1. СФИНКСЪТ

Димитър Ангелов

web | Далеч от всичко

Пустинният пейзаж, една черна безкрайност, още миришеше на изгоряло. Изведнъж се оказах пред един сфинкс. Не беше просто един сфинкс, а самият Сфинкс, почти неподвижен, задъхан, облян в пот.

- Кой уби химерата? - попита той, без да заплашва или да поставя условия.

- Същите, които убиха онова невъзможно животно - отвърнах аз като човек, който не се съмнява ни най-малко, защото не знае нищо по този въпрос.

- И как наричаха това животно.

- То нямаше собствено име, тъй като не се приспособяваше към нито едно. Никакво име не му пасваше добре, за да бъдем по-точни.

- Нямам предвид това. Искам да кажа: кой уби надеждата?

- Светият Покровител на притеснените и обезнадеждените. Когато беше министър-председател.

Когато Сфинксът се усмихна или наведе глава с едно толкова бавно движение, помислих за миг, че е някакво мое видение.

- Коя е най-тежката болест на философите?

- Онтологията.

- И най-евтиният наркотик?

- Шумът.

- Колко мравки можем да наблюдаваме, без да стигнем до някакво заключение?

- Между половин и нито една.

- Кои са четиримата роби на волята?

- Разумът, разсъдъкът, умът и тялото - отговорих с твърдо и спокойно убеждение.

Когато Сфинксът започна да се превива от смях, почувствах се по-скоро заинтригуван отколкото изплашен: беше недопустимо, бих казал, дори непонятно за човешкия ум, Сфинксът да загуби благоприличие. Не разбрах дали беше ефект на изненада, дали той самият знаеше отговора или това представляваше голямо откритие за него, дали смяташе отговора за безсмислен, приписвайки го на моето смущение или чисто и просто печелеше време, за да формулира нов въпрос. Дали той не беше едно любезно, много гъвкаво и извънредно симпатично същество, приближаващо се до митологичното?

В писанията на всички прочути пътешественици, които се бяха срещали със Сфинкса, не намерих нито един ред за неговия смях, а той, макар и да напомня смеха на хиените, е величествен и просторен, и до такава степен зловещ и мрачен, че напомня човешката амбиция да проумее загадката не само на собственото си съществуване, но и на чуждия живот, на всичко, което изглежда като живо и необяснимо спокойно. Смях, който се разлива чак до хоризонта, размеква и разтваря всичко и всички мисли. Или тъкмо обратното?

Сфинксът стана отново сериозен и в гласа му почувствах известна тъга:

- "Да бъдеш или да не бъдеш?". Нима това е въпрос?

- Чувал съм, че задавате един-единствен въпрос...

- Чиста лъжа! - каза той. - Който е разказвал подобна фабула, никога не се е срещал с мен.

- Какъв смисъл има от толкова въпроси? - дръзнах един въпрос, който можеше да бъде фатален.

- Този, който задава въпроси, съм аз! Но много ми е приятно да ти кажа, че смисълът е случайната среща на обстоятелствата. Виждам по погледа ти, че разбираш всичко.

- Погледът, който разбира всичко, не вижда нищо - казах аз, за да покажа някаква смиреност. - Ако можехме да формулираме добре един въпрос, отговорът би бил без значение.

- Остави философстването. Какъв е отговорът?

- Да бъдеш или да не бъдеш, не е въпрос, а отговор на един невъзможен въпрос.

- Браво! Отлично!

- След толкова и то такива трудни въпроси не бихте ли ми дали някакъв документ, някаква диплома? Нашата среща е толкова важна, колкото и един международен конгрес!

- За какво ще ти послужи дипломата, щом още не знаеш дали някога ще можеш да я използваш?

- Позволете ми да изпия чаша вода.

- Тук водата не е добра за пиене. Вземи си една напитка. От тази страна - посочи той с едно движение на главата. Издържа на изпитанието. Върви! И внимавай, защото този терен е осеян с въпроси и загадки.

Би било неделикатно, ако не кажа, че Сфинксът беше куклата, с която започнах да изучавам кукленото изкуство. Но гласът наистина беше на самия Сфинкс.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Димитър Ангелов. Далеч от всичко. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Dimíter Ánguelov. Longe da espécie, Editorial Nova Ática, 2006.