LEARN TO BE FREE
(Научени на свобода)

Елина Цанкова

web

Стъмва се. Цялата планина изглежда притихнала, стаена, потънала в цветовите оттенъци на синьото и нежно лилавото. Прилича на неразгадаема приказка. Може би в това се крие притегателната й сила - в тази мистерия и тишина от шумове - уж е тихо, а всъщност тази привидна тишина е наситена със звуци - крясък на птица, шумолене на листа, дъх на вятър...

Излизам на малката тераса с удобна масичка и четири еднакви стола, за да пожелая “Лека нощ” на върховете, заобиколили селото. От месеци живея сама в малкото планинско село. Никога не съм очаквала да живея в “къща на върха” (така наричам своето убежище, своят дом). Мисля за себе си, за това дали ще мога да преодолея личния си егоизъм заради някой друг. Дали ще мога да вървя по правия, утъпкан път? Никога! Това означава да не бъда себе си. Аз бях сред хора, отрекли ежедневието и “утъпкания път”. Живеех в планината с приятели, които всъщност бяха мои учители и мое семейство. Те ме научиха на основните правила на живота. Now I’m back - сред моето сиво ежедневие, сред спокойствието на моите дни. Запазих спомените си и те ми помагат в шумните-безшумни нощи.

Аз нямам подреденост, нямам установен ритъм на живот - не зная накъде ще тръгна, какво ще ми хрумне. Все търся промяната, новото, непознатото - в приятелите, в мъжете, в храната, дрехите и дори в химикалките, с които пиша!

Правило номер едно: Намери себе си, за да намериш другите

Цигареният дим се извиваше в причудливи форми, обгръщайки предметите и хората в клуба. Леката музика се сливаше с гласовете - мъжки, женски, леко пияни, силни или приглушени. Вече бях свикнала да различавам гласовете на посетителите в клуба, да ги отделям един от друг и от цялостната обстановка. Дори разпознавах характера на човека по гласа и жестовете на тялото му. Наблюдавах хората от позицията на “барман-сервитьор-DJ”. Работех по цяла нощ в компанията на бутилки, чаши, хора и музика. Тези елементи идеално се допълват - сякаш са правилните части от големия пъзел живот. Аз стоях зад бара - “петият елемент” на по-малкия пъзел, наречен Dante’s club. Работата е задължителното условие, за да оцелееш и да подредиш останалата част от пъзела. Работиш постоянно, неуморно... Слушаш гласове, виждаш преминаващи и отминаващи лица, ставаш свидетел на приятелски сбирки в петък вечер; първи срещи на малки пуберчета, които неловко се опознават на по чаша Спрайт (винаги се познават по неловкия смях, смутеното лице на момичето и напереното ръкомахане, “полято” с много обяснения от страна на момчето); раздели или скандали; събирания на по бира с “момчетата от квартала”... The place is Dante’s.

Започнах да работя, за да избягам от “свободата” си. След шест месеца тръгнах да я търся отново, за да избягам от ежедневието и повтарящият се вечен ритъм на моите дни. Всичко слива хода си в унисон с шума на улицата. То - ежедневието, е оградено от мръсни градски сгради и липса на цветове. Всяка сутрин си казваш: “Днес е нов ден”. Спасителната мисъл ти дава добър старт. Вървиш по улицата, дишайки добре познатия “чист въздух”, с натрапчивото желание да бъдеш свободен. Дори вярваш в това - оптимистично, по детски... You still believe in paradise! Пресичаш или спираш спрямо светофара - той показва ярка светлина. И да си загубен - ще я видиш. Важното е да вземеш от цвета.

Обичам цветовете. Може би това бе причината за наличието на аквариум с цветни рибки на бара. Клиентите често търсеха топлината на алкохола, на моята усмивка или на оранжево-червените рибки. Идваха, сядаха зад бара, поръчваха питие и започваха да наблюдават аквариума. Винаги съм смятала, че търсят свободата си, несъзнателно борейки се да освободят напрежението... Разплитаха част от възлите около себе си с ром или водка... Идваха, за да послушат музика или да поговорят. Често започваха разговор с мен. Резултатът:

“Абе, пич, ти си мноо яка фенка! Един приятел днеска ми вика, че щял да се снима за няк`во списание. Той е точен, да знаеш! Иска да се уреди с мадама. Ето ти едно телефонче...”

“Имам сериозни проблеми с личностната си ориентация. Не мога да се разбера! Ти какво мислиш за обратните?”

“О, аз бях трета на конкурса “Мис Голо Дупе”. Мисля, че дупето ми е хубаво. То и твоето не е лошо...”

“Добър вечер. Един бадемов аперитив. Е, как така нямате! Нали вчера имахте! Ама моля ви се, аз само бадемов пия! Не, не мога да отида другаде! Не, не искам нищо друго! Може ли пепелника? Ега си заведението.”

Обичах разговорите. Обичах работата си и приятелите, които имах. Но детето в мен мечтаеше да намери “своето място”, където да разгърне въображението си. Исках да пътувам. Това е детството - наивно и свободно. Взех последната си заплата, откраднах един от цветните пепелници “за спомен” и избягах...

Прекарах няколко дни в отегчително мотаене, безкрайни разговори със семейството си (за кой ли път се убеждавах, че съм “пораснала” и съм самостоятелен, отделен индивид) и в преглеждане на последните вестници и списания. Открих статия, която ме изпълни с позабравено въодушевление. Статията бе озаглавена Back to yourself. Имаше снимка на симпатично момче с бръсната глава и големи синьо-зелени очи. Думите му се запечатиха в моето лутащо се съзнание: “Ние сме група млади хора, които искат да бъдат свободни. Открихме начина да го постигнем, живеейки в планината, отделени от градския живот, прочиствайки душата и тялото си. Не сме комуна, нито секта. Просто това е нашият начин да бъдем щастливи.”

Групата нямаше име, но знакът им бе една зелена ябълка. В края на статията с удебелен шрифт бе изписан e-mail: boshko@freemind.com. “Пиши ми и ела ако искаш.” Не знаех дали искам, но събрах цялата си смелост и му написах писмо. След няколко дни получих отговор.

Правило номер две: Умерена доза егоизъм, за да оцелееш

В мен се бяха вперили много очи, цялата бях в очи - съвсем объркана, съвсем сама. Те изпитателно ме оглеждаха, преценявайки каква съм - наперена фукла, напористо момиченце, cool baby или “яка фенка”. И аз не знаех каква съм! Просто си поех дъх, смело решавайки да бъда себе си. Усмихнах се! Усмихнах се истински и в отговор получих още много топли усмивки.

- Здрасти! Аз съм Момо.

- Аз съм Вихрен.

- А аз съм Яна. Сестра съм на Бошко.

- Приятно ми е! Муши.

Седнах до Муши, нетърпеливо оглеждайки обстановката в една от стаите на хижата, в която щях да живея. Разхвърляни възглавници, свещи по пода, няколко матрака и много картини по стените.

Муши топло ме прегърна. Очите й бяха пълни с жизнерадостен блясък, а лицето - по детски симпатично, озарено от красива усмивка. Косата й бе права, с наситено кестеняв цвят. Момо - нисичко момче с къдрава коса и черни очи, ме посрещна с широка усмивка. Яна - висока и стройна, с аристократична осанка и сдържана усмивка. Вихрен - излъчващ енергия и сила... и разбира се, Бошко - застанал отстрани, със скръстени ръце и лека усмивка на непроницаемото си лице.

- Имаш ли представа как се живее тук, в планината? - попита ме той.

Не знаех. След известно мълчание Бошко каза:

- Трябва да умееш да дишаш, слушаш, мислиш… Да можеш да внимаваш, да следиш природата около теб и още много други действия, състояния, умения. Умна си, ще разбереш. Има нещо в погледа ти, което ме кара да ти вярвам.

Аз също му вярвах. Може би заради големите синьо-зелени очи?!

- Пушиш ли? - продължи той.

Впоследствие бях подложена на кръстосан разпит, в който трябваше да представя своето “пълно лично досие”.

- Ами… да.

- О.К., просто ги спираш. Никой не може да влезе в групата, ако пуши, пие, друса или е отчаян от целия живот. Ние сме тук, защото обичаме живота и искаме да го изживеем… Истински. Имаме определени правила.

- Обичаш ли билков чай? - попита ме Муши и се разсмя.

- Не, не особено.

- Ще се научиш да го пиеш. Колко чай съм изпила през последния месец…

Аз пушех по кутия цигари на ден-два, мразех билков чай и не разбирах нищо от йога. Но исках да се науча да живея. Те разбраха това и ме приеха.

Правило номер три: Оцеляват само силните

Чувствах се свободна, пълна с ентусиазъм, здраве и сила. Бяхме щастливи като безгрижни деца. Викахме. Тичахме. Палехме огън. Седяхме на тревата. Смеехме се. Играехме детски игри. Общувахме помежду си и разказвахме “житейския си опит”. Нямахме цигари, алкохол, кафе, шоколад. Научих се да ям зелени ябълки, да пия ментов чай, да готвя и да ходя до близкото село за брашно, мляко и други “провизии”. Научих се на хиляди неща. Най-хубавото за мен? Научих се да ценя всеки миг от живота си и всеки човек до мен. Обичах ги и те ме обичаха. В хижата сред Балкана всички бяхме равни - бяхме приятели. Дори и повече от това… Те бяха моето семейство.

Калявах духа и тялото си, преодолявах физическа болка чрез труд. Имахме ежедневни задачи, но и любими занимания. Вихрен готвеше. Яна изработваше красиви фигури от дърво. Момо свиреше на китара и вечер се събирахме около огъня, слушайки песните му. Муши рисуваше (най-вече по стените в стаите). Аз се интересувах от тях самите. Хората винаги имат нуждата да споделят чувствата си с умел слушател. Умението да слушаш е дар, както умението да мълчиш. Единствено Бошко мълчеше, но в мълчанието си ме учеше на основните правила на оцеляването.

Правило номер четири: Не се страхувай

Правило номер пет: Смей се

С Мушито скачахме и викахме до пълно изтощение. Смеехме се, лудувахме и тичахме, а след това с часове лежахме по огрените от слънцето поляни.

Правило номер шест: Шоколад

Валеше силен, проливен дъжд. Аз се бях свила на матрака в общата стая на хижата. Под навеса седеше Момо с вечната китара в ръце. Муши и Яна оживено разговаряха на две чаши чай. В стаята влезе Бошко. Изглеждаше учудващо спокоен, а той винаги бе пълен с енергия и зареден с опасен заряд от нерви.

- Защо си толкова унила?

- Тъжно ми е.

- Заради дъжда ли?

- Мразя дъжда - обръщайки се към него несъзнателно търсех топлината на тялото му.

Със снизходителен глас Бошко изрече:

- Глупости! Няма значение, че вали. Можеш да правиш различни неща - работи, говори, нанижи си гривна, снимай се с фотоапарат, иди за гъби… ха-ха.

“Ха-ха” - иронично повторих смеха на “главния”.

Пълно мълчание от негова страна. Отиде до раницата си, захвърлена в един от ъглите и извади голям шоколад Milka. Аха! Господин Всезнайко тайно ядеше шоколад! Той виновно повдигна рамене:

- Обожавам шоколад! Какво да направя… толкова много го обичам… Понякога, когато запасите ми от енергия се изчерпат, имам отчайваща нужда от шоколад! - говореше като малко момче, чиито родители категорично са забранили консумацията на шоколад, вафли, гумени мечета и прочие жизнено необходими неща. Разсмях се.

- Благодаря на малкото момче, което сподели “голямата си тайна” с мен!

- А ти имаш ли тайни?

- Не, аз съм съвсем обикновено момиче, което също обича шоколад.

- Това обяснява защо си толкова топла…

А топлият бе той…

Единственото, което може да те сгрее в момент на студ, е топлината на едно друго тяло до теб. Тук няма правила. Дори Бошко се съгласи с това.

Спазих правило номер седем: Обичай

Обичах го. Сега съм сама. Не зная къде е. Може би се скита по пътищата на България. Може би се смее с друга. Може би е загубил силата си и безкрайната си вяра в доброто. А може би не се е променил - и е все така невъзмутим, индивидуален, истински, влудяващ с изискванията и излъчването си.

Когато започнеш да ядеш шоколад, не можеш да спреш… А обикнеш ли го, обичаш го за цял живот.

Правило номер осем: Забрави спомените

За да оцелееш, забрави какво си видял. За да вървиш напред, забрави спомените. Аз записах всичките си спомени. Съжалявам, Бошко, но аз ги запазих! Въпреки това продължавам напред - пролет е. Отново идва лято. Пътува ми се. Искам да усетя топлите морски залези, да почувствам пясъка върху кожата си и соления вкус на водата. Искам да взема красотата на лятото и морето и отново да бъда свободна.

Ние успяхме да се научим на свобода.

© Елина Цанкова, 2003
© Издателство LiterNet, 09. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.