В ТЪРСЕНЕ НА ЛИЦЕТО ИЛИ ЗА "ГАСТРОЛА" НА ПСИХОПАТОЛОГИЯТА В БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА 19 И НАЧАЛОТО НА 20 ВЕК

Галина Гончарова

web

"Една модерна клиника преди няколко седмици е устроила медицинска електрическа инсталация, която ще служи за церене на разни неврологични, неврастенични и прочие болести и ще осигурява електрически бани. Повикан е от странство инженерен електротехник. Тя е първа по уредба в България, а тези инсталации не могат да се открият в нито една държавна болница. Собственикът е обложен с голям данък..."

Това съобщение само на пръв поглед изглежда като извадено от някое старо медицинско списание, но всъщност "авторството" принадлежи на вестник "Търговски бюлетин" - орган на Софийската Търговско-индустриална камара, "отстъпено" на в. "Вечерна поща" - бр. 480 от 16 октомври 1902 г., от който е и цитираният текст. В оригиналния си вариант той е начало на кратка статия за разминаването между благородните намерения на капиталовложителя и несправедливата данъчна политика, във варианта си на препечатка той е поредният анонс на Образцовата болница на специализиралия в Париж д-р Балсамаджиев, която е представяна в продължение на предходните няколко месеца през брой, и то на първа страница, в горното дясно каре на вестника. Тези подробности са агресивните знаци на експанзиращата модернизация и европеизация на българското общество след Освобождението, даващи възможност за лесни културологични интерпретации в различни посоки - история на икономиката - неразделната двойка - данъци - частна инициатива, история на елитите - професионалната биография на представител на българската интелигенция - чуждестранния възпитаник, д-р Балсамаджиев, история на публичното пространство - епизод от организацията и разпространението на рекламата. Но в широката рамка на разрояващите се контексти не на последно място може да се помести "гастрола" на психопатологията в България с един от многобройните му "афиши" - електрическа инсталация за "церене" на нервни болести. Въпросните "афиши" могат да бъдат открити навсякъде - в специализираните издания като реклами на лекарства с латински абревиатури и доставка по поръчка от Европа - Arsenoferratosse - "идеален препарат при неврастения, истерия, малокръвие", във вида си на телеграфически известия в ежедневниците за самоубил се чилийски консул от ипохондрия или за душевното страдание на м-р Людсканов¹, дори в литературните издания под формата на некролози на известни психиатри от рода на: "...на 4/16 август почина проф. Шарко. Неговата смърт хвърли в скръб цялото лекарско съсловие във Франция и в странство. Шарко бе знаменитост, която съставлява епоха в медицинската наука..."² Но това са най-достъпните и лесно разпознаваеми маркери на появата на тематичните иновации и вариации във публичната реч, оттам и във всекидневния език, съпровождащи изговарянето и "присвояването" на сравнително непознатия за българската културна общност от края на 19 и началото на 20 в., научен жанр на психопатологията, психофизиологията, криминалната антропология и т.н. Рецепцията се извършва на две нива. Първото е свързано с утвърждаването на психиатрията като практическа наука. Поемайки грижата за "умопобърканите" от семейството и манастира, тя има нужда от свое лице - медицинска легитимност и обществена значимост, и за целта адекватно функциониращ епистемологичен апарат, осигуряващ й почтителната дистанция за диалог със засегнатите от новия й статут страни - държавата, която ще трябва да финансира отварянето на приюти и болници, и близките, които ще трябва да признаят монопола на специалиста върху лечението. Второто ниво се отнася към психиатрията като моден жаргон или като булеварден роман за преследванията на болестта по скритите места на желанието. Едно непрестанно излагащо се на показ, скандално лице на медицината, надзъртащо от клоаките на цивилизована Европа и демаскиращо нищожествата и величията - маргиналите и авторитетите, за да се разтвори накрая в своя обект и универсалистки претенции.

Паралелното съжителстване на двата типа рецепция намира израз в сегментирането на читателската аудитория и съответно корпуса от обслужващите я автори, преводачи, редактори според вкусовете и изискванията към психиатричния дискурс. Така например през 1894 г. започват да излизат едновременно две конкурентни списания - "Медицинска беседа" и "Медицина". Те започват активна дискусия по повод подбора на текстовете и материалите. В основата на конфликта са опозициите: популярно - научно, полезно - сериозно, просветителско - престижно, с които всяко от тях защитава своята позиция по отношение "публичните изяви" на медицината. Сред конкретните поводи е и публикуването в "Медицинска беседа" (в няколко поредни броя) речта на проф. Гиж "Престъпникът пред медицинския съд", която... д-р Ораховац (редакторът на "Медицина") коментира по следния начин в "Преглед на печата": "Речта, която се държи от един професор пред лекарите служи за предмет на популярна статия в България! За да може читателят да разбере нещо от тази статия изискват се специални знания по антропологията, физиологията, анатомията, психологията и пр., изисква се поне знанието на термините като "аффект", "соматически", "психопатически" и т.н., и накрая обобщава: "едно популярно списание, което се чете не от лекари, а от хора, които няма да разберат методата и да я оценят, а само громките фрази срам ме е, примитивно и пр."

"Методата" срещу "громките фрази" - фасцинирането от прецизната терминология, вживяването в условностите на прегледа, използването на инструменти и статистически таблици, педантичното изброяване на симптомите, толерирането на "научния принос" с всичките му съобщения, извлечения, наблюдения, за да се предотвратят всякакви евентуални посегателства на профанното множество на болните и потенциално болните, на лишените от степен или специалност, начетени интелигенти или самоуки енциклопедисти - това са не само първите напътствия за експертно поведение на медицинските кадри, но и задължителни предписания за радетелите на "психиатричното дело у нас". В новоустановилата се традиция се списват и "Медицинско списание" (предшественик на "Медицина" - започва да излиза през 1885 г.), сп. "Медицински сборник" и сп. "Медицински напредък". Макар и не толкова много на брой, статиите, посветени на "умопобъркванието" и "умоповредените", изцяло копират европейските образци. Те са с реферативен характер и строго обособени части - представяне на болестта и случаи от практиката, илюстриращи ефективността и достоверността на медицинското знание. Така в "Извлечение из протокола на Варненското медицинско дружество" от заседанието му на 2 юни 1888 г.³, д-р Пискюлиев разглежда "макроскопичните повреди и лекуванието" на епилепсията, като подробно описва шестте "вскрития" на епилепсия у аутопсираните от него истерична жена и петима мъже с припадъци, констатирайки "мягка консистенция на мозъка", "империмирано мозъчно вещество", атрофия и "материални повреждения в мозъка". В течение на годините се появяват подобрени и олекотени откъм сложни понятия и дефиниции варианти, които все още залагат на представителността на научния език, но пледират вече и за обществен отзвук. В обширния доклад на д-р Никола Москов "Душевно болните (лудите у нас)"⁴, най-напред се подчертават равните права на телесно и душевно болните и едва след това се преминава към изясняване клиничната картина на лудостта - "измяна" на обичайните представи за окръжаващата среда под давлението на фалшиви идеи, халюцинации и илюзии. Втората й част представлява историческа справка за "първоучителите" Пинел и Ескирол и статистическа сводка за числото и състоянието на пациентите в българските специализирани заведения, които дерайлират в патетичен призив към българската общественост за отваряне на нови, съвременно оборудвани болници. Това деликатно отдръпване от стила на "методата" е не просто резултат от успешното й прилагане - след като е демонстрирала своята тежест и влияние "сериозната " психиатрия вече може да разчита на обществена подкрепа - държавни субсидии и частни дарения, но и доказателство за сближаването и дори сдвояването на нивата на рецепция на психопатологичния дискурс в България. Точката на пресичане е триадата - практическа наука - точна наука - универсална наука. Класическият психиатър упражнява няколко роли. Той извършва визитации и наблюдения, подготвя досиета на болни и архиви на отделения. Но също прави и антропометрични изследвания, чертае атласи на мозъчните центрове, определя кривата на патологичното заболяване в родословното дърво или "изчислява коефициента на корелация между промените" (вариационната статистика на Галтон). Не на последно място той изнася публични сказки, участва във фондове за набиране на средства и филантропически дружества и има широки интереси и познания в областта на политиката, изкуството и религията. Бенедикт Морел - авторът на прословутия трактат "За израждането", дълги години се занимава със сравнителна анатомия и ембриология, но също е и първокласен художник. Чезаре Ломброзо - основоположникът на криминалната антропология е обявен за "велик добротворец на човечеството". През 1937 г. се освещава негов паметник във Верона в присъствието на представители на 24 нации. Лицето на "психопатологията" в Европа, Крафт-Ебинг, е известен както с професорските си трудове, така и с литературната си дейност.

В България от края на 19 и началото на 20 век психопатолозите от такъв ранг са само "гастролиращи". Въпрос на престиж и светска обиграност е те да бъдат представяни и обговаряни, но не и следвани или критикувани. Бележките са под линия, в предговорите, в биографичните справки, скрити в професиите и титлите на докладчиците. Статията "Лечебната сила на вярата" от проф. Шарко⁵ е "снабдена" с бележка, която по същество сравнява княз Симон Магьосника и княз Хохенлое - със св. Ангелушка - "откривател" на св. места в Русенский, Силистренский, Разградский и Шуменский окръзи и пациент на психиатричното отделение в Петропавловския манастир. Предговорът на Георги Ив. Канчев към "Престъпникът в областта на изкуството" на Енрико Фери е издържан във възрожденската стилистика: "Ний сторихме труд да преведем тая студия с цел да подчертаем нуждата от разбиране, мислите и ученията на славната позитивна криминалнално-антропологична школа в нашата страна, както подобава за една страна със стремеж за културни величави бъднини". Текстовете, а понякога и контекстите, в които те се полагат, са често комични и буквално неадекватни. Успешното провеждане на бал в лудница, чието местоположение така и не става ясно до края на "съобщението"⁶, служи като аргумент "за съзиждане на фонд" за страдащите от душевни заболявания . Единствената книга на Ломброзо, която е удостоена с превод в България в началото на века (едва 20 г. по-късно излиза "Антисемитизмът в светлината на модерната наука") е с прелюбопитно съдържание - разпознаване и описване на всевъзможни отклонения в сферата на "половото чувство" - от любовна меланхолия до некрофиломания и зоологическа любов към котки, кози и кокошки. То рязко контрастира със "тежката" титулна страница: Чезаре Ломброзо (името е изписано с едър шрифт и на латиница) /Професор по психиатрия в Париж/ Любовта у лудите/ За доктори и юристи/ Превел от руски/ Петър Странджев/ Член на Разградския Окръжен съд/. Но може би най-интересен е случаят с проф. И. А. Сикорски (представител на биологичното направление в руската детска психология ог края на 19 в.). Той е любимецът на българската медикализирана публика. Преведени са шест негови книги (за сравнение на Ломброзо - две, на Крафт-Ебинг - една, на Макс Нордау - две). Той е и сред най-печатаните автори на "Медицинска беседа" - близо 15 години не слиза от страниците на списанието. Популярността му не е случайна. Статиите му изцяло се вписват в представата за психопатологията като настолно четиво за цивилизования човек. Първо, с разнообразието на изследваните обекти - детската психика в тясна връзка с проблема за онанизма, мозъкът на великите личности като съответстващ на душевната конституция, характеристиките и биологичното неравенство на човешките раси. Второ, по стил те не отстъпват на романизираните биографии или на забавните енциклопедични справочници от онова време: "Това грамадно съчинение на проф. Сикорски е единствено по рода си в областта на психологията... Книгата е написана с общодостъпен, прекрасен език и може да се разбира от всеки интелигентен човек".⁷ Но проф. Сикорски е важна фигура за рецепцията на психиатрията и с опита си да легитимира триединството: практическа наука - точна наука - универсална наука. В текстовете му винаги се подчертават нейните неограничени дискурсивни възможности и епистемологични превъплъщения: "Психиатрията и неврологията са поставили съединителен мост между медицината и психологията, между естествознанието и философията... Няма съмнение, че медицината ще захване да заимства от психиатрията и философията оня дух на дълбок и тънък анализ..."⁸

За разлика от случая с проф. Сикорски, в оригиналните книги и статии от български автори едва ли може да се открие и най-плах опит за съзнателна концептулизация и удържане на въпросното триединство. Те варират от исторически прегледи за развитието на науката за душевните болести със заглавия като "Значението на хипнотизма в науката и живота" на д-р Камбосев (сп. "Медицинска беседа") до нелепи евгенистични проекти на амбициозни учители, според които трябва да се забрани бракът на "професионалните пиеници и хазарто-играчи" и да се определи разлика между мъжа и жената не по-голяма от 5 години⁹. Но в своята безусловна преданост към чуждите авторитети и мълчаливо придържане към първоизточниците, било то в консервативен или сензационен дух, те малко или много явяват мимикриращото несъвпадане на европейската психиатрия със своя проект. Израз на това несъвпадане е неограниченото/ неограничаващото се разрастване на теоретичните уплътнения по отношение на етиологията на болестта. От средата на 19 век фокусът на научния интерес започва да се измества от умоповредеността, идиотството, лудостта като очевидна и безусловна загуба на социалния двойник - на способността за общуване и вербалната идентификация към неврастенията, ипохондрията, истерията като невидимо, скрито срастване на патологичната структура с индивидуалната наличност, която трябва да бъде преследвана и демаскирана по всички етажи на душевното и телесно устройство. Стомашните проблеми и главоболието в съчетание с неуверена походка и блестящ поглед са първите знаци и сигнали за разгръщане на патологичен процес, които се долавят само благодарение на фината настройка на психиатричното наблюдение и които са лъжливи подобия на индивидуални телесни и душевни характеристики за болния и неговите близки. Клиничната картина непрекъснато се попълва и обогатява с нови симтоми, с които трябва да бъде обгърнато и разчленено изплъзващото се лице на психичната болест. Въпреки че се проявава на физиологично равнище, тя може да се разглежда или като трансцендентна на тялото (В "Здрави и болни нерви" Крафт-Ебинг подчертава факта, че неврастенията не оставя никакви анатомични промени след смъртта), или като универсален етиологически модел на всяко възможно изкривяване на човешкото битие. Психическата болест е израждане. Израждане е прекомерното развитие на половото чувство - преждевременен онанизъм или неконторлируемо разширяване на обсега на еротичните обекти (педерастия, содомия, перверзия). Израждане е атрофията на мозъка, соматичният срив, функционалният дисбаланс. Израждане е дегенерацията на личността - "отглеждането" на патологичен двойник, който дублира и преобръща нормите за адекватно социално поведение. Нещо повече, този двойник обсебва не само актуалното време и пространство - преживяването на действителността и личната история, но и цялото родословие - биологичната верига на предшествениците и наследниците. Той е съдба на поколението, расата, цивилизацията, на гения, маргинала и дори на обикновения човек в ипостазата му на потенциално болен. Израждането е начало и край, причина и резултат на болестта. Психиатрията е психопатология. И като такава тя се детерминира и легитимира и в българското публично пространство. Най-красноречив пример в това отношение е статията на д-р Ст. Данаджиев (през 1908 г. старши лекар към психиатричното отделение на Александровска болница) "Върху неврастенията", която излиза едновременно като премия към 1-та годишнина на "Медицински сборник" (списание с научни претенции), като приложение към кн. 4 и 6 от 1895 г. на "Български преглед" (литературно списание) и като отделна книга. Той определя неврастенията и като променен химизъм на нервните клетки и намаляване деятелността на мозъчната кора, и като проявление на невропатическа конституция и наследствено обременение и като неизбежно следствие на умствено и физическо изнуряване или полово изтощение в разултат на честа мастурбация. Съответно симтомите са уголемяване на кожните и сухожилни рефлекси, неконтролируеми промени в деятелността на сърцето и разстройство на пищеварителния и половия апарати, но също и натрапливи идеи, разсеяност и дори неопределеност на характера. Цитираните автори са Крафг-Ебинг, Маудсли, Морел. Единствената голяма тема, която липсва е расовата хигиена, но нейното отсъствие се компенсира с опита да се коментират българските житейски условия в духа на модния психопатологичен жаргон. Турското иго е епоха на афекта на страха и натиска на депресията. Въстанията са "върволица от психически инсулти". Нахлуването след Освобождението на цивилизацията с нейните изисквания за високо образование и стремеж да "се основе една сигурна екзистенция" са "важни етиологически моменти, които депремират духа и се отразяват вредно върху нервната система на сегашното и следующото поколение." Научният език трансгресира до нравоучителна проповед и поредица от наивистични метафори с хуманистичен или народнически патос: "Революциите не са друго... освен един вид конвулзии в живота на народите".

"Стилът" надделява над "методата". Психопатологията се снема в патологията като универсален принцип на човешкото съществуване, който може да се проектира върху всяка проява на индивидуалния, социалния или културния живот. Нейната всеядност по отношение на изследваните обекти я превръща в самозван дискурс, разкрачен между пищността на хуманитарния език и екзактността на точните науки, който накрая низхожда до псевдо-ерудитски формули и откровения. "Гастролът" й в България само потвърждава парадоксалността на научните основания, успехът и популярността, в които се размива и изчезва нейното лице.

БЕЛЕЖКИ:

1. В."Вечерна поща", 1902, 23 октомври, бр. 492. [обратно]

2. Сп. "Български преглед", 1893, кн. 3. [обратно]

3. Сп. "Медицинско списание", 1888, бр. 17. [обратно]

4. Сп. "Медицински напредък", 1902, кн. 9. [обратно]

5. Сп. "Медицинска беседа", 1897, кн. 1. [обратно]

6. "Бал в лудницата", сп. "Здраве", 1886, бр. 1. [обратно]

7. Анотация към "Всеобща психология и физиогномика", сп. "Медицинска беседа", 1912, кн. 1. [обратно]

8. "Големите успехи и нарастващото значение на психиатрията в науките и в живота", сп. "Медицинска беседа", 1901, кн. 1. [обратно]

9. Петко Карашатлиев, "Къде е причината на едно човешко зло", сп. "Медицинска беседа", кн. 5, 1906. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Сп. Медицина (1894 - 1895).

2. Сп. "Медицинска беседа" (1894 - 1912).

3. Сп. "Медицинско списание" (1885 -1888).

4. Сп. "Медицински напредък" (1900 - 1904).

5. Сп. "Медицински сборник" (1895).

6. Сп. "Ум и здравие" (1887-1889).

7. Сп. "Здравие" (1885-1887).

8. Сп. "Български преглед" (1893-1900).

9. Г. Ив. Канчев, "Вместо предговор", Енрико Фери, "Престъпникът в областта на изкуството", 1906.

10. Крафт-Ебинг, "Здрави и болни нерви", 1886.

11. Ч. Ломброзо, "Любовта у лудите", 1901.

12. Д-р Ст. Данаджиев, "Психиатричното дело у нас и неговото уреждане", 1908.

13. И. А. Сикорски, "Ненормални и болезнени характери", 1906.

14. Жан Ревел/Жан-Пиер Петер, "Болният човек и неговата история".

15. М. Фуко "Раждане на клиниката", С., 1994.

16. М. Фуко, "Анормалните", С., 2000.

17. Ж. Кангилем, "Нормално и патологично", С., 1995.

18. М. Г. Ярошевский, "История психологии", Москва, 1906.

19. Ю. Каннабих, "История психиатрии", Москва, 1994.

© Галина Гончарова, 2003
© Издателство LitеrNеt, 15. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.

Текстът е под печат в сп. "Балканистичен форум".