

Заглавието на литературната творба често има интертекстуален характер, т.е. в него се долавя взаимното влияние на художествени текстове от един и същ автор или пък от различни автори. Това отбелязва и Клео Протохристова в своята статия "Интерпретация и титрология", публикувана в сборника "Проблеми и аспекти на литературната интерпретация"².

Титрологичната традиция на засилената употреба на съществителното "гусла" като метафора в заглавията на редица творби от българската възрожденска литература е повлияна от творчеството на великия украински "кобзар" Тарас Шевченко, чиито стихотворения и поеми са били много популярни у нас до Освобождението. Преводите на Шевченкови творби на български език са изиграли голяма роля за идейно-художественото формиране на новобългарската поезия. Украинският поет е оказал творческо въздействие върху Райко Жинзифов, Петко Славейков, Любен Каравелов и Иван Вазов. Негови творби е чел и Христо Ботев. Например Иван Вазов споделя, че размерът на поемата си "Грамада" е заимствал от поемата "Катерина" на Шевченко, която бил слушал още в Сопот от своя учител Партений Белчев. Даскал Белчев, който преподавал на Вазов, е завършил Киевската духовна семинария и в учебната си работа е използвал някои руски учебници.

Несъмнено първите българи, които са имали възможността да се запо-знаят по-задълбочено с поезията на Тарас Шевченко, са Любен Каравелов и Райко Жинзифов. Любен Каравелов пристига в Москва в началото на лятото на 1857 г., а Жинзифов на следващата година, 1858-а, също през лятото. Тук двамата българи общуват с други наши сънародници, като Нешо Бончев, Константин Миладинов, Васил Попович. Тази група млади българи интелектуалци основава дружеството "Българска дружина" и издава сп. "Братски труд". През 1864 г. Райко Жинзифов завършва Историко-филогогическия факултет на Московския университет.

Творческият пример на украинския поет може да се открие още в първото отпечатано стихотворение на Райко Жинзифов - "Гулаб" (сп. "Български книжици", 1860). Следи от Шевченковото влияние се откриват и в стихотворния цикъл "Новобългарска гусла" (сп. "Братски труд", кн. І-ІV, 1862). На следващата година българският поет издава книгата си "Новобългарска сбирка" (1863), в която помества свои преводи на творби от Шевченко под общото заглавие "Гусляр Тараса Шевченка". Този цикъл съдържа стихотворенията "Топола", "Дума" ("Течит вода в синьо море"), "Дума" ("Ветре буйний, ветре буйний!"), "Дума" ("Защо ми сет черни вежди"), "Удавена", "Катерина".

В стихотворението "Гусляр в собор" от цикъла "Новобългарска гусла" е представен народен певец, който държи "гусла во ръка", "гусла яворова", призоваващ народа да се пробуди от сън: "Пак сос гуслярът заедно грмогласно/ песън запеаха, та песня последна,/ и ръци си дали сложно, согласно/ ся кълнат с душа за свобода жедна". По-нататък Райко Жинзифов създава образа на "просяк с гусла яворова" (стихотворението "Просяк"). А в стихотворението "Молитва" Жинзифовият лирически аз се моли: "Боже, чуй моя молитва:/ Дай ми гусла Боянова,/ гласовита му тетива,/ стара гусла яворова".

Любен Каравелов също превежда някои стихотворения от Тарас Шевченко, които публикува във в. "Свобода" под общото циклично заглавие "Из Т. Шевченка", като: "Учете се, братя мои", 1869, "Защо ми са черни вежди", 1870, "Родила е мене мама", 1870, "Иван Хус или Еретик", 1871, "Тече вода в синьо море", 1871. В ръкопис остава превод на поемата "Неофити".

Петко Р. Славейков също попада под благотворното влияние на Тарас Шевченко. Нашият поет написва няколко стихотворения "по Шевченко", а именно: "Мисли мои", "Гъдуларят" и "Сирота девойка", които отпечатва по-късно в "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" (1885). Първообразът на Шевченковия кобзар се открива в стихотворението "Гъдуларят" от Петко Славейков, създадено върху стихотворението "Перебендя" от украинския поет, сравни: "Вятърът мустаци бели/ и перчем развее,/ па прилегне да послуша/ как кобзарят пее,/ как сърце се смее, очи слепи плачат… / Послуша, па литне…"³; "…свири, пее и разказва/ все за сиротиня,/ как тя тъжи, как си плаче, / как в неволя гине" (у Петко Р. Славейков).

Перебендя е скитащ певец кобзар (кобзата е украински национален музикален инструмент). Той е сирак. Нощува край селските плетове. Когато се сети за своята сирашка участ, старецът тъгува: "Пее той, па току спомни,/ че сирак е клети,/ и се свие, затъгувал,/ сам край плетовете…". Започва с весели, а завършва с тъжни песни: "Уж със веселба започне,/ а със сълзи свърши…". В поемата "Катерина" Ивас, момчето сираче на самоубилата се нещастна майка, придружава такъв странстващ кобзар: "Стар кобзар върви към Киев,/ сяда да почине./ Сваля от плещи торбите/ момче сиротина/ и до него тихо сяда/ и на слънце дреме".

Образите, създадени от Тарас Шевченко в неговите балади и поеми, са близки на нашите възрожденски поети - това са просякът певец, изплакващ народните болки, майката робиня с разплакани очи, озлочестената девойка, селянинът, вдигнал нож и коса срещу пана, волният запорожки казак и др. И нашите поети от Възрожденската епоха се чувстват "кобзари" и "гуслари", както тази дума е преведена у нас, и се стремят в своите стихове да изразяват въжделенията на народа, давайки израз на своята обич, мъка и протест. Образът на гусларя, подобно на украинския кобзар, допада на нашите възрожденски поети с романтичния си ореол - той е сирак, смазан от немилостивата съдба, без дом, принуден да скита по света. В същото време има възможност да опознае нерадостния живот на народа и да пресъздава в песни неговите неволи. В неговия образ откриваме архетипните черти на аедите от Древна Гърция.

Според Петър Динеков образът на гусларя е проява на връзката между славянските литератури и особено между българския и славянския романтизъм. По този повод той пише: "Образът на гусларя ни напомня и други подобни образи в европейските литератури (Осиан на Макферсън, древните барди на Герстенберг и Клопщок), а също и в славянските литератури, особено в полската (произведенията на Мицкевич и Словацки). Тоя образ представя още една връзка между българската и другите славянски литератури и особено между българския и славянския романтизъм"⁴. Например в поемата "Пан Тадеуш" на Адам Мицкевич такъв бард е цимбалистът Янкел.

Шевченковият скитащ се певец е страдалец, социално маргинализирана личност, но природно буден, с остро чувство за проблемите на народа, виждащ всичко, прозиращ някои от тайните на битието, които са недостъпни за повечето хора. Затова той често търпи обиди и подигравки. Кобзарят обаче разбира високото си обществено призвание - да бъде поетически изразител на народните мъки и въжделения. Гусларят от българската възрожденска поезия е здрав и жизнен музикант и певец, който се чувства по-скоро народен трибун, зовящ своите сънародници на борба срещу поробителите.

В българската възрожденска поезия образът на съпричастния на народните болки и стремежи гуслар става събирателен образ на народния певец, а неговият инструмент се трансформира в метафора на народната песен.

БЕЛЕЖКИ

1. Потапенко, К. К. Украинско-български речник. Киев, 2002, с. 49. [обратно]

2. Протохристова, Кл. Интерпретация и титрология. - В: Проблеми и аспекти на литературната интерпретация. Пловдив, 1993, с. 212. [обратно]

3. Шевченко, Т. Кратък Кобзар. Одеса, 2000, с. 24-25. [обратно]

4. Динеков, П. Райко Жинзифов. - В: История на българската литература, том 2. София, 1966, с. 365. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1965: Георгиев, Ем. Общо и сравнително славянско литературознание. София.

История на българската литература 1966: История на българската литература. Том 2. София.

Леков 1979: Леков, Д. Райко Жинзифов. Литературно-критически очерк. София.

Пенев 1906: Пенев, Б. П. Р. Славейковата преводна и подражателна поезия. В: - Пе-риодическо списание на Българското книжовно дружество в София. Т. LXVIII (XVIII).

Енциклопедия... 1996: Енциклопедия на българската възрожденска литература. Велико Търново.

Чилингиров 1920: Чилингиров, Ст. Тарас Шевченко на български. - В: Сборник в чест на проф. Ив. Д. Шишманов по случай 30-годишната му научна дейност. София.

Шелудко 1921: Шелудко, Д. Няколко бележки за влиянието на Шевченко върху българските поети. София, год. ІІІ.

Шишманов 1914: Шишманов, Ив. Тарас Шенченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението. Спомен за Тарас Шевченко. София, Библиотека на Славянска беседа, кн. ХVІ.

© Иван Симеонов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 3
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2005, № 9 (70)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 3.