„НЕСВЪРШЕН СТРАШЕН СТИХ..."

Георги Цанков

web

През лятото на Шекспировата 1990 година се заговори за смъртта на председателя на ракитовския клуб "Демокрация ". Смъртта, представена от довчерашните господари на страната ни като нещастен случай, за всички мислещи хора беше зловещо убийство. В едно свое пророческо стихотворение Милош Зяпков прошепва: „Не искам да угасвам в тъмнина." Сякаш още тогава е виждал онази зейнала асансьорна шахта, предназначена за освободилия се от страховете и колебанията си творец. Убийците постигнаха само част от целта си: уви, физическата разправа беше успешна. Но оттогава всъщност започна вторият живот на един крайно необикновен индивид, бил приживе ужасно необходим на близките си, на стотиците си възпитаници на ТВУ „Максим Горки", на приятелите си. Тесен кръг литературни познавачи назнайваха нещичко за острия му сатиричен талант, носеше се от уста на уста крилатата му фраза „Крайният резултат на всяко насилие е собственото му безсилие" /колко точен епитаф за лобното му място/, но едва след появата на посмъртната му стихосбирка „Не исках да съм просто жив"/ издадена от брат му Костадин/, стана ясно, че сме изгубили безпощадно рано блестящ поет, че в дългия списък на родната мартирология е вписано още едно име на нежен и значим лирик.

Ето че сега, десет години след раздялата с Милош, идва време не само да прочетем почти всичко, завещано от ръката му, но и да си дадем сметка каква колоритна, привлекателна фигура е бил този мечтател и бунтовник. Насладете се на есето му „Моят роден край", за да разберете откъде е започнало всичко - онази родопска гора, където „тишината се превръща в музика, в песен". От нея се ражда мелодията на стиховете му. И, разбира се, от родовата памет. Опитвам се да си представя семейството на Милош, да проникна в страшната му трагедия. Свободолюбиви, горди, емоционални балканджии, хора с открити чела и красиви помисли, за които е приготвена чашата с отрова. Опитват се да ги преклонят: бащата е хвърлен в Богданов дол, вуйчото умира там, другият вуйчо линее дванайсет години из затворите, но Зяпкови не се предават. Майката-орлица се грижи за децата, дори цигулка учат, а в същото време агенти на ДС подслушват разговорите в дома и партийните големци се опитват да сложат пръти в успешното им учение...

Има и непреклонни българи, историята на духовното неподчинение все още не е написана, а стиховете на Милош Зяпков са като щрих към нея. Представяте ли си каква енергия, каква сила на чувствата е необходима, за да се осъществи човек въпреки обстоятелствата, да прикрива успешно изгарящата го отвътре болка. Споменът му за „детството като ласка" е една от поддържащите го чудотворни „билки", а другите са - генът, психическата издръжливост, правдотърсачеството... Има нещо особено знаменателно, че човек с такава рана решава да стане възпитател, да утешава, да лекува душите на страдащите, на сираците, на онеправданите. Прочетете спомените на педагога Ангел Узунов „Живот без междучасия", за да почувствате таланта на Милош да лекува болни души, божата му дарба да предразположи детето, да му вдъхне увереност, да го приласкае и успокои. Скитането сред ада на социалните гета дава вълшебно познание на твореца: не само от личен опит, а и чрез общуване с ближния, той вече знае цената на нещастието. „Кой с каменни ботуши в душата ми танцува?" - пита той и веднага добавя: „Кой чист ще се измъкне от утаена тиня?" Жестоки и рядко задавани през седемдесетте и осемдесетте години въпроси в българската поезия. Наистина трудно ще е да търсим някакви паралели между написаното от Милош и от връстниците му, парадно шестващи по страниците на социалистическите вестници. Някой страхлив рецензент би го осъдил категорично, ако прочетеше откровенията на безпощадния към себе си ракитовец.

Злокобно се сипеха в онези години квалификации - „песимизъм", „малка правда", „дребнотемие", за да се сложи под похлупак честното слово. Затова и Милош е творил за себе си, за близките си, не е търсил слава, признание, а „отровен и сам" е създавал автентичния и надвременен портрет на правдолюбеца в епоха на терор. Най-хубавите му стихове са изпълнени с неподозирана философска дълбочина. Сложни, драматични, без следа от евтин сантимент, но с дълбока човещина те проникват отвъд привидността на делника, за да обяснят защо „тежи ми времето и тази самота", защо все повече са „кратките срещи" и все по-болезнени са „дългите разлъки". Не се учудвайте, че няма да откриете омраза и озлобление в тази поезия: така е с извисените хора, които могат да кажат - „смъртно само себе си раних". Да, те няма да ви изплачат страданията си, няма да натоварят душата ви и със своя ужас, но ще се опитат да намерят във вас съобщници. Може би малцина творци с драматичната съдба на Зяпков биха издържали на изкушението да създадат поема за мъченичеството. Мъдрецът от Ракитово по-скоро сътворява поема за голготата и възкресението. Пиша тези редове в навечерието на Великден и си мисля, че именно подобно поведение ни завеща Спасителя, като ни учеше да не се боим от трънения венец, а от слабостите си. Колцина биха дръзнали в онези недостойни години да произнесат на глас: „правдата, за непорочност, е осъдена на смърт". И нещо повече - осъзнаващи обречеността си, самотата си, да се хвърлят да защитават и да пазят тази свещена правда. Милош Зяпков го прави както с житейските си дела, така и в своя „несвършен, страшен стих..." Той е невероятно едро скроен човек: невъзможно е да си го представим кроещ дребни сметки, съобразяващ се, снишаващ се. Несъмнено такъв е не само в обществените сблъсъци, но и в личния си живот. Затова и интимните му пориви са инфарктни, страстни. Обичам романтизма на Байрон и Мюсе, на Ботев и Яворов, обичам, когато в стиха звънне музиката на честта и храбростта. Такова е и дуендето на Милош Зяпков, само че той ясно си дава и сметка за силата на съпротивата. Така се ражда песента за безнадеждната вяра, за отчаяната атака... Та нали в крайна сметка именно подобни безумци победиха масовото примирение, което ни диктуваше на нас - „трезвомислещите", - че статуквото на злото е непроменимо. Милош Зяпков и в поезията, и в сатирата, а най-вече и в духовната си вселена беше устроен да пробива с глава каменни зидове, да превръща своята болка в ласка за ближния, да дарява самоотвержено свобода и надежда.

Великден 2000 г.

© Георги Цанков, 2000
© Издателство LiterNet, 24. 02. 2003
=============================
Публикация В: Милош Зяплов "Събрани творби", Пд., 2000.