из "МЪГЛА СЪС СИНЬО ЦВЕТЕ В СРЕДАТА"

Димитър Ангелов

web

24.

Писмо до госпожица Мария ди Жезуш от Шанж ди Егуа¹

“Драга госпожице Мария ди Жезуш,

Няма да мога да прекарам няколко дни с теб по Великден, както ти бях обещал. Тук трябва да се работи. Не може да се съзерцава природата както правите вие и да се живее от нищо. Затова ще направиш една хубава градина със семената и грудките, които ти изпращам в друг плик. Забрави геометрията, на която са те учили в училище и не се опитвай да правиш невъзможни фигури. Ще ти опиша как точно трябва да бъде тази градина, за да не се объркаш и всичко да остане напразно усилие върху една заравнена земя². Ще посадиш перуники в един съвършен кръг с диаметър или радиус по твой избор. Не е необходимо постоянно да се съобразяваш със симетрията, щом чувстваш, че нещо друго я компенсира най-добре. Нарцисите... Впрочем, направи градината както сметнеш за добре, защото не искам да наранявам твоята чувствителност с един толкова сложен символизъм. Бог да те благослови, теб и твоето творение.

П.П. Скъпа моя, не забравяй, че съм изключил телефона си, че ми крадат писмата и че вече не живея, нито искам да живея там, където бих желал.”

Не можах да отида и за Коледа. И в един студен февруарски ден получих писмо, почти телеграма: “Госпожица Мария ди Жезуш направи тъй както бе угодно на Вас и на Бога. Градината е най-голямото чудо в нашия край. Клетата, работата я съсипа, но умря доволна”.

В такива случаи да изминеш триста километра не е нищо. Но ми се прииска да изживея един период на носталгия, далече от тази, която вече не съществуваше и от нейните благородни чувства в пълния разцвет на една съдбоносна градина, скрита от замъгления поглед на модерния свят. Когато пристигнах, вече бях готов да предизвикам сред малкото жители една дъбока скръб и най-добрият начин ми се стори да дам да се разбере, че ми е трудно не само да плача, но и да говоря. Стигнах до гроба изнемощял. По пътя изгубих малкото полски цветя, които бях набрал с един ритуал на преклонение пред свещената природа. Надгробната плоча ме заслепи със своята белота и с отразената светлина на веселото слънце. Една абсолютна вертикалност и един правоъгълник с относително малки размери изникнаха пред мен като непреодолима бариера между живота и смъртта. Наистина всичко се потвърждаваше (“в две измерения”, помислих си, “противно на какъвто и да било познат физически закон”): Мария ди Жезуш (1898-1996). За миг повярвах в научната фантастика, после сметнах, че е ужасно и накрая имах желание да се разсмея с все сила. Но черните дрехи на стариците, които ме придружаваха, ме спряха като пред някаква пропаст. Сведох глава, като за последно размишление върху една краткост, която не позволяваше повече от три-четири пулсации на ума: бях се разминал с лицето, с което се бях запознал или измислил, разлъчено от илюзията и от действителността чрез една грешка, надвишаваща седемдесет и осем години. Мина ми все пак през ума, че това усилие беше ускорило състаряването й, но красноречието на гражданския календар ме върна към реалността. Какво ми оставяше да направя? Да кажа няколко прости, разбираеми думи и да се оттегля. Погледнах към небето, събрах смирено ръце, погледнах в очите стариците, тъй както се поглежда за последен път, и казах със спокоен тон: “Нито животът, нито смъртта на Мария ди Жезуш са истински, защото нейната история още не е сътворена. Защото не е достатъчна една грешка...” И тук не намерих думи и идеи, но възстанових бодростта на духа и завърших като пророк: “за да ни попречи природата да мечтаем”. След това се обърнах незабавно, като човек, който се оттегля окончателно в един покой без посока и цел.

Знам, че всичко това се случи, макар и да не съществува никъде. Защото времето не се насища и ме подтиква към друга история и поставя пред мен, на мое разположение всякакъв материал и инструменти, и дори ми позволява да фалшифицирам цветове, шумове, мелодии, помага ми да развълнувам дори и най-спокойните ручеи, да стрия между пръстите си мъничко от синьото на небето. Но дали ще имам време? Знам, че няма да имам. Виждам още отсега цялото време като някакъв вкаменен въпрос, като една надгробна плоча, която не се побира никъде.

26.

- Едва в смъртния й час казах, че я обичам. Но дали е чула? Ето моята драма. Цял живот посветен на една жена, без да успея да изразя безусловната си преданост в продължение на четиридесет години. И тъй любовта ми към нея беше, в известен смисъл, фалшифицирана, не надхвърли едно силно, богато, очевидно, обилно и преливащо загатване, и все пак само загатване.

- А тя? Обясни ли Ви се някога в любов? Каза ли Ви някои от онези красиви неща, които всички казват, при първия удобен случай?

- Не, никога. Но никога не съм се съмнявал, че ме обичаше. Тя ме поставяше в един пейзаж, където аз виждах най-дребните детайли на нейните чувства. На едно място, където със сигурност виждаше себе си, до мен. А аз виждах ясно в нейния поглед планините, реките, дърветата, тревите...

- Конкретни неща или контури, загатвания, сенки, които си приличат с планини, реки, скали?

- Не, всичко, без ни най-малка сянка, включително самите сенки. Различавах в погледа й не само един бряст от един габър, един ясен от една калина, една топола от една трепетлика, аз виждах между клоните и птичките и техните пиленца и гъсениците, които родителите слагаха в гърлата им. За щастие или за нещастие, виждах в нейния поглед и детайли, не винаги приятни за погледа. Нещо повече: аз чувах ясно ромоленето на ручеите, песента на чучулигата, усещах аромата, впрочем един неуловим отблизо аромат на определен вид теменужки или нарциси, накратко, научих се да чувствам природата чрез нейния поглед. Понякога се чувствах изключен от природата - толкова силно беше усещането, което предизвикваше погледът й. Аз и тя, и двамата изключени от едно бурно, почти разрушително, но приятно чувство. Един вид изначално изгнание, наречено любов. И как можехме, аз и тя, да се признаем, да изразим по ясен, точен и деликатен начин едно толкова обширно чувство, без да изместим нещо в самата природа, без да нарушим някакво равновесие, което се изграждаше от само себе си или чрез някаква неопределима, безименна и всесилна воля? Във върховните моменти тя ни налагаше едно, може би, свещено мълчание. Бяхме се родили, за да усещаме природата и чрез нея - нашата любов. Само нещо чуждо на природата и на истинската човешка природа смущаваше от време на време онази хармония - думата със своята изкусителна мелодия и смътността на нейното значение. Защото тъкмо това коварство на неточността тя понякога вземаше за мъгла, пълзяща по планинския хребет, скривайки бега на някоя сърна, разнасяйки аромата на едно цвете, което чувствах в погледа й. Думата, човешката реч, маскирана по хиляди начини, която отнема видимостта на природните красоти, оставяйки лъжливото впечатление, че прибавя към съзерцанието едни от най-хубавите моменти. Точно този страх от думата не ни позволи, на мен и на нея, да кажем най-важното, за да не го разрушим. Но сега нещата се промениха напълно. Аз, сам, не съм в състояние да унищожа тази истина, крещейки наслуки, защото тя сигурно се намира навсякъде. И без това доказателство нищо не може да ни гарантира, че тази истина е съществувала реално. И тъй, липсва нейният глас, за да потвърди или опровергае, да сложи край на това щастие и да го превърне завинаги в действително, пълно, вместено между същите елементи на природата, които го бяха породили. Затова се питам: "Къде се намирам? Не съм ли онази тънка тъмносиня линия, която отбелязва границите на пейзажа и която никога повече няма да се повтори?" Ще узная това, може би, когато думите, сричките и гласът изтлеят напълно и с тях - желанието за каквото и да е признание.

27.

Не зная дали си спомням или виждам (не различавам добре в този момент) няколко лодки от един мой разказ, разпръснати из залива на Кашиаш (но разпръснати симетрично, в съвкупност или поне така, че не се създава впечатление за безпорядък, случайност или каприз на вятъра или на небрежността). Вярно е също, че не съм ги броил никога, нито съм ги описвал: бяха лодки и не знам колко. Не зная дали са същите. Нито това има някакво значение, защото те служат само за да си спомня онова много конкретно, единствено по рода си небе, когато ги видях. Но сега се питам дали е било едно "единствено по рода си" небе или, ако е било, дали не е било или изглеждало така заради лодките? Лодки разположени на една повърхност, която изключва собственик и отношения, включително с морето, с вълните, със самия контакт с водата? Ето защо смятам, че не се заблуждавам, когато си спомням за един неопределен хоризонт, без нищо особено, без никакъв детайл, който да впечатли сетивата, погледа, ако искате, с една дума - един единствен по рода си хоризонт. Защото хоризонтът не си прилича с нищо. Защото не е действителен, не е нещо видяно наистина, а само дедуцирано, предусетено или загатнато от една съвкупност от лодки, лодки донякъде изоставени, и без ни най-малкото намерение да представляват една съвкупност, да оставят някакво конкретно впечатление. Тъкмо обратно: това е просто разпознаване на лодки, което само по себе си изключва впечатлението за някого или за нещо, защото всичко това е чуждо на неговата природа. Как запазваше своето значение, как можеше то да има смисъл, да съществува, когато една сила (човешка или по-естествена) го изтръгнеше от тази изкуствена съвкупност, на която се отдава винаги едно обикновено значение? Не, значенията на лодките не могат да се съберат чрез математически действия, не могат да бъдат изведени от близостта или движенията, както не могат да определят хоризонти, небеса и други земни неща чрез една съвкупност. Да: тази съвкупност, която носим в главата си... как тя ни мами, че има хоризонти, и небеса, самотни вълни, и какво ли не още. Вече не може да се пътува в една лодка, извадена от една съвкупност, която си прилича с друга, способна да се открои на хоризонта. Защото тъкмо хоризонтът ни заблуждава дори когато лодката е по-истинска от океана, а небето по-твърдо от земята. Защото хоризонтът е една съвкупност от неща, които не съществуват, а той привлича всичко, което нито съществува, нито може да бъде мислено. Една съвкупност, която ни направлява по дългия път между илюзията и нищото.

35.

Пристигнах в онова планинско село още по слънце. Моето намерение беше да просветя не само евентуалните ученици (евентуални, защото никой не беше напълно сигурен, че още съществува тази "махала"), но и възрастните, които ще искаха да знаят повече неща за света. Разговорът започна плахо и от двете страни. Настъпи объркване и уплаха, когато някой ме попита откъде съм или откъде идвам.

- Нито знам, нито мога да открия и разбера това - казах плахо и смирено и направих една малка пауза. Погледите им сякаш обходиха всички непознати места, срещнаха се, без да се познаят, и замаяни в тъмата на разсъдъка си, ги накараха да сведат глави, оставяйки на щрек само слуха за евентуална новина. - Един ден се озовах в подножието на някакъв хълм, вече мъж, улегнал, на тридесет и седем години и това беше единственият ми спомен - нямах друг спомен - без семейство, родина, професия, познати или приятели. Станах и тръгнах наслуки. Впрочем, усетих едно-единствено нещо: това бях самият аз - нефалшифициран от какъвто и да е спомен, носталгия или страст. Един индивид, който бяга след своята собствена личност.

- Горкият!

- Какъв ти горкият, глупости! Човекът обяснява произхода на света! Не прекъсвайте господина!

Това беше фраза, която разбушува в мен ураган от чувства, без една единствена мисъл, докато накрая всичко утихна и се заглади като повърхността на най-ситния пясък в пустинята, защитена от всички ветрове и бури. Върху една такава повърхност е необходимо да се направи в някаква точка някакъв знак, да се сложи един белег, самото тяло, ако е необходимо, за да се почувства първо това тяло и след това да се ориентира човек в тази толкова безгранична пустиня тъкмо по него, тъй като това може да бъде само нещо вътрешно, тоест, безгранично. В такъв момент вече не се поставя въпросът: "И сега, в каква посока да продължавам?" Защото още няма посока нито е имало някакъв път. Само едно отсъствие на някой, който не можеше да бъда аз самият, за да го назова, поради липса на памет или на друго нещо, поради липса на разлики. "Пространство, лишено от време" - помислих, без да си дам в този момент сметка за парадокса. И сигурно съм паднал в това пространство или по-точно върху онази повърхност, която ме разделяше от една по-обширна картина и когато станах и видях отпечатъците на моето тяло върху пясъка, започнах малко по малко да забелязвам разликите между песъчинките, цветовете и след това да възстановявам моето същество, понятието, което днес имам за него. Един човек на зряла възраст, познаващ истинския минимум, който позволява да разкрие на другите истинското значение на съществуването.

- Някой от вас ловил ли е някога риба?

- Не, до тук рибата не стига. Как изглежда рибата? Чух да казват, че...

- Няма значение. Важен е рибарят. Значи, аз хвърлях стръвта все по-далече, с дяволско усилие, само за да достигна самия мен от много далече, без каквата и да е намеса, да се видя, да се почувствам тъй, както съм наистина.

- Вие сте ловили истината!

- Точно така. Аз ловях истината, която се преумножаваше като риби, и пасажите, към които захвърлях стръвта, започнаха да подкопават почвата под краката ми като живи вълни от нещо без тяло. Чисто въображение - нищо повече. Докато един ден, изнемощял, отново паднах по очи върху самата истина - нищото. Къде се намирам?

- Последна долина, между приятели. Бяхте стигнал до нищото. И след това?

- След това - не си спомням за нищо.

- В такъв случай, ако ми позволите (навремето и аз ходих на училище), целият Ваш живот, ако не сте ефект на залеза и на други елементи, които нашето невежество не разпознава, Вие не сте нищо повече от тази наша среща. Ние съжаляваме, и се надявам, че говоря от името на всички, че тук, сега, с последния лъч, свършва Вашето посещение, а ние ще продължим сами, без никога да сме прекосили никаква пустиня, нито паднали в нея. Не Ви ли е минавало някога през ума, какво означава да мъкнеш по хълмовте, при дъжд и сняг, и вълци (още ги има, не е ли тъй?), една пустиня, постоянно изправена, без да можеш да й отнемеш една-единствена песъчинка, без да знаеш къде започва нашето тяло, "нашето съществуване", както казвахте преди малко. Виждам във Вашия поглед, не, предчувствам, че тъкмо Вие ни докарахте тук и ни изоставихе и сега не си смомняте, кога е било това, защото днешният Ви живот започна с това изоставяне. Изоставихте се и ни изоставихте. И сега?

Една сянка - а, един ястреб! - ме изважда от самоизоставянето. Отново съм мъртъв, без памет, без фантазия. Но това е въпрос на мигове.

2. Алюзия на името на селото, което не е равно, а прилича на малък остров в планината. /бел. пр. - Л.А./ [обратно]

© Димитър Ангелов
© Людмила Аймер, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2003, № 1 (38)