СВЕТЪТ В ЧОВЕКА И СВЕТЪТ ВЪН ОТ НЕГО
("МЪНИЧЪК СВЯТ" ОТ ГЕОРГИ РАЙЧЕВ)

Илиана Монова

web

Не един литературен критик се е стремил да отговори на въпроса кой е Георги Райчев. Момчето от село, отразило в творчеството си селския бит и душевност, или задълбоченият психолог, възприел до голяма степен светоотношението на градския човек и интересуващ се от дълбоките и сложни движения на човешката психика. Последователят на Достоевски или на Фройд, Пшибишевски, Хофман. Писател, родеещ се с Йовков, Елин Пелин и Илия Волен, или със Светослав Минков и Антон Страшимиров. Застъпник на диаболистичната линия в литературата или създател на най-сложни и драматични човешки характери. Трудно е да се отговори на тези въпроси, защото Георги Райчев съчетава всички на вид противоречиви качества. Затова и много критици говорят за липсата на цялостност в личността му, за фрагментарност в творчеството му и за неравностойност на разказите му. Независимо от противоречивите оценки обаче, автори като Симеон Султанов, Елка Константинова, Любен Бумбалов определят като несъмнени върхове в творчеството на Райчев повестите “Мъничък свят”, “Грях”, “Лина”. В тези и в други свои творби той е признат като проникновен психолог, който умее да покаже и анализира най-скритите дълбочини на човешката душа, да проследи сложното движение на чувството и промяната, настъпваща у личността под влияние на събития обикновено от социалната среда. По този повод Елка Константинова пише, че най-често срещаните състояния на Райчевите герои са “необичайни, силно драматични състояния, когато душата се разголва напълно [...] Вътрешният монолог на героя е напрегнат и цялостен, както е цялостна и душевната му същност” (Константинова 1970: 85). А Симеон Султанов говори, че “убедително писателят мотивира душевните преломи, които настъпват в живота на хората като последица от големи преживявания” (Султанов 1960: 10).

Георги Райчев е част от групата на поетите символисти, създатели на кръга “Звено” (заедно с Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Д. Подвързачов). Той обаче не става символист - влиянието на това литературно течение върху творчеството му е косвено. Обществената нагласа след войните създава предпоставка за задълбочения интерес към проблемите на човешката личност, характерен за символистите.

Писателят споделя: “Тогава личността беше раздвоена, разпъната на кръст.” (Г. Райчев, интервю в “ЛИК”, г. І, 1934, бр. 121, с. 1, цит. по: Константинова 1970) и: “Враговете и съдниците на човешката личност бяха в самата й душа” (пак там, цит. по: Константинова 1970).

Обект на интерес в цялото творчество на писателя, независимо от спорния и неравностоен характер на част от него, става човешката душа, нейният “мъничък свят” (тази метафора, дала заглавие на едноименната повест, е емблематична за творчеството на Райчев). Затова и настоящото изследване ще се концентрира върху нея. Ще се опитам да проследя различните конотации, които метафората “мъничък свят” получава в текста, и пътя, по който се реализират връзките между света в душата на героя и света вън от нея; как се променя личността в зависимост от влиянието на външния свят.

Според Елка Константинова повестта “Мъничък свят” е най-яркото доказателство за духовното и творческо узряване на автора по време на войните. Влиянието на войната като обществено събитие върху човешката психика е представено там чрез нейното разрушаващо влияние върху личността. В центъра на повестта е героят Симо Липованов - обединяващото начало, носителят на авторовите идеи. Този образ привлича и подчинява всички сюжетни линии в повестта. Останалите герои съществуват дотолкова, доколкото подпомагат разгръщането на личността на главния герой, а военните събития са засегнати единствено по отношение на влиянието им върху неговата психика. Образът на Липованов е представен в развитие, в процес на сложна и дълбока личностна промяна и преосмисляне на основните житейски ценности под влияние на външните събития. Това впрочем е характерно за повечето герои на Райчев - те всички се променят дълбоко и изживяват драматични душевни сблъсъци и прозрения под влияние на фактори от околната среда. Не случайно е подбрано и малкото име на героя - Симо, - което звучи като съкращение и създава впечатление за незавършеност (името Симо произлиза от цялостното име Симеон). Противоположни по външна характеристика са имената на останалите герои в повестта, които, както ще се убедим в процеса на анализа, са представени като напълно завършени характери и носители на определени, неподлежащи на развитие личностни параметри (Елена, Владимир, Ана). Подчертаното внимание към имената се среща и в други творби на Райчев (виж напр. анализа на Ангелина Иванова върху повестта “Грях” - Иванова 2000). Според тази авторка е очевидно, че Райчев превръща името в носител на някаква, макар и индиректна, информация за личността на героя (теорията за символиката на имената може би е представлявала интерес за писателя, но тя не влиза в задачите на това изследване).

Повествованието в творбата се води в Аз-формата, която съответства на изповедния характер на текста, представляващ в същността си самоанализ на героя. Формата на дневник е начупена от ретроспекции, сънища, природни описания (характерни изобщо за повествованието на Райчев), всяко от които има ключово или символно значение в самоанализа и разгръщането на личността.

Метафората “мъничък свят” концентрира в себе си като във фокус семантичните и сюжетни линии в цялата повест. Тя съществува в два основни аспекта, обединени около личността на главния герой. От една страна, това е съкровеният духовен свят на героя. От друга страна, “мъничкият свят” е светът на фронта и създадените там взаимоотношения между войниците. Контрапункт на тези два “мънички свята” е светът на обикновения живот извън фронта, пълнокръвен и богат. В дискурса на повестта сюжетната линия, свързана със света на мирния живот, се движи последователно и успоредно на сюжетните линии, свързани с “мъничкия свят” на фронта и “мъничкия свят” в душата на героя. Представено във вид на схема, разположението на сюжетните линии в творбата изглежда така:

“мъничък свят” на фронта < “мъничък (духовен) свят” на героя > светът извън фронта

Духовният свят на героя е обединяващ център на двата свята, които съществуват само чрез него - през неговия поглед и преценка. Фактът, че събитията са концентрирани в главния герой, е причина творбата да бъде цялостна и монолитна, независимо от сложното и противоречиво развитие на личността на Липованов.

Значително място в повестта заемат двата съня на Липованов - в началото и в края на повестта; те семантично обрамчват творбата и я насищат със сугестивност, недоизказаност и образна символика. Повестта започва с първия сън на Симо, представляващ гроздобер в полунощ, преди разсъмване. Гроздоберът и гроздът с тежки кехлибарени зърна, който героят държи в ръката си, са образен знак на неговия стремеж към житейска реализация, на надеждата му да получи удовлетвореност от живота. Но още в първите редове идиличната картина на гроздобера е нарушена - в лозето гори огън с “високи, червени пламъци” - запалени са бурени (това съществително съдържа достатъчно ясна конотация на разрушение и унижожение). Тревожност съдържа и цветовата символика: огънят е с червени пламъци, небето е обагрено от “разтопено злато”. И в двата съня присъства образът на Елена, в който доминират белият и черният цвят. В първия сън тя държи в ръцете си бял чадър, но забележителното е, че той я пази не от изгряващото слънце, а от дъжд, от който обувките й “са влажни и кални”, и тези две прилагателни съдържат в семантиката си представата за чернота. Георги Райчев е склонен да допусне логическо противоречие (не е възможно от чистото небе, “обляно от багрите на разтопено злато”, да вали дъжд). Но условността на изказа подсказва, че на първо място за него е не логиката, а силата на въздействието на символиката - както ще се убедим в процеса на анализа, образът на дъжда е свързан с образа на войната, с чувството на страх и самотност. В последния сън девойката се появява като бяла сянка, ръцете й приличат на “цъфнали бели лилии”, пазвата й е бяла (курсивът мой, И.М.). Белотата символизира душевната чистота и извисеност на Елена. Тя обаче стъпва в кал. Чернотата на калта в първия сън попада в общо семантично поле с черния цвят на ковчезите и на забрадката на Цанковото момиченце във втория сън. Двупосочно е развитието на втория сън - погребението се оказва сватба; мъжът на Елена сам свири на сватбата, а самата тя е хванала под ръка като младоженец именно Липованов. И двата съня съдържат богат вторичен семантичен пласт, който подсказва разположението на героите в повествованието и развитието на техните съдби.

Първият сън е последван от зимната картина на фронта срещу Нова година. Белият цвят от съня, носител на който е образът на Елена, в тази първа глава е проектиран върху природната картина: вали сняг, навсякъде е побеляло. И оттук нататък в целия текст авторът ще търси белотата в природната картина като израз на специфична лирична душевна нагласа на героя в определен момент, когато той извиква в себе си спомена за своята единствена любов.

Мотивът за самотността на главния герой на повестта преминава рефренно през целия текст. С този мотив започва изповедта в началото след съня, когато за първи път се отваря пътят към неговия душевен “мъничък свят”: “Аз съм сам, откъснат от целия свят...”; срещаме го отново в края на първата част: “Аз съм пак сам; [...] Чувствам се откъснат, забравен от целия свят. [...] Струва ми се, че няма вече света, онзи свят, който познавах, в който живях някога...” (Райчев 1968: 127). Самотен е героят и в края на повестта, когато за него настъпва мигът на прозрението. Това чувство за самотност е обусловено до голяма степен от характерологичните особености на образа на Липованов. В началото на изповедта си той се самоанализира и разкрива изцяло интимната същност на своя “мъничък свят”. Самоанализът и саморазкриването са характерни похвати, които Георги Райчев използва, за да навлезе като психолог в същността на своите герои. Липованов е затворен човек, егоцентрик, с едностранчиво, повърхностно отношение към живота”: “За мене животът всякога е бил твърде прост и плитък: всичко се свеждаше към няколко само неща - едно, две, три. [...] За другите хора нещата имат дълбочина и ширина и не знам още какви измерения и качества, за мен те имаха само повърхност...” (Райчев 1968: 121). Симо Липованов е чужд на любовта и на обикновената обич между хората, дори на привързаността към най-близките. За него съществува само плътската връзка между мъжа и жената. В процеса на своята изповед той продължава да разкрива себе си: това, че няма врагове, се дължи не на добротата му, а на отсъствието на контакт с когото и да било, породено от чувството за превъзходство над всички. Тук Ницшеанската идея за самотността на свръхчовека е съчетана с взаимствания от Достоевски похват за анализ на самотната личност, считаща се за богоизбрана. Душевният строй на този герой визира, макар и в далечен план, Разколников от “Престъпление и наказание”, въпреки че образът на Липованов се развива по коренно противоположен начин.

С такава личностна характеристика героят на Райчев навлиза в дискурса на повестта, за да го подчини изцяло и се превърне в идейно-образно ядро на повествованието. Моментът на първото “откровение” на Липованов за себе си е начало в композицията на повестта на постоянни семантични връзки между този образ и отделните сюжетни и тематични звена. Егоцентрикът и индивидуалистът Липованов попада в света на фронтовия живот. Отношението му към този свят, наречен от него “мъничък свят”, претърпява сложна промяна, обусловена от промяната, настъпваща у самия него. В началото Симо идеализира този “мъничък свят”, в който хората като че ли разгръщат най-хубавите черти от душевността си. Той се учудва на носталгичните чувства на войниците, които “се топят като влюбени гимназисти по своите жени”, и на ветеринарния лекар, който едва на фронта е преоткрил съпругата си и се е влюбил в нея. За него, егоцентрика, подобни метаморфози са чужди и непонятни. Но въпреки това Липованов се чувства добре в “мъничкия свят” на задружност и единност. Падналият сняг срещу Нова година, когато всички, “доволни и засмени”, са излезли да разчистват, пробужда радостни чувства у него - образът на първия сняг е тематично обвързан с пробуждащия се спомен за детството, индиректно подтикващ към равносметка, а настъпването на Новата година винаги се свързва в човешкото съзнание с очакването на някаква промяна в живота.

“Ключово” присъствие в повествованието има образът на землянката - символ на “мъничкия свят” на фронта, но същевременно и на духовният свят на героя. Този образ присъства навсякъде в дискурса на повестта и по различни начини, с помощта на сравнения и описания внушава, че светът на фронта, в който героят е поставен в момента на своя разказ-изповед, е малък и ограничен, както е ограничен и неговият духовен свят. За Симо землянката е каюта - така се изгражда представата за нейната пространствена ограниченост: “в нея едва могат да се разминат двама души”. Подробното описание на подредбата има за цел да засили още повече физическото усещане за пространствена недостатъчност и оскъдност, за невъзможност за движение, статичност. Землянката е скрита под земята, тя е откъсната от света (Георги Райчев създава алюзия за изолираността на духовния свят на героя). Семантично обвързано с образа на землянката е малкото прозорче, също “ключов” образ: “взиданото късче стъкло”, през което денем се вижда слънцето, нощем - звездите и луната, подсказва наличието на много слаба връзка с външния свят в съзнанието на героя. Авторовото внимание е насочено предимно към живота на Симо в тази “мъничка” землянка-каюта, но описанието постоянно се прехвърля към природната картина вън от землянката. Така се утвърждава впечатлението за някаква слаба, но все пак съществуваща връзка между вътрешния и външния свят. В новогодишната нощ като характеристика на външния свят присъства бурята - контрапункт на условното спокойствие вътре в землянката. Георги Райчев е ненадминат майстор на детайла, на изваяния миг, на деликатния психологически момент. В края на първата част от повестта той мотивира с голяма художествена убедителност една от основните причини за самотността на героя: той е самотен не само поради характера си на единак, но и поради създадените предпоставки във външния свят; неговата обезвереност идва от усещането, че светът извън фронта не съществува вече, защото е разрушен от войната. Картината е представена с богати образни акценти, носещи влиянието на романтизма: “Над него (досегашният свят - бел.моя, И.М.) мина ураган и помете го; високо - от хоризонт до хоризонт - профуча кървавата коса на смъртта, чуха се стохилядни вопли и ридания [...] и отведнъж върху обезлюдената земя легна глухо и тежко мълчание и сега само повилнялата и безсмислена стихия шуми от края до край” (Райчев 1968: 127). Така, в процеса на самоанализа на героя, се стига до обяснението защо той е избягал и се е затворил в себе си: Липованов е изгубил вярата си в съществуването на света извън фронта, извън войната и за да съхрани целостта на личността си, е намерил убежище в този “мъничък свят” на фронтовия живот.

Втората част на разказа пречупва “сегашността” на изповедта и връща действието в миналото - наречието някога в изречението “Аз бях някога телеграфист” подчертава голямата темпорална отдалеченост на пресъздаваните събития. Още това първо изречение внушава чувството за необратимост, което идва като продължение на разсъжденията на Симо върху невъзвратимостта на някогашния свят.

Професията на героя в мирния живот на пръв поглед е в противоречие с душевната му нагласа. Това е професия, създаваща контакти с околния свят, с хората - действие, неприсъщо на характера на Липованов, който, подхранвал винаги чувството си за превъзходство и поради това - поставил се в положение на духовна самоизолация, не умее да контактува с околните по естествения начин, включващ взаимното разбиране, приятелството и обичта. Но тази не случайно избрана от автора професия влиза съвместно с характера на героя в един общ кръг на символични значения и връзки - като че ли по някаква ирония на съдбата единакът-самотник работи като телеграфист! Всичко, за което се разказва във втората глава, е станало в онзи, другия свят, някога. Именно в онзи някогашен живот телеграфистът Липованов среща жената - въплъщение на сексуалността и съблазънта. Милкова - така се нарича тази героиня в разказа на Георги Райчев, която много по-рядко е назована с неутралното й малко име: Ана. Милкова е жената на Милков, т.е. чуждата жена, с която Симо създава една изцяло сексуална връзка. Изграждането на този образ е подчинено на предпочитаните от Райчев закономерности в създаването на образите: жената е представена чрез въздействието на излъчваната от нея съблазън. Обикновено писателят не насочва вниманието си и към портретната характеристика на своите герои, а ги индивидуализира чрез душевните им конфликти, проявите на характера, впечатлението на околните. Затова и те се запомнят именно като тип характер, като душевен строй, но не и като външност. Образът на Милкова се явява, за да подпомогне изявата на тогавашните разбирания на Липованов за любовта: за него съществува само плътската, а не духовната любов. Но Георги Райчев в тази повест, както и в по-късните си повести и разкази, доказва умението си да вплита сюжетните линии една в друга, да изгражда сложни и драматични ситуации. Не случайно в разгара на плътската връзка между Липованов и Милкова се вписва появата на Елена. Забележително е, че нейната поява в живота на Симо става не директно, а по телеграфа. Така и този факт попада в символиката на едно сложно семантично поле от недоизказани образи-внушения, за да се обособи идеята на автора за характера на Липованов: той е затворен, неконтактен човек, който не умее да общува. Затова и истинската любов - най-ценното, което е притежавал, но не е успял да оцени, започва именно по телеграфа. “Телеграфическият” път, по който възниква връзката между Симо и Елена, съдържа и идеята за “нефизическата” същност на техните отношения - за разлика от директната физическа близост с Милкова. Името на девойката - Елена - също не е случайно подбрано: то съдържа конотацията на цялостност и съвършенство, свързано е със спомена за класическите образци и древността.

Третата част на повестта отново връща действието към “мъничкия свят” на фронта. В тематично-образно отношение началото й е продължение на края на първата част - обединяваща е картината на бурята, която продължава два дни и две нощи. Развитието на действието създава противопоставяне между двата свята в живота на героя, в живота на човека изобщо. Но в хода на анализа Райчев умее да обобщава (за разлика от някои други негови творби, където анализът не преминава в достатъчно мащабни и синтезирани обобщения). Все повече се утвърждава заключението, че истински е светът извън войната, пълнокръвен е животът на обикновените хора, защото там има и обич, и любов, и изневяра... А светът на фронтовия живот кръжи около землянката и нейното прозорче. Свързването на землянката със зимната картина на бушуващата и после - стихващата буря, съдържа образна символика, изразяваща промените в душевното състояние на усамотилия се под земята Липованов. В началото снегът, който престава да вали, пада върху стъклото на прозорчето на едри късове, които се стичат по него “като бистри сълзи”. Късчето “мътно, сякаш кално небе”, което наднича през прозорчето и “сивите, разкъсани и неприветни облаци” са сугестиращо свързани с потиснатостта и досадата в душата на героя. Тази зимна картина е противоположна по въздействие на картината от предишната “хубава нощ”, когато снегът е бил току-що навалял. Белият цвят, присъстващ в семантичното поле на съществителното сняг, отново се свързва с появата на Елена (вейките са натежали от топки сняг, “които в нощта приличаха на цъфнали бели рози”). В този момент героят мисли за девойката, която е изгубил завинаги.

Отношенията на Липованов с Елена се разкриват в процеса на самоанализа, както и в трите нейни писма. В дискурса на произведението гласът на разказвача е скрит зад изповедта на героя; всяко събитие е представено и осмислено не само за себе си, а именно през погледа на героя, с помощта на неговата преценка. Разказът-самоанализ на Липованов е форма на характеристика не само на него, но и на образа на Елена. Писателят въвежда косвена характеристика на външността на момичето, в която липсва конкретност и индивидуалност, чрез думите на другия телеграфист. Сравненията “каква е зряла ягода” и засмяна “като петровка ябълка” подчертават единствено младостта на героинята и загатват за душевността й. В този смисъл портретната характеристика остава до голяма степен формална - тя не носи информация за личностна индивидуалност. Самият образ на Елена в същността си не притежава достатъчно индивидуализиращи черти на характера - той съществува в повестта главно като носител на идеята за любовта. Нейната неприкрита, искрена обич, нейната душевна чистота е “лакмусът”, чрез който тя се проявява в разказа. Успоредно със сюжетната линия Липованов - Елена се разгръща и сюжетът на плътската, скрита, забранена връзка Липованов - Милкова. Двете начала - духовното и плътското се срещат в съзнанието на героя, конфронтират се, водят борба за надмощие. Психологът Райчев навлиза все по-дълбоко в “мъничкия свят” на своя герой, в драматичния сблъсък на сексуалната връзка и новата, непозната дотогава за Липованов, обич на младото момиче към него. ”Аз сравнявах несъзнателно Милкова с чистия трепет на това момиче, което дишаше чрез мене, и чувствах се победен” (Райчев 1968: 145). В този душевен конфликт като че ли побеждава истинската любов. Сюжетната линия Липованов - Милкова е прекъсната и остава само връзката Липованов - Елена. Като че ли цялото развитие на действието върви към щастливия край на истинската любов. Но в хода на сложния и противоречив разказ на героя, дори в момента на решението му да се сгоди за Елена, акцентът е поставен върху неговото душевно раздвоение: той е победен от безрезервната чиста любов, с която младото момиче го дарява, но се оказва, че това е само формално, защото в духовен и психологически план не е готов за такъв избор. Липованов тръгва към Елена с разума си, но не със сърцето си: “кой знае, питах се аз, може би мен не ми е съдено да изпитам огъня на дълбока и мъчителна любов, с каквато Бог наказва другите, а все ще трябва да се оженя някога...” (Райчев 1968: 146, курсивът мой - И.М). Той все още не е в състояние да разтвори своя ограничен “мъничък” духовен свят, не може да се извиси до едно голямо и истинско чувство, да пречупи егоизма и високомерието си. Разказвайки за отношенията си с Елена, Симо определя една от причините, според него, за отдръпването си от нея: чистосърдечието и искреността, с която тя изцяло е разкрила душата си пред него, бързо са я направили безинтересна в очите му: “Не лежеше ли в това нещастието на Лена, че тя изведнъж сложи пред мене всичките съкровища на своята млада душа и още на другия ден нямах вече какво да очаквам от нея и вече отвърнах очи” (Райчев 1968: 150). Липованов не е в състояние да оцени голямото чувство и искрената преданост - в това е неговото нещастие, а не на Елена. Непълноценна е неговата духовност, ограничен е неговият критерий за хората и в това е причината за всички последвали злощастни обрати в съдбата му.

Важно семантично ядро в повестта са трите писма на Елена до Липованов. Още в началото той загатва за тях като за “ключов” момент в разказа си. С въвеждането на епистоларната форма на изповед Райчев показва голямо стилистично майсторство - тя е оригинален начин да се акцентира върху пълноценното присъствие на външния свят, който настойчиво се намесва в “мъничкия свят” на героя. Самоизолирането от истинския живот не е възможно, колкото и да се затваряме в своята малка “каюта” - това е посланието на писателя. “Ти”-формата в писмата на Елена само в условен план води разказа към Симо - той е адресатът, но не и главният обект, за който се говори в тях. Героят присъства в писмата едновременно като Симо и не-Симо; “лошият” и “добрият” Симо (впрочем самата Елена диференцира по този начин двете личности в писмата си). “Лошият” - това е истинският Симо, героят на повестта. Такъв се е показал той пред Елена - студен, груб, отегчен от нея, неспособен да оцени любовта й. А “добрият” Симо е “условното име” на Владимир - истинския обект на разказа в писмата. Епистоларната изповед е всъщност разказ за историята на брака на героинята с Владимир. В центъра на нейната изповед, но във втори семантичен план, стои противопоставянето Липованов - Владимир.

Образът на Владимир, появяващ се както в изповедта на Симо, така и на Елена, представен през погледа и на единия, и на другия, е един от образите в повестта, намиращи се в положение на равновесие и статичност, които подпомагат разбирането на образа на главния герой. Владимир е всичко, което Липованов не е. По различни косвени начини Райчев успява да подскаже неговата същност. Показателно е държанието на този герой след обявяването на мобилизацията. Той е целият облечен в нови дрехи, но мирише на нафталин, “макар че беше изсипал върху тях цяло стъкло одеколон”. Лицето му е “особено строго и тържествено-важно”. Външният му вид и фактът, че се оглежда във всички витрини, предизвикват учудване. Тези детайли, пестеливо поднесени от автора, загатват за много страни от неговия характер: той вероятно е с елементарна същност, но у него всичко изглежда с положителен знак: подреден, спретнат, с добро самочувствие, с ведро излъчване. Показателно е запасяването му с разноцветни листове и пликове за писма, с тетрадки, за да води дневник на фронта. Този факт подсказва за неговата отвореност към света, за желанието му да контактува, което го противопоставя на Липованов. С много нюанси на художествения израз, с помощта на малките детайли Райчев изяснява, че “положителността” на Владимир може би не трябва да се възприема като толкова ценно качество, защото у него всичко е прекалено.Той е “прекалено спретнат”, суетен, прекалено традиционен и обикновен - черти, които го правят антипод на Липованов. Въпреки това, достатъчно добре е мотивиран фактът, че Елена, пренебрегната от Симо, се обръща именно към Владимир и създава семейство с него. Тя, която така щедро дарява чувствата си, се нуждае от човек, който също ще й подари обич и внимание. Такъв човек не открива у Симо, но го намира в лицето на Владимир. “Ти”-формата в писмото, вместо очакваната третолична форма, когато се говори за Владимир, въвежда във вторичното семантично поле на текста гласа на нестихналата мъка на Елена по Симо, болката, че истинският обект на любовта й не я е приел и тя е била принудена да направи друг избор, който вероятно е и нейният компромис в живота.

Писмата на Елена са като резонанс от външния свят в душата на героя и в “мъничкия свят” на фронта и звучат като непрекъснато самообвинение за пропиляната любов.

Преломно значение в живота на Липованов обаче имат двете сражения. Картината на боя в началото на шестата част отново е образно и емоционално свързана с картината в природата: “Нощта беше облачна, на утринта откъм морето пропълзя гъста, влажна мъгла, през която скоро заръмя ситен и студен дъжд” (Райчев 1968: 155). Природните картини в повестта съдържат два основни образа - на дъжда и на снега. Образът на дъжда навсякъде е свързан в семантичен план със студа и калта и оттам - с внушението за потиснатост, неуютност, изоставеност. За това значение на образа подсказва още първият сън на Симо, където върху белия чадър на Елена вали дъждът. Така със средствата на многозначността, на символиката, Райчев подготвя случването на предстоящите събития. В третото писмо на Елена дъждът също е символ на самотността на героинята. Забележително е, че точно в това писмо тя съобщава на Симо за най-голямата си радост - очакването на дете. Проследяването на нюансите в нейното психическо състояние доказва житейската истина, че самотността съпровожда и най-щастливите мигове на човека. В това писмо Елена директно съобщава, макар и отново по условен път, че всъщност говори за двама души - за “добрия” и “лошия” Симо (т.е. за Владимир и за Симо), които тя категорично диференцира и заявява отчуждението си от Липованов: “И когато аз простирах ръце към единия, другият мина покрай нас мълчалив и студен, но аз го не познах - той ми беше тъй далечен и чужд.” (Райчев 1968: 174).

От друга страна, образът на снега винаги съдържа романтичен нюанс в семантичното си поле и е обвързан със спомена за миналия живот и с образа на Елена. Тук емблематичен е белият цвят като носител на духовното начало.

Подготовката за първото сражение, самото сражение и настроението, свързано с него, са представени в романтичен план, съответстващ на изцяло позитивното, идилично отношение на героя към фронтовия живот. Хиперболизирани и идеализирани от героя са другарските чувства на войниците и привързаността им един към друг. Идиличното отношение на Симо към неговия “мъничък свят” достига до кулминация в края на шеста глава - описанието на персонифицираното оръдие с рани върху щита и страдащите като за живо същество войници. И тук Георги Райчев, със своето умение да извайва детайли и да търси в тях по индиректен път смисъла на нещата, загатва за абсурдността на такъв свят, в който обект на любов може да бъде не човек или живо същество изобщо, а оръдие, средство за убиване на хора.

Седмата част на повестта представя героя след дълъг период от време - той е бил тежко ранен в боя и е лежал цял месец в безсъзнание. Още първото изречение съдържа информация за случилото се и още в самото начало писателят отново свързва душевното състояние на героя с природната картина. Симо като че ли повече от всякога идеализира своя “мъничък свят” - той му прилича на “дивно кътче от рая”. Малко по-нататък идеализирането продължава: ”...различил бях в равнината китка зелени дървета, мъничко зелено петно, но познах, че това е той - нашият мъничък свят, мъничък мир, в който сега кипеше живот и работа.” (Райчев 1968: 179) Идилична е и картината на разцъфналата пролет. Но веднага психологът Райчев бърза да предупреди: идилията не е истинска, защото нещо се е случило - героят се сблъсква с промяната сред войниците в отношението им към него. За първи път той е поставен в позиция на конфронтация с останалите войници: “Защо всичките ме гледат с такива странни погледи, а повечето от тях навеждат очи, когато ме срещнат...” Ретроспективното възпроизвеждане на момента на злополуката има “ключово” значение в обяснението на цялостната промяна, настъпила у героя. Не случайно жестокостта на войната тук е разкрита с такъв натурализъм - в центъра на разказа е картината на разкъсания Цанко, която в един миг разбива психическото равновесие на Липованов и става причина за раняването му. Цялото повествование оттук нататък се развива с бързи темпове, с градиращо напрежение - постепенно героят достига до прозрение за своята самоизмама в идеализирането на този “мъничък свят”. Оказва се, че светът на фронтовия живот е толкова малък и ограничен, толкова нереален в своите морални измерения и в духовния си потенциал, че една злополука е достатъчна, за да направи човека различен в погледа на останалите и да стане причина те да странят от него (”В нашия мъничък свят е станало нещо непоправимо лошо, между нас лежи някаква зловеща тайна - каква е тя? [...] Между мене и тях лежеше месецът на моето небитие; той е една черна преграда, която никога няма да прескоча - те знаят това.”) (Райчев 1968: 180) Дните в болницата, прекарани в размишление, и настъпилата промяна, която героят забелязва в отношението на войниците към него, го изправят пред изводи за живота и човека изобщо, които дотогава са били чужди за него. От една страна, “мъничкият свят” на фронта заема изцяло съзнанието му, противопоставен на истинския, пълнокръвен свят; от друга страна, “мъничкият” духовен свят на Липованов е изолиран от реалния живот и също конфронтиран с него. С помощта на богати образни внушения Райчев предава едно от своите послания в тази повест: ограниченият и беден духовен свят не е в състояние да понесе тежестта на един физически и психически удар. Героят търси убежище в своята “каюта”, запазена непокътната, но вехта, безполезна вече за него. В душата му, в мислите му, все по-настойчиво нахлува реалността във всички свои измерения - тя постепенно поглъща едноплановия “модел” на Липованов за живота и за хората; осъзнаването на истинската стойност на нещата му дава възможност да проумее истинската стойност на любовта: тя не е “в безумието на плътското сближение”, а в духовното сливане на две човешки същества.

Пролетната природна картина съдържа богата образна символика: “бялата сигнална ракета”, която блясва високо в небето, се явява проекция на “огромното светло око”, което сякаш мълчаливо е прогледнало в мрака на душата му. Семантичните полета на двата образа се кръстосват и взаимно обогатяват, за да изградят момента на прозрението у Липованов. Символика има и в появата на луната, грееща в прозорчето на землянката “и вътре беше светло” (курс. мой - И.М.) и заместваща лампата, която Симо дотогава е палил, за да освети мрака в своята “каюта”. Силата и въздействието на този върховен момент - “проглеждането” на героя - отеква в звуците на далечния руски романс, в който се разказва за любов. В разказа-изповед все по-настойчиво звучи гласът на писателя: единствено и само любовта може да даде сили на човека да живее и да понася житейските удари. В процеса на своето духовно узряване Симо си дава сметка и за голямата, фатална грешка, която е допуснал - отхвърлянето на истинската любов.

В разказа на Липованов умело е вплетен разказът за съдбата на героите от филма, прожектиран пред войниците: той е проекция на съдбата на героя, на неразбраната истинска любов и на нейните духовни измерения.

Процесът на осъзнаването е тежък и мъчителен, защото това е процесът на духовното узряване. Затова и землянката вече не е за героя “мъничък свят” и “каюта”, където е намирал своето измислено убежище и спокойствие, а “мъничък гроб” - метафора, която сама по себе си достатъчно ясно подсказва началото на настъпващия душевен срив. В отчаянието си Липованов е отново сам, далеч от всички хора, както в началото на повестта, но вече отчужден, отблъснат от тях и отчаян. Идиличният “мъничък свят” на фронта е и неговият “мъничък гроб” - така семантичните полета на двете словосъчетания се сливат в дълбоко символно значение. Елементарната представа за живота, която толкова време героят е градил в себе си, прави процеса на осъзнаването непосилен за него, защото той, като личност, не притежава достатъчно богат духовен потенциал, който да му помогне да овладее този процес. Жестокостта на войната, “тежкият дъх на човешка плът”, който той усеща по ръцете си, въображаемите червени петна по тях, които не може да измие, са алегоричен израз на трайните поражения в неговата психика.

Прозренията на героя съдържат авторовата убеденост, че един свят на жестокост, смърт и страх, какъвто е светът на войната, не може да даде истинско щастие на човека, защото е лишен от основното съдържание на човешкия живот - любовта. Този свят е създаден по принуда и противоречи на естествените закони на човешкия живот, затова довежда до неизбежна самоизолация, до липса на мотивация за живот и оттам - до психическа катастрофа. Наред с отрицанието на войната повестта е носител и на истини, свързани с развитието на човешката личност и със законите на психологията: опростеното възприемане на живота и на хората и бягството от тях, липсата на способност за оценяване на истинското богатство в живота, могат да бъдат реални причини за психологическия срив в тежък момент. Затова и духовното израстване на героя е процес, в който постепенно се разтваря неговият ограничен духовен свят, за да може да приеме богатството на външния свят. В центъра на този нов свят застава идеята за любовта като източник на живота, персонифицирана в образа на Елена.

Символ на душевното състояние на Симо е последният сън, където се визуализира като мъртвец, лежащ в ковчег, редом с убитите си другари от фронта.

Финалът на повестта има знаково, символно значение - героят в съня си е скъсал връвта, която го свързва с камбаната - действие, символизиращо неговото цялостно изолиране от света - резултат от психическия срив.

Изводът, че мъничкият душевен свят на Липованов стои в основата на погрешните му преценки за света и хората, за стойностните неща в живота е художествено защитен не само с големия психологизъм в разгръщането на образа и на сюжетните линии, но и с помощта на едно оригинално стилистично-композиционно решение: определението “мъничък” се повтаря многократно в разказа-изповед на героя, като светкаща червена лампичка, съчетано с различни съществителни: мъничък свят - мъничък скандал - мъничка борба - мъничката й дясна ръка - мъничка рана - мъничък свят - мъничък свят - мъничко зелено петно - мъничък свят - мъничка случайност - мъничък скандал - мъничък гроб. Повторението оформя впечатлението, че героят преценява всичко случващо се с него като “мъничко” - в плана на своите ограничени, “мънички” представи за света. Очевидна е знаковата, дори сугестивна роля на това определение: семантиката му, обвързана в единно семантично поле с поясняваните от него съществителни, поражда индиректно впечатлението за отсъствие на какъвто и да било духовен полет, за ограничената, бедна, като че недоразвита същност на Липованов. Именно затова, говори гласът на писателят, той замества духовната любов с физическата, жената, която е готова да му отдаде живота си, с чуждата жена, многоизмеримостта на реалния живот - с еднопосочността и условността на фронтовата действителност.

И ако трябва да се говори за влияние на Достоевски върху творчеството на писателя Георги Райчев, в тази повест то е особено силно проявено в интереса към психологическите проблеми на личността и в християнската идея, приета от големия руски писател, че страданието преражда и възвисява духовно човека, а любовта е факторът, който дарява сили за живот.

Двата свята - обективният и субективният, връзката между които е човешката личност, трябва да представляват цялостна, отворена система. Само по този начин може да съществува душевното равновесие на личността. Тази теза на Георги Райчев стои в основата на повестта “Мъничък свят” и на цялото му творчество.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Иванова 2000: Иванова, А. Грехът в "Грях" на Георги Райчев. Ямбол: Хера, 2000.

Константинова 1970: Константинова, Е. Георги Райчев. С., 1970.

Райчев 1968: Райчев, Г. Съчинения в два тома. Т. 1. С., 1968.

Султанов 1960: Султанов, С. Четирима белетристи (литературни очерци). С., 1960.

© Илиана Монова, 2004
© Издателство LiterNet, 17. 03. 2004
=============================
Първо издание, електронно.