САМОТНОСТТА НА ПЪТЯ В ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
(”Ни лъх не дъхва над полени...” и “Самотен гроб, самотен път...”)

Илиана Монова

web

Стихосбирката “Сън за щастие” е ново явление в българската поезия след Освобождението. Тя успява да приобщи жанра на лирическата миниатюра, познат и в поезията ни преди П. Славейков, към една нова художествена цялост и завършеност, в различна, непозната дотогава развойна тенденция. Социалните акценти на възрожденските поети тук отстъпват място на една изключителна вглъбеност и на интерес към общочовешките проблеми на битието, видени и философски осмислени през образи от природата и, приравнени с тях, получили нова художествена интерпретация. Привидно прост и сдържан, изказът на тези лирически миниатюри притежава, според Никола Георгиев, така наречената “сложна простота”: прочетени повърхностно, те са скромни и твърде обикновени, дори могат да бъдат набързо отминати и недооценени. (Георгиев 2002: 120). Но внимателният прочит открива във всяка от тях неподозирана дълбинна многопластовост. Необходимо е тя да бъде разбулвана - пласт след пласт, за да се открива постепенно и неочаквано зрялата мъдрост на философа Славейков и чудната му способност да открива общочовешките и трайни неща в простите, ежедневни картини от живота.

Многократно е било изтъквано, че тези стихотворения, за които Боян Пенев казва, че “в нашата лирика едва ли би могло да се посочат по-тихи песни” и които той сравнява с “мекия, задушевен тон на нежно лирическо Andante cantabile” (Пенев 1978: 189) не са случайно свързани в стихосбирката, а притежават една композиционна единност и последователност, съответстващи на началото и края на човешкия живот с различните етапи на неговия път, с изпълващите го радост и тъга, разочарование и оптимизъм. Светлозар Игов пише, че “книгата “Сън за щастие” не е обикновена лирическа стихосбирка, тя самата е една “творба”, книга с единен художествен замисъл, така както и цялото творчество на Пенчо Славейков е една цялостна “творба”...” (Игов 2000: 89). Ядрото на цялата стихосбирка е блянът, копнежът по щастие, вариативно разгърнат в отделните стихотворения. Всяка лирическа миниатюра е завършена сама по себе си и всяка от тях е лирически израз на едно душевно състояние и на етапен момент от човешкия живот. Но характерното тук е, че всичко, което е обект на преживяване или вдъхновение от страна на лирическия Аз, е преживяване в самота - той е напълно самотен по своя път. Ницшеанските идеи за силата на самотната личност, върху които се гради цялото творчество на Славейков, и които са така типични и очевидни в по-мащабни негови творби - поемата “Кървава песен”, стихосбирката “Епически песни” и др., са намерили израз и в нежния свят на “Сън за щастие”. Своите най-съкровени чувства, най-интимните моменти от своя живот лирическият Аз изживява сам.

След казаното дотук мисля, че става ясно защо обект на моето внимание ще бъдат точно тези две стихотворения на Пенчо Славейков. Определящ е неслучайният факт, че те са първото и последното стихотворение от стихосбирката. Като се има предвид нейната добре обмислена композиция и етапната последователност на творбите в нея, тези две стихотворения могат да бъдат мислени като жалони, определящи посоката на разгръщане на философските идеи в “Сън за щастие”.

Житейският път има своето начало и край, и това е неговата своеобразна рамка. Какво определя човешкия път, как е оцветен той от личностните промени в различните моменти на едно съществуване - това е въпросът, който вълнува П. Славейков и на който той дава философски и поетически отговор не само с цялата стихосбирка “Сън за щастие”, но дори и само с тези две “жалонни” творби. По отношение на настроението те са различни помежду си. Първата излъчва копнеж и вяра, ведро настроение и съвършена душевна хармония, характерни за младостта. Втората внушава безнадеждност и крушение на мечтите - състояния, които често съпътстват човека, превалил годините на младостта и все по-често насочващ погледа си към неизбежния край. Но независимо от полюсните състояния двете творби притежават общо идейно-философско ядро, което е характерно за цялото творчество на Славейков: мисълта, че човекът е самотен във всеки миг от своя живот, независимо дали се намира в зората на младостта или в здрача на старостта. Оттук идва и обяснението за всепоглъщащото, ненарушимо спокойствие, което придава особен лиризъм и хармоничност на всяка миниатюра от тази стихосбирка.

С мисълта за онова, което раздалечава тези две стихотворения и още повече - за това, което ги сближава, ще пристъпя към разгръщането на техните скрити послания, разгледани поотделно и в съпоставка помежду си.

Във втората строфа на стихотворението “неземността” на природната картина е нарушена от появата на конкретно лице - въведен е образът на лирическия говорител, чрез местоимението “аз”, който е “в зори ранил на път”. Информацията за него се допълва от постепенното отгръщане на неговото душевно състояние - той диша “на лятно утро свежестта” и душата му е изпълнена с “охолна мечта” “за лек път”. Лекото, ведро настроение на природната картина от първата строфа тук е фокусирано в образа на човека, намиращ се в зората на своя живот и на своя земен път. Неговият душевен порив, блянът му за щастлив и лек житейски път са лайтмотивът на творбата и присъстват във всяко ниво на нейното стихово-композиционно изграждане. От една страна, римуваните думи имат “ключова” роля, защото притежават семантична връзка помежду си; те изграждат едно общо семантично поле, което се явява обединяващ изразител на основното настроение на ведрост и спокойствие: дървеса-роса-свежестта-мечта. От друга страна, многобройните епитети допълват и обогатяват същото това семантично поле и засилват доминиращото настроение в творбата: ведър (лик), бисерна (роса), лятно (утро), бодра (душа), лек (път), охолна (мечта), тиха (почивка), ясна (вечер), родний (кът).

В третата строфа лексикалните ядра почивка тиха, ясна вечер, в родний кът съдържат втори семантичен пласт и отпращат към един друг момент от житейския път на лирическия Аз - момента на завръщането към родното, към корените в здрача на живота и копнежа към заслужената тиха почивка. Той като че ли плува в една светла аура, в едно неземно спокойствие, внушено до голяма степен от епитетите, силно сугестивни по отношение на настроението, което носят. Увереносттавъв възможното щастие, която струи от цялото стихотворение, обаче е разколебана в последния стих: “на мойто щастие сънят”, който дава и заглавието на стихосбирката. Затова този стих се превръща в ключ за поетовия замисъл не само втази творба,но и в целия цикъл. Той внушава тезата на П. Славейков, че човекът в своя земен път е не само самотен, той не е щастлив; той само сънува своето щастие, мечтае за него и тази мечта го подкрепя през целия му живот. С тази творба Славейков изгражда един апотеоз на неутолимия “сън за щастие”, на вечния блян по нещо съвършено и прекрасно, но за жалост непостижимо, който окрилява човека по неговия житейски път и който е така присъщ на младостта. От всеки стих на творбата избликва този порив и това безметежно душевно спокойствие и щастие, които владеят човека наистина само в зората на неговия път. В подкрепа на този извод идва трикратното повторение на съществителното “път” във втора и трета строфа в съчетанията: “в зори ранил на път” и в анафоричното повторение “за лек път” - с този израз завършва втора строфа и той отново се “подхваща” в началото на трета строфа. По този начин се оформя впечатлението, че мечтата “за лек път” в живота се оформя като “ключово” душевно състояние и изходна точка за разгръщането на цялото стихотворение. Нежността и ефирността на емоционалните нюанси “повяват” от персонификацията на мечтата и съня и от тяхното действие - те милват лирическия Аз:

и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.

и:

Където ме с милувки чака
На мойто щастие сънят.

(подч. мое - И.М.)

Милувката, нежният лъх и дъх - това са образно-емоционалните центрове на това малко стихотворение. Благодарение на това то цялото е като един лъх, като нежен полъх и повей към щастие.

Ведрата и спокойна атмосфера на “Ни лъх не дъхва...” създава първоначалния тон на стихосбирката. Той не е един и същ в отделните творби - емоционалното звучене се променя, както се случва в различните моменти от човешкия живот. Но спокойствието и чувството за хармония и нежност се запазват в целия цикъл. Първото стихотворение не само определя заглавието на стихосбирката - чрез своите вторични семантични полета - не толкова чрез казаното, колкото чрез недоизказаното и деликатно внушеното, то насочва към последната творба - “Самотен гроб, самотен кът...”.По отношение на настроението тя е съвсем противоположна на първата, но, както вече споменах, идеята за самотността на всяко човешко преживяване обединява и двете творби. Още в самото начало на творбата е подсказано, че мечтата за тиха почивка в родния кът не се е реализирала. В първите стихове звучи акордно мотивът за абсолютната самотност, в която човек посреща своя край. Самотен е човекът в своя последен миг, самотен е и неговият гроб. Не случайно епитетът “самотен” се повтаря в трите строфи 8 пъти! Интересно е съчетаването му с две съществителни: “гроб” и “кът” (повтарящи се по 4 пъти в стихотворението). По този начин словосъчетанията “самотен гроб” и “самотен кът”образуват нещо като семантична мрежа, върху която е изградена творбата. Ще проследя вариациите на тези словосъчетания.

Още в първата строфа (1. и 2. стих) парадигмата самотен гроб-самотен кът-пустиня, която немее, създава пространствено разгръщане на представата за самотността: тя нараства от единичната точка - гроб, към разширения образ - кът, за да се разлее в усещането за необятност, заложено в семантиката на пустиня и подчертано засилена от глагола немее. Създава се едно почти космическо, със силна пространственост и поради това - много тягостно - усещане за самотност. Самотността е безпределна - това е посланието на лирическия говорител. И за да засили още повече тази категоричност на самотността в смъртта, той въвежда директно своето присъствие - аз зная. Сред космическата безпределност отново се появява конкретна фигура - човекът, поставен в контакт с тази мъртвешка картина на самотността. По този начин тя като че ли придобива някаква граница, приема някаква форма, с което става по-близка до човешките представи и измерения. Отново се повтарят словосъчетанията, но с кръстосана размяна на местата на съществителните:

В 1. стих:

самотен гроб - самотен кът

В 3. и 4. стихове:

самотен кът - гроб самотен.

Инверсията създава огледална последователност на образите кът-гроб, които вече придобиват почти синонимно значение и така се създава представата за повторителност на един и същ образ.

Лирическият Аз вече е заявил своята съпричастност към самотния гроб с глагола аз зная. Във втора строфа анафорично се “подхваща” мотивът за неговото “знаене”: ”и знам...”. Но тук се разгръща и вариация на ключовите образи гроб-кът-пустиня-самотен. Те са обединени по следния начин:

самотен гроб

и:

пустинний кът самотен.

За първи път схемата на повтарящите се словосъчетания е значително нарушена с обединяването на два епитета, съставени от същите “ключови” думи и симетрично разположени около съществителното “кът”. Получава се едно акордно звучене в разгръщането на основния образ в творбата (този на самотния гроб), което създава и особен вид кулминация на този образ. По своята структура и по движението на емоционалната линия стихотворението може да бъде оприличено с ноктюрното в музиката. Както при ноктюрното, и тук спокойното разгръщане на мотива прелива в дискретна градация, за да се прикове в акорд (тамо в пустинний кът самотен). Цялата дотук изградена природна картина носи несъмнено отпечатъка на условност: тя препраща към основните идеи на Пенчо Славейков, свързани със самотността на свръхчовека. Нейната мрачна тържественост, мъртвешкото спокойствие, което имплицитно присъства в нея, насочва към безкрайната, ненарушима самотност на човешкия път. Но в следващите два стиха на втората строфа се появява неочакван обрат: мъртвешката картина е нарушена за втори път (след глагола аз зная) от намесата на човешко присъствие, при това много по-силно и въздействащо. Внезапно се оформя втора градация, завършваща с втори, по-силен акорд, определящ и кулминационната точка в творбата.

зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.

(к.м., И.М.)

Изключителната пестеливост на изразните средства е признато качество на стихосбирката “Сън за щастие”. Но в тези два и само два стиха, концентрирайки изказа си основно върху метонимията, щрихирайки с изключителен финес ситуацията, определяща емоционалната връзка между двама души, П. Славейков по гениален начин вгражда един разказ - разказътза тяхната участ. Словосъчетанията милвана ръка - немил живот сиротен (съчетанието немил живот се повтаря три пъти!) създават помежду си едно богато и многопластово семантично поле, включващо основни състояния и моменти от човешкото битие: любовта, радваща се на разбиране и съпричастност (подсказани с метонимичния образ “милвана ръка”) и безразличието, отвеждащо до самотност и отхвърленост (”немил живот сиротен”). Оригинално е повторението на еднокоренните думи милвана - немил, които имплицитно съдържат семантична противоположност. От друга страна епитетът немил може да бъде разбиран с двояко значение - лирическият Аз е немил сам на себе си и същевременно - на своята любима. В едно кратко лирическо стихотворение е вградена цяла драматична житейска ситуация, съдържаща деликатно преливащи се нюанси на чувството и на емоционалната аура.

”Подхващането” е характерен похват в “Сън за щастие”. П.Славейков “подхваща” мотива още от първия стих на трета строфа:

сега за тоз немил живот
в немил живот сама копнее...

Заслужава да се посочат вариациите в разгръщането на образите от тази втора семантична линия в творбата - линията на човешката участ:

ІІ строфа:

Милвана ръка - немил живот

ІІІ строфа:

За тоз немил живот - в немил живот... копнее.

Получава се следната житейска ситуация: “милваната ръка” (условно ще я наречем любимата жена) е погребала един “немил живот” - един самотник, вероятно необичан от нея и отчаян от живота си. Но след това тази “милвана ръка” сама живее “немил живот”, защото копнее и страда по онзи “немил живот”, когото така безразлично е погребала. Оксиморонът в тези стихове засилва тяхната експресивност. Несъмнено тук присъства автобиографичният момент - поетът дискретно препраща към собствения си “немил живот” в чужбина и към нежните грижите на своята скъпа приятелка - Мара Белчева, като изгражда една визия за самотната си смърт, далеч от родината. Художествената рамка засилва основното емоционално звучене на творбата (а то е: самотност, тишина, мъртвешко спокойствие) и обединява двете тематични начала в нея - природата и човешкото присъствие. Семантичното поле на предимно женските рими участва активно в изграждането на мисловно-емоционалното съдържание на стихотворението. А те са:

Самотен - сиротен

Немее - копнее - де е.

Римите, завършващи с повтарящата се задна гласна е допринасят за по-силното усещане на ехтяща празнота, за спокойствие без край и предел, което човешкото съзнание трудно може да обхване. А това е спокойствието на смъртта.

Двете малки стихотворения, бележещи началото и края на целия цикъл “Сън за щастие”, са не само мисловни и емоционални стожери на тази стихосбирка. Те са поредното доказателство за големия поетически талант на автора си. Тези миниатюри, на вид крехки, твърде обикновени, дори монотонни, са изградени с такова съвършенство, че могат да понесат върху себе си товара и на ницшеанската философия, характерна за цялото творчество на поета, и многообразието на истинския човешки живот, огледало на който са по своя замисъл и по своята същност. С малко думи, с изключително пестеливи изразни средства Славейков гради сложни, многопластови творби, гради света на човешката душевност. Думите, талантливо използвани, могат да градят светове...

ЛИТЕРАТУРА:

Георгиев 2002: Георгиев, Н. Литературни анализи. Част І. С., 2002, 109-123.

Игов 2000: Игов, С. Сън за щастие. // Игов, С. Българската литература в ХХ век (от Алеко Константинов до Атанас Далчев). С., 2000, 79-89.

Пенев 1978: Пенев, Б. Основни мотиви в лириката на П. Славейков. ”Сън за щастие”. // Пенев, Б. Изкуството е нашата памет, С., 1978, 189-193.

© Илиана Монова, 2003
© Издателство LiterNet, 29. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.