|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЪВРЕМЕННАТА ЖЕНА ПРЕД ИЗБОР Иван Симеонов
Поставената пиеса се вписва напълно в добрите традиции на българската лирическа драма. Живият диалог и наситените с психологическо вглъбяване монолози на петте жени, работнички в провинциален тъкачен цех, поставят актуални проблеми от развитието на съвременното общество в преход: за псевдоавторитетите, за фалшивите морални ценности, за любовта и взаимоотношенията между мъжа и жената, за семейството, за разкъсаните връзки между родители и деца и др. Оригинално е хрумването на Мария Станкова да вплете в хода на сценичното действие две легенди - старогръцката - за Арахна, и българската - за вграждането, които определено имат символен смисъл - те подтекстово експлицират идеята за духовно ограничения, лишен от високи цели живот, съсредоточен около битово-всекидневното съществуване. Този непривлекателен начин на живот, мотивиран единствено от прагматични заблуди, е изразен синтезирано и в симптоматичното заглавие. След оживения спор между жените върху тази проблематика се стига до екзистенциалното прозрение, че никоя от тях не е била щастлива, че те не са живели пълноценно, защото са се оставили на течението на живота; не са проявили достатъчно воля и активност да променят своето битие и че сега трябва решително да поемат съдбините си в свои ръце, да се променят. Ако до този момент сценичното действие представяше “заплитането на паяжината” на заблудите и “вграждането” на техния живот в негативни стереотипи, то сега, след настъпилото прозрение, идва преломният момент, активното желание за промяна. Може с основание да се каже, че цялото това разкриване на житейската “паяжина” и нейното отхвърляне (“разплитане”) излъчва основното послание за поведението на жената в гражданското общество и по-точно за нейното осъзнаване като гражданска личност. Изпълнението на женските роли от мъже (това е характерно и за българския възрожденски театър) може би има за цел да привлече по-силно вниманието на мъжете към специфичната житейска участ на жената в съвременното динамично общество, което възприема европейските духовни ценности. Тя често е крехка и уязвима, копнее за обич и щастие, но понякога бива лишена от тях по злощастно стечение на обстоятелствата или в резултат на своето слабоволево съучастие. И петте жени се наричат Мара. Това общо лично име наред с техните характерни прякори прокарва донякъде типажния изобразителен подход, който обаче по-нататък в развитието на сценичното действие е силно разколебан от подчертаната персонажна индивидуализация. Тази интересна комбинация в творческия подход, която се проявява по линията тип - индивидуалност едновременно и като антиномия, и като сближаване, довежда до по-яркото разкриване на общото, характерологичното в обществото като тип човешко поведение и неговото постепенно преодоляване. Вячеслав Киосе е успял да постигне "златното сечение" между комичното и затрогващото и да наблегне на онова в думите на героините, което прави зрителя дълбоко съпричастен към тяхната съдба. Те подкупват със своята непосредственост, с искреността на чувствата и мислите си, разкриващи донякъде интелектуалния им наивитет. Комичните моменти се коренят повече в техните представи за живота, в спомените им за миналото и в онова низко, пошло, което те понякога възприемат съвсем сериозно като правилно, нормално или възвишено. Според мене тази драматургична творба и нейната сценична реализация на тараклийска сцена са несъмнен успех както за авторката - Мария Станкова, така и за режисьора Вячеслав Киосе.
© Иван Симеонов |