4. ПРОШКА И СБОГУВАНЕ

Димитър Ангелов

web | Далеч от всичко

Той се беше появил в града както всичко останало - изведнъж. В усмивката му нямаше тъга, нито радост. Забелязваше се същата уравновесеност и в походката му - нито бърза, нито бавна, без колебания, но и без увереност. Кимаше от време на време и този прост жест или тик се тълкуваше като поздрав. Узна се, или така се смяташе, че е художник или нещо от тоя род и че живееше от някаква специална пенсия или субсидия. Когато влизаше в кафенето, вдигаше показалец, което означаваше едно кафе и по обичайната усмивка, добре направено. Винаги имаше дребни пари и не се налагаше да разменя никакви думи. Поздравяваше, благодареше и се сбогуваше със същото деликатно кимване, както винаги.

Някои казваха, че когато артистът се усмихва, не е уместно да се обръщаш към него, да го заговаряш по какъвто и да е повод, тъй като в такива моменти той мечтаел, изобретявал, създавал. Би било неблагоразумно да го заговориш от чиста любезност, когато минава със сериозно изражение, сякаш усмивката му е загаснала завинаги. В такива случаи можеше да го обземе гняв и би било трудно да се предвидят последиците. Това като чисто предположение.

След като бяха изминали две седмици, той вече беше най-симпатичният непознат. Поздравяваха го всички, подражавайки на деликатните му кимвания и движения. По-късно, за да пести енергия и за да я поддържа в рамките на хармонията, той беше ограничил диапазона на вертикалните и хоризонталните движения, обръщайки се ту наляво, ту надясно, и в най-оживените часове на деня оставяше впечатление, че е някой херметичен поет, засегнат от паркинсон, вследствие на дълги и изтощителни търсения на формули и символи, избягвайки винаги, когато е възможно, всяко съдържание, което би безпокоило артистичния ум.

Един ден артистът, ентусиазиран от някакво откритие - някаква старинна стилистична фигура, може би, прекоси по диагонал моста Санта Клара с изумителна прецизност по посока на южния бряг на реката (затова казваха, че бил дошъл от планината) и в паметта на тези, които бяха свидетели на тази сила, внасяща ред в уличното движение, подробностите избледняха и изчезна траекторията на неговата съдба.

И до днес, защото никой не е в състояние да каже кога беше дошъл и напуснал града, коимбрийците, по ъглите, по прозорците, където и да било, сочат към моста, сякаш е местната Мека, по който беше минал непознатият артист, оставяйки тази невидима траектория като почит, отдадена на културата на града, достойна за неговата изтънченост и преданост към това, което не понася имена, възклицания, ръкопляскания.

Изморен и отчаян от размишленията върху демокрацията, човешките права и други фабули, от деградацията на щастието към благосъстояние и след това към качество на живота, случаят ме напъти към едно от кафенетата, където смятах, че все още е възможно да се ободря с едно разхладително питие, наблюдавайки неспокойния градски живот. И същата тази случайност или някакво друго незначително провидение ме срещна с един стар приятел, монархист, който току-що се беше запътил да излиза. Едва успях да го попитам дали поддържа още жив теократичния идеал в духа и в душата си.

- Откъснах се от политиката - побърза той да ми отговори с възпитана раздразнителност. - Сега съм социалист, за каквото се наложи. Прощавай, но трява да вървя. Трябва да си изясня някои идеи.

- Да не те е налегнало вдъхновението?

- Не, не. То отдавна излезе от употреба. Само работа, много работа и всички велики са го потвърдили безброй пъти.

Когато се отдалечи и се обърна още веднъж, за да се сбогува, забелязах един незначителен детайл - един лек поклон, с една почти-усмивка.

Беше ясно! Но това още не означаваше нищо относно планинаря ("кроткия звяр", както се осмеляваха да пошушват някои). Разбира се, че беше той - прочутия автор на "Случки от реалния живот". Беше се приспособил, с подражание, солидарност и интерес към съвременния, модерен живот. С няколко думи - беше се превърнал в градско добиче. И камуфлиран в баналността на всекидневието, наблюдаваше внимателно фактите на реалото ежедневие. Всичко му изглеждаше една смешна измислица. Действителността беше една любезна усмивка, един поклон пред огромната сила на безполезността, на инерцията, "амин!" на тъжния триумф на тези, които се бяха борили и се борят за равенство на правата и за разнообразие в задълженията. Тайно се презираше, защото беше станал като другите, но в същото време се гордееше много, че осъзнава това. Да, той беше силен планински скот и никой нямаше смелостта да го признае. Като си помислиш добре, брояха се на пръсти животните, които го превъзхождаха в миметичното изкуство. Някаква дивашка радост го тласкаше към гръмогласен смях, но в такъв момент би било съвсем неуместно. Само в планината, далеч от пътища, къщи, от наблюдателните вишки. Или на някой плаж, пълен с добичета. Или сред светиите. Би било все едно.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2006
Димитър Ангелов. Далеч от всичко. Варна: LiterNet, 2006-2007

Други публикации:
Dimíter Ánguelov. Longe da espécie, Editorial Nova Ática, 2006.