|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРЯКАТА ПЪТЕКА Димитър Ангелов В онази зимна нощ хванах пряката пътека, през гробището, което американците бяха бомбардирали по погрешка, за щастие, без убити или ранени. "Живите са непоправими" - изкрещях ужасната си мисъл. Обади се един бухал, сякаш за да потвърди тази вечна истина. После реших, че някой грубо се намесва в разсъжденията ми. "Това важи и за теб!" - добавих аз. Гласът не се обади повече - нямаше съмнение, че зад езика се криеше нещо по-съществено, от първостепенна важност, което обединява животните, най-вече хищниците. Но кой би могъл да каже дали този бухал беше жив, или мъртъв? "Записвай своите мисли, а не думите" - прошепна ми някакъв дрезгав глас. "Самите думи проговориха" - казах на себе си. - "Може би някой ден всички думи, включително глаголите, ще се превърнат в предмети и животни. И ще стане още по-трудно да опишеш полета на сокола, да се опише каквото и да било с толкова различни и разнообразни предмети. Ще бъде истински потоп от думи. И Словото ще се разтвори като глина и отново ще стане като в началото - тъма и все по-дълбока тъма". Де да можех в онази студена нощ да видя някой ангел, но не ангел-хранител. Неговите крила са като от слана, но гласът му е нежен и много топъл. После обаче оставаме с усещането, че тази топлина разтопява крилете му и неочаквано се оказваме пред някакъв най-обикновен човек. Да срещнеш ангел, винаги е проблематично, а да се сбогуваш с него - още повече. Няколко часа преди това се бях обадил по телефона: докато говорех, а и в този момент, обаждането ми изглеждаше като лъжлив спомен: "Ало? Мога ли да говоря с дона Магда С.?" "Кой желае да говори с нея?" "Един приятел... Един стар приятел!" "Госпожа дона Магда почина преди тридесет години". "Не е възможно... Познавам я от много по-късно..." "Господине, да не би да сте възкръснали току-що или пък да сте се събудили от дълъг летаргичен сън?" "Не си спомням за подобно нещо". "В такъв случай не я познавате от този свят", каза гласът и изчезна. Пресният спомен ме накара да се разсмея, но се сдържах, защото не е редно, нито прилично да се смееш в гробище, особено нощем. "Ти как би реагирал в подобна ситуация" - попитах един въображаем събеседник, за да преодолея известен страх и неудобство. "Не знам" - чу се друг глас, някъде в тъмнината. - "Не се говори на "ти" с блуждаещи души!" Помислих си: "Дали страхът не раздвоява моето същество, макар и за няколко мига?" "Безсъница, а?" - каза фигурата, все още от тъмното. - Какви копнежи и тъги Ви измъчват в този адски студ?" - продължи силуетът, вече с по-ясни очертания. "Тъгувам само по онези, за които едва си спомням, защото предполагам, че са били или продължават да бъдат добри хора. А и допускам, че тъкмо техните души Ви диктуват тези великодушни слова. Не, не са копнежи и тъги. Знаете ли, лошата страна на ада е, че човек не може да остане сам. Там всички искат да се изповядат, да разговарят, да разказват, да съветват, да поучават. И дори мечтаят вместо другите. Влюбих се за последен път, когато вече бях на шейсет и няколко години. Представяте ли си!?" "А на колко години сте сега?" "Днес, по-точно, тази нощ, щях да навърша осемдесет, ако бях жив... Каня ви да изпием по чаша" - и вдигнах една бутилка, която бях купил в селото. Разнесе се странен вик (нима можеше да бъде другояче?) и фигурата се впусна в гротесков бяг. Никога дотогава не бях виждал как бягат призраците. А и за първи път се бях заговорил с една блуждаеща душа. Впрочем и до днес не знам кой играеше нейната роля.
© Димитър Ангелов |