из "СЛЪНЦЕ В ОПОЗИЦИЯ"

Димитър Ангелов

web

1.

Как ни изхабяват малките надежди - като милиони микроорганизми, които разяждат нашия почти телесен свят. Големите надежди - не, те са галактики, където е по-лесно да пътуваме, да се заблуждаваме, да бъдем щастливи или да страдаме. Защото големите надежди никога не са само лични.

Малките надежди се обединяват, групират, втвърдяват се в малки звезди, сталагмити, кристали (от най-твърдите), шипове, цветя (особено сините, тъмно-лилавите и някои кафяви градински теменуги, за съжаление) или в един вид става, която вече не свързва, а пречи на движението (на движенията, защото те са много), защото е възпалена от ентусиазъм, болезнена, объркана, малка: с една дума - местна. Едно място без координати. И започваме да се колебаем за границите между малкото и голямото, между росата и океана. И тогава не може нищо да се направи, няма надежда, малка или голяма. Само едно усещане, почти никакво, че се намираме отвъд надеждите и... веднага се улавяме в непоносимото, в крайна сметка, в зоната на свободата, пагубно чиста, откъсната от всичко, дори от самата памет. После изниква тягостното безпокойство: какво е свободата? Свободата е една непозната, която търсим винаги на погрешното място. Да, тя живее винаги в наети пространства.

Повечето от хората чувстват към свободата една платонична любов - не искат да се влюбят прекалено страстно в нея, за да не загубят независимостта си. Свободни сме, може би, само защото не можем да вземем истински никакво решение.

В един тъжен и мъглив ден видях на една стена посланието на някакъв анонимен революционер: "Бори се за своята свобода!" и добавих със солидарност: "Но не искай да я познаеш лично, защото ще станеш неин роб завинаги". Още си спомням за един класик на марксизма, който казваше: "Хората са загубили своята свобода, когато са подчинили дивите животни и принуждавайки ги да работят, също са се видяли принудени да работят".

Колко е лесно да се цитират фалшиви класици! "Помни, че си свободна" - казваше съседът на жена си в един преломен момент. О, тази фаталност никога не се забравя! Не ни оставя на мира нито за миг. Или пък, когато това се случи, животът вече няма смисъл. Не е възможно да си щастлив, без да си свободен. Но свободата обича съществителни, а щастието - глаголи. Никой не е свободен, преди да се избави от всички надежди. В крайна сметка свободата е една условна присъда. Не случайно през последната изборна кампания един индивид от крайната левица каза по телевизията: "Ако бях богат, никога не бих се интересувал от това, което ме интересува, освен да бъда богат, за да не се интересувам от нищо. Само така бих бил свободен, ако случайно не ми минеше през ума мисълта за свободата". Какво е това, ако не свободата, доведена до отчаяние?

Свободата е онази огромна запетая, която се губи вътре в нас, трудно се открива, макар да я чувстваме с цялото си тяло, и когато ни превърне в скривалище на нищото, обзема ни желанието да изкрещим: "В името на цензурата, да бъде забранена свободата, с декрет, ако е необходимо! Завинаги!" Но не може да се издаде декрет срещу онова, което не е дадено на всички - свободата. И блажените, обладани от нея, трябва да влачат тази тежест и противотежест и да се борят за свободата на другите и тъй да се освободят, може би, от онова, което вече не им тежи, освен в другите.

33.

Искате ли да бъда ясен и по-точен? Общуваме благодарение на неточността на значенията и сетивата. Опознаваме се едни други само в моментите, в които се заблуждаваме по един и същ въпрос. Не знам дали ме разбирате? Оправяме се само в ситуациите, в нещата сами по себе си. Но да искаш да разбереш "нещото само по себе си" е като да се опитваш да видиш на картата дали мечките от Урал имат бълхи или не.

Не знам дали различни умове могат да се изразят по различен начин или чисто и просто смятаме, че разбираме всички тези начини, които самите ние си създаваме. Да разбираш е изкуство и човекът на изкуството, който разбира всичко, което прави, практикува един вид езотеризъм, а не изкуство. При нас случаят не е такъв. Има два начина да не разбираме: искрено и глупаво. Ето защо възхищението е по същество неспособност за разбиране. Но има моменти, в които не разбираме и нашата собствена мъдрост. И използваме живота като инструмент с най-различни предназначения без никога да успеем да разберем за какво ни служи той.

Толкова пъти се радваме както някой, който се радва за едно бебе: за нещо, което, ако бебето разбираше, би се почувствало доволно и весело. Тази радост сигурно е най-здравословната, защото е радост без реален обект. Понякога е необходимо да минем разсеяно покрай нещо, за да го почувстваме и да го разберем по-добре. Изчистено от всичко, което е несъществено. Но няма да ни послужи много, ако не успеем първо да направим от живота си една онирична постановка.

Когато не разбирам нещо, означавам го с един символ и така се отървавам от него. И натрупвам символи (все повече символи) докато дойде един момент, когато не разбирам за какво ми служат, понеже не ги разбирам, и ги свеждам до един единствен символ. Но зная, че този символ не символизира нищо.

Приемам в такива моменти всички критики и си позволявам да критикувам само онези, които не разбирам. С другите просто мога се съглася или не. Нека обаче да бъдем ясни: само този, който постигне умереността, ще разбере, че няма разлика между живота и смъртта - това е истина, която не може да бъде разбрана, а само почувствана.

Да, животът може да бъде разбран единствено в опита да бъде преодолян, тоест, като едно съзнание постоянно на щрек, елиминиращо всякаква субективност. Нека ми бъде простен този език. Вече никой не се съмнява в това. Все пак, това бдене трябва да бъде нещо повече от едно познание и по-висше от самопознанието - трябва да бъде една твърда позиция, първо естетична и след това етична. Светът става понятен едва когато се превърне в изкуство. За щастие, в този случай не се касае за това.

Но горко ни: колко е странен светът, в който, разбирайки въпросите, които ти задават, разбираш, че няма да могат да разберат отговорите. Обясняваме нещата единствено защото не можем да ги разберем.

Светът е такъв - ако можехме да разберем света, животът би станал невъзможен. Да искаш да го разбереш е лудост, редна и достойна за уважение. Лудостта е един съвършен, тотален модел, който не съответства на нищо и само неговото отхвърляне може да го изясни. Затова имаме сериозни основания да вярваме повече в лудите и да се доверяваме повече на нормалните. Вижте колко е трудно да разберем онова, което си представяме с такава лекота!

Как е възможно, бидейки толкова различен от всички, да си давам сметка за всичките разлики? Или тъкмо разликите ми позволяват да се позная? Но когато позная себе си, вече не съм аз. Изобретение съм на страстите, на които са ме научили. И тъй, не забравяйте, че сте продължение на своето познание, инструмент на самия себе си. Изучавайте себе си като инструмент, а не като обект на своето познание. То ни води неизбежно до места, където не съществува нищо. Познанието не е нищо повече от един начин на изразяване. И всеки начин на изразяване не е нищо повече от една условност. Затова можем да познаем само онова, което всъщност вече познаваме.

Това, което ни разделя от предметите, е познанието, което имаме или мислим, че имаме. Ако знаехме разстоянието, което ни разделя от истината, дори не би било нужно да я търсим. "Когато един ден разберете това, ще си спомните за мен. Но няма да знаете, че си спомняте". Кой ми каза тези мъдри думи? Или аз ги казах на някого?

Защо паметта ме цитира погрешно? За да чуе едно ехо в пустинята? Затова е необходимо да умееш да се издигнеш над нея. "Без теб моят живот няма смисъл. Но трябва да оживея, за да знам, че няма смисъл. Само така ще мога да разбера, че има смисъл да знам, че няма смисъл да се живее". Колко пъти повтарях тази жестока истина в най-съвършената пустиня. Но ако не се повтарях, не бих могъл да знам кой съм.

Моят проблем не е да знам дали съм по-добър или по-лош от теб. Моят проблем е да знам дали съм аз или ти. Това ме кара да се разсмея. Макар и да е ужасно. Кой знае? Да не знаеш, сигурно не става от самосебе си. Трябва да умееш да не разбираш.

Смятам за добре да спра тук. Зная, това беше един дълъг кошмар. Моля да ме извините!

- Не чух нищо. Бях заспал - отвърнах и се събудих.

© Димитър Ангелов
© Людмила Аймер, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2003, № 1 (38)