Единият не знаеше какво да прави. Другият правеше нещо, но то беше безсмислено. Всъщност и двамата се лутаха из живота като мухи без глави. Животът им беше като на всички останали. Първият се казваше Симо. Вторият Марто. Това няма особено значение. Може да им обърнем имената, ако искаме. Може да ги наричаме и с други имена, например Нвако или Марумба. Все пак, за улеснение, ще ги назоваваме по начина, по който ги именуват в обществото.

Обществото в тия години беше разпадащо се. Едни крадяха, други ковяха тенекии. Симо и Марто лъскаха здраво бастуните, от озлобление към себе си и към всичко останало. Грозота някаква бе обзела хората. Това ги караше да вампирясват и да изливат злобата си върху каквото им попадне.

Двамата живееха заедно. Живееха в така наречения квартал "Лозенец". Плащаха наема за едно стайче. Гордееха се с факта, че живеят в "Лозенец", че и тях ги обветря грозното сияние на луксозните идиоти и идиотки, местопребиваващи тук. Симо крадеше мобилни телефони. Марто удряше с чук тенекиите на стари коли. Парите все не стигаха. Симо обясни на Марто как да излъже баща си, че отива на гурбет в Португалия. Татенцето изпрати пари, към две хилядарки. И се почна пир. "Живеем като за последно", си казваше Симо, докато повръщаше тъпотията си в кенефа. Пиеше много, пушеше трева без прекъсване, изтъпяваше дори повече, отколкото му беше възможно. Двамата движеха с травестити и маймуноподобни курви...

Една вечер решиха да отидат да се позабавляват в "БИАД", нали го знаете това заведение, Меката на чалгопросташката еснафоглупащина. Но преди да отидат в "БИАД", наминаха да изчукат циганки на гарата. Нямаше причина за това, просто необходим рефлекс на канализираната им в нищото природа. Докато беше в устата на циганката, Симо се размисли за живота. "Живеем гадно, не трябва така!" Той грабна един кол и бам, по главата на циганката. Уби я с първия удар. По такъв лесен начин не стават нещата, знам, но има и изключения: когато ти е писано. Циганката се сети за невръстната рожба, която я чака долу в подлеза и предаде богу дух. "Тъй е по-добре, и без това много ми се спеше напоследък", бе последното нещо, което мина през смазаната й кратуна.

Симо намери ортака си в храстчетата наблизо. В това китно местенце Марто напъваше дърта мангалка на задна прашка. Съвъкупляващите се не даваха и пет пари за кървавата драма, която се беше разиграла преди малко. Симо, с веществено доказателство номер едно в ръка, изрева:

- Ей, убих колежката ти!

"Оох, ааах", се чу в отговор. Симо замахна, но ръката му изведнъж окаменя. "Не мога да го направя, втори път не", изрече той на себе си. Очевидно се беше побъркал. А Марто чукаше ли, чукаше... поглеждайки часовника си, отчитайки нарастването на половата си издръжливост. Да бъде атлет се бе загнездило дълбоко в съзнанието му. Всъщност Марто бе умствено болен. Болестта му беше като при всички здрави момчета с оскъдни мозъци. "Не, все пак ще трябва да тресна някого, иначе, хм, няма логика в действията ми", помисли си Симо. И той халоса Марто по главата. Отекна на кухо, Марто таман свършваше: никак не е приятно да те халосат по тиквата, докато свършваш. Съдбата в такива случаи ти симпатизира и ти не умираш, за разлика, да кажем, от разни гадни циганки. Марто се изправи в цял ръст. Тиквата му беше здрава. Изкрещя:

- Мамка ти, куче неблагодарно!

Марто замахна силно и отвинти главата на Симо. Последната се завъртя няколко пъти около остта си. Марто не бе виждал такова нещо. Циганката стойкопартеровка също. Но тя всъщност бе сляпа. Така че нямаше как да види това зрелище, колко жалко, то беше безплатно. Тя се изправи и побягна. Волна душа беше, след сеанс обичаше да тича, да тича, и да си тананика "Боса по асфалта". Роси Кирилова й бе любимата изпълнителка. Понеже това не беше Софи Маринова, колежките й избодоха очите. Поднесоха ги на тепсия на изгладнелите си мъже, във вид на яйца на очи.

Но да се върнем към основната сюжетна линия: движението около оста си. Марто повтори удара, този път с другата ръка. Сега вече главата на Симо просто откачи. Въртеше се, въртеше се, и не спираше. "Не, това не е възможно", каза си Марто и я хвана с двете си лапи. Як беше, спря устрема й. А когато я пусна, Симо се свлече на земята. Готвеше се да умре. Да предаде богу дух. Не смяташе да продължава съществуването си. И той, като Разколников, беше поумнял от извършването на престъпление. Но неведоми сили го задържаха на планетата Земя. Полежа, полежа, пък му писна и стана. Тъкмо навреме: защото към двамата се приближаваше група от цигани. Тарторът на сутеньорите възнамеряваше да вземе още пари за убитата си циганка. Тя отдавна беше избила всичко, вложено в нея, но някой лев отгоре щеше да си е чиста далавера.

- Предлагам ви, такова, да дадете пари за погребването й... носим и лопати, такова, със себе си...

Марто се наежи. Беше отвинтил една глава, нищо не му пречеше да поотвинти и малко цигански кратуни. Но Симо го възпря. Той излезе напред и дръпна една реч. Обясни на циганите екзистенциалната същност на ставащото, благодарение на което той, Симо, макар и мъртъв, де факто бе жив. Да убиеш и след това да те убият... и въпреки това да останеш жив... докато твоята жертва лежи, окъпана в локва кръв... не е шега работа, я! Такова нещо дава самочувствие; такова нещо дава жива, истинска вяра. Това е много важно да се схване от читателя. Той трябва да осветли с разума си действителното състояние на нещата, а не само да лъска чекии. Апропо, Симо демонстрира и ефектния трик с въртящата се глава, за да опредмети все пак вярата си. Шепнейки благопристойно "осанна", циганите разпуснаха бойното си формирование, размишлявайки върху изкуството да бъдеш Бог.

- Ще ходим ли в "БИАД", Марто?

- Разбира се, Симо.

Двамата си подадоха ръце. Приятелството си е приятелство. Взеха такси и право пред "БИАД". Но там не пускаха хора с деформирани глави. А главата на Симо им се стори нещо подозрителна: кандилкаше се прекалено много. Не ги пуснаха вътре и това си е. Двамата решиха да причакат някоя излизаща от "БИАД" мацка и в знак на протест, да я изнасилят. Марто малко се дърпаше, но след като му бе обяснено, че бидейки убиец, така и така е минал всички граници, се съгласи. Дори не се наложи да му се дават нагледни примери, все пак Марто не беше циганин.

И ето, излиза една мацка, руса, наконтена, всичко, както трябва. Защо е сама, никой не знае, дори и тя не знае. Върви си мацката, свива в първата пряка; а след нея препускат убиецът и неговата жертва: двама другари, както често се случва в живота. Връхлитат върху й, завихрят я в злобата си... писъци, които призовават за помощ, писъци, които чупят прозорци; ноктите й дерат месата на извършителите; зъбите, готови да отхапят всяко нахлуване, биват избити на секундата. Двамата правят с нея всичко, което може да се направи с едно момиче, преди да дойде полицията. На практика правят абсолютно всичко, защото полицията винаги закъснява за такива партита. Момичето е брутално изнасилено и без любимите си млечнобели зъби. Сполетява я депресия, от която тя не успява да се отърве цял живот. Тъпкачът й престава да я тъпче, пари за нови зъби няма. Момичето решава да сложи край на живота си. Опитът обаче е неуспешен, а резултатът е ново осакатяване, този път самопричинено. С пистолета на баща си девойката е простреляла носа си. Веднъж отпушена, самоубийствената й фиеста продължава. Членовредителните действия, насочени към собствения телесен интегритет, се редят едно след друго, но самоубийството така и не е консумирано в своята пълноценност. Още една пропиляна съдба!

На разсъмване Симо и Марто се завръщат в "Лозенец". Ташаците ги болят... Ето го хотел "Хемус", колко хубаво ухае утринният въздух!... Двамата са научили много за живота, помъдрели са. Единият е открил пътя към истинската вяра: само трябва да се предпазва от възгордяване, но това е преодолим проблем за избраните. Другият е станал убиец... ала Бог му е простил! Ще чука тенекии и ще пърди смирено...

2002

© Димитър Матакиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2002, № 12 (37)