“ПЛАКАЛА Е ГОРЧИВО НОЩТА...” ОТ ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
(разсъждения върху една житейска ситуация)

Илиана Монова

web

Стихосбирката “Сън за щастие” е ново явление в българската поезия след Освобождението.Тя успява да включи жанра на лирическата миниатюра, познат и в поезията ни преди П. Славейков, в една нова художествена цялост и завършеност, в различна, непозната дотогава развойна тенденция. Социалните акценти на възрожденските поети тук отстъпват място на една изключителна вглъбеност и на интерес към общочовешките проблеми на битието, видяни и философски осмислени през образи от природата и, приравнени с тях, получили нова художествена интерпретация. Привидно прост и сдържан, изказът на тези лирически миниатюри притежава, според Н. Георгиев, така наречената “сложна простота”: прочетени повърхностно, те са скромни и твърде обикновени, дори могат да бъдат набързо отминати и недооценени. Но внимателният прочит открива във всяка от тях неподозирана дълбинна многопластовост. Необходимо е просто тя да бъде разбулвана - пласт след пласт, за да се открива постепенно и неочаквано зрялата мъдрост на философа Славейков и чудната му способност да открива общочовешките и трайни неща в простите, ежедневни картини от живота.

По този начин, постепенно отгръщайки семантичните пластове, смятам да подходя към стихотворението “Плакала е горчиво нощта...”. Двете шестстишия на творбата са построени върху противопоставянето на два противоположни образа - на деня и нощта. На пръв поглед тези образи не притежават оригиналност - те се срещат много често в поезията и много пъти са противопоставяни помежду си. Контрастът между тях съществува имплицитно в тяхната “зададеност” като природни явления и в закономерния кръговрат на природните процеси - след тъмната нощ идва светлият ден и така нататък, откакто светът е създаден. Закачливият и безгрижен тон на творбата обаче прикрива една уникална, чисто Славейкова интерпретация на отношенията в извечната природна “двойка” - интерпретация, обвързана с характерни модели на човешкото поведение, с типични за човека емоционални състояния и преживявания.

Очевидно е, че образите на нощта и деня в това стихотворение са персонифицирани, но това е постигнато с такава яркост на внушението, настроението и образността, че тази класическа двойка се очертава визуално като жива, пластична картина: прегърбената тъмна фигура на сиротната, плачеща нощ и белият, безгрижен ден - млад хубавец, който нехае за нея и с горда стъпка я отминава. Стихотворението започва, въвеждайки директно читателя в душевното състояние на нощта - “Плакала е горчиво нощта,/плакала е мълком сирота,...”.Перфектът на глагола подсказва за случило се някога в миналото събитие, резултатът от което, както ще видим във втората строфа, присъства в настоящето (нощта е плакала, затова на сутринта земята е покрита с “бисерна роса”). По този начин, в смислово и резултативно отношение, двете строфи са обединени още от първите два стиха на творбата. Образът на нощта е очертан пестеливо, но с достатъчно изразителен щрих с помощта на наречията “горчиво” и “мълком”, определението “сирота”, двата глагола “мъчи” и “тъми”, които наред с “плакала е” очертават парадигмата на нейното душевно състояние. “Ключово” за това състояние е съществителното “скръб” (”...скръб тъми лице”) в последния стих на първата строфа - то става емоционален център на вече разгърнатата душевна картина и фокусира нарастващото негативно напрежение в строфата. Няколко са пътищата, по които то се разгръща и градира. От една страна принос имат стилистичните фигури, които са малко в творбата, но ярки и експресивни. Така анафоричното повторение на “плакала е...” в І и ІІ стих и анафората в ІІІ и ІV стих:

Че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае...

сгъстява емоционалната атмосфера. Анжамбманът в ІV стих рязко прекъсва градирането, за да акцентира върху местоименната форма “туй” в V стих (”че не иска той дори да знае/туй, що мъчи нейното сърце...”). От друга страна централното образно ядро в тази първа строфа се гради върху контраста между плачещата нощ и “белий ден”, който нехае за нея. Докато образът на нощта е почти изцяло разгърнат в първата строфа чрез придаващите му характер и уникалност “ключови” думи, образът на деня тук е само въведен, но е окончателно завършен във втората строфа на творбата. Първата му “характеристика” е определението “белий”, поставящо го в позиция на противопоставяне спрямо нощта, която по семантична зададеност е черна, а и скръбта й “тъми” лицето. Вторият център, около който се гради образът, е глаголът “нехае”, който е с голяма характерологична и семантична натовареност. Затова този глагол е “емблематичен” за образа на деня и ще го срещнем разгърнат вариативно във втората строфа на стихотворението.

Двата образа са антагонистични далеч не само и не толкова по отношение на противопоставянето “бяло - черно”, имплицитно присъстващо в двойката “ден - нощ”. Те са носители на неподозирано богати смислови значения и на различни конотации. Изразители са на два различни човешки характера, на два типа душевна нагласа, на два погледа към света. Погледнато в дълбочина и “в хоризонтала”, противопоставянето между тях препраща към различни, противоположни душевни състояния:

• самотност - приобщеност
• сиротност - щастие
• тъга - веселие
• угнетеност - безгрижие
• любовна мъка - безразличие и т.н.

Образът на нощта, така както е разгърнат в първата строфа, е обвързан с парадигмата самотност, сиротност, тъга, угнетеност. Той е изразител и на разкъсваща любовна мъка, която е непоносима, защото е несподелена. Образът на деня, от своя страна, притежава имплицитно коренно противоположно емоционално-семантично ядро: прилагателното “белий” съдържа и представата за светлина, яркост, а глаголът “нехае” изгражда нова семантична парадигма, свързана с този образ: безгрижие, лекомислие, самоувереност, щастие, веселие. Втори семантичен ред образуват понятията младост, хубост, жизненост (противопоставени на старост, посърналост, ненужност), които са потвърдени категорично във втората строфа. Виталното присъствие на младостта в парадигматичния ред, свързан с образа на деня, е несъмнено по-определено от съответното усещане за старост (макар и индиректно подсказано) в семантичното поле на образа на нощта. Старостта се появява по-скоро като неизбежен компонент от контрастната двойка, към който по логически път водят останалите състояния, изграждащи парадигмата. Забележително е как творецът Славейков създава пестеливо, само с помощта на едно прилагателно и на два глагола, семантично обвързани в женска рима /нехае- (не иска) да знае/, един цялостен образ на деня. Той като че ли желае да сподели със своя читател мислите си: да, душевната светлина и красотата, безгрижието и лекомислието - това са най-важните качества на младостта. Младостта е нехайна и егоистична; тя гледа на щастието като на своя привилегия, затова нещастието и страданието са й чужди, но тъкмо в това е нейното очарование! По своя възходящ път тя може да отмине страдащия от самота и от любовна мъка, но на нея, на младостта, всичко може да бъде простено. За да се постигне силата на това художествено и философско внушение, допринася и римата в творбата. Прави впечатление, че в стиховете, свързани с образа и появата на деня, тя е женска и създава музикална завършеност и плавност на стиха. Музикалното звучене на стиховете, свързани с този образ, е подкрепено от натрупването на гласни звукове в римата /-ае, -ияе/, както и от по-честата употреба на гласния звук е/. Хорейната стъпка, от своя страна, също подкрепя усещането за триумфиращото настъпване на деня:

Че за нея белий ден нехае,
Че не иска той дори да знае.

(Първа строфа)

и:

И когато сипна пак зората -
от сълзите на нощта земята
.....................................
се огледа белий ден сияен
и усмихнат мина пак нехаен.

(Втора строфа)

И обратно, в стиховете, свързани с появата на нощта, римата е мъжка, което придава насеченост на лирическия изказ. Интересно е да се отбележи, че в тези стихове облекчените стъпки са много повече, отколкото в стиховете, свързани с образа на деня, като ударена е първата стъпка. По този начин се създава усещане за нестройност, съответстващо на “излиянието” на едно душевно страдание (тук плачът като външен израз на мъката е и слухово възпроизведен с помощта на честата употреба на широката гласна а).

Плàкала е горчиво нощтà,
Плàкала е мълком сиротà...

В центъра на втората строфа стои образът на деня. Негов вариант е образът на сипналата зора - предвестник на деня. Резултатът от плача на нощта е “бисерната роса”, покрила земята. И тук, в последните три стиха на втората строфа, с мажорна сила и завладяваща виталност триумфира денят, с цялата сложна парадигматичност на значенията, които носи като природен феномен и като метафора на едно психологическо и душевно състояние. Поразяващо е това, колко малко е казано в системата на изразните средства в стиха и колко много - като внушение, вътре в семантичното поле на текста. Белият ден е “сияен” (в синонимна връзка с това прилагателно са още: ярък, блестящ, прекрасен). Той се оглежда “во всяка капчица-сълза” “и усмихнат мина пак нехаен.” Семантичното поле на образа на деня от първата строфа тук е обогатено с два епитета: “сияен” и “усмихнат”, а епитетът “нехаен” засилва значението на глагола “нехае” от първата строфа и отново тази характеристика е в “ключова” позиция. Употребата на глаголите във втората строфа е редуцирана - предпочетени са епитетите, определящи деня. По този начин внушението за действие е намалено, но за сметка на това е обогатена и утвърдена характеристиката на образа на деня - той става по-жив, по-пластичен и получава завършеност. Римата “сияен-нехаен” носи “ключова” семантична натовареност. Денят е нехаен, именно защото е сияен, т.е., защото той е със съзнанието за своята прекрасност и съвършеност. Затова, оглеждайки се “во всяка капчица-сълза”, той като че ли хилядократно възпроизвежда своето присъствие и същевременно чрез безброй вълшебни огледала получава потвърждението за своята красота, жизеност и непобедимост. Тук, в потвърждението на житейската сила, която с присъствието си отрича сълзите и страданието, е магията и очарованието на тази метафора и на това стихотворение. Съзнанието за собствената неунищожимост и надмощие, за собствената предопределеност “позволява” на деня да мине “усмихнат” и “нехаен” по своя път и да загърби леещата сълзи нощ. А изразът “мина пак” (курсивът мой - И.М.) подчертава повторителността и неизбежността на неговото появяване.

Пенчо Славейков изтегля невидими нишки към човешката участ, като несъмнено отдава своя възторг и предпочитание на жизнеността и силата на младостта, на веселието и радостта, които са градивното начало в живота. Докато ги има младостта, радостта и безгрижието, животът ще върви напред и мъката и страданието ще бъдат победени - това е посланието на големия поет и философ, което той отправя към читателите си и към поколенията с тази скромна, но съвършена лирическа миниатюра.

© Илиана Монова, 2003
© Български език и литература, 2004
© Издателство LiterNet, 13. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 1, 2004.