|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НЕПРАКТИКУВАЩИЯТ Димитър Ангелов Може би поради навика ми да се вглеждам в самата далечина, един индивид от съседната маса (човек с неопределена възраст - сякаш времето беше наслоило на лицето му различни възрасти - уши и нос на стар анонимен алкохолик, поглед на въодушевен юноша, отегчена уста) изглежда ме беше взел за някакъв отчаян поет, откъснат от действителността, и ме заговори. Не, просто започна да говори сякаш само чаках да чуя неговото откровение: - Когато бях дете, исках да стана поет. Но не можах. Отказах се, но не се обезсърчих. Започнах да рисувам, но не се получи. Заех се с музика - провалих се с гръм и трясък! Някакъв вътрешен глас ми повтаряше: "Посвети се на политиката". Но не ми провървя. Отдадох се на приключенията. Влюбвах се в една жена, срещах се с друга, а обичах трета. И дори чувствах влечение към четвърта. Така прахосах голяма част от живота си. Но надеждата никога не ме напусна. После пожелах да стана пилот. Но не беше писано. И тъй до деня, когато се запитах: "Какво е надеждата?". Но нямаше отговор, нито някой успя да ми обясни. Знаете ли защо? Защото надеждата не е само една. Колкото надежди, толкова и думи. Или различни надежди, вместени в една-единствена дума. Имаше моменти, когато чувствах, че главата ми е като речник на Академията на науките. Дори по-зле. Един ден не издържах и убих всички надежди, които все още витаеха в главата ми и циркулираха в сърцето ми. Но надеждата си беше в кръвта ми. Въпреки това, унищожих всички останки, за да постигна покой. Духът обаче не ме оставяше на мира. И ето сега говоря и пия. Пия и мисля. В едно се съмнявам, а в друго съм сигурен. Неочаквано стана, представи се с лек поклон, някак си виновно: "Убиец съм, но не практикувам...", и отново седна. - Няма значение - отговорих аз. Приличаше на човек неспособен да стори зло на една мушица. Всичко в него говореше за вкус към подчинение и примирение. Ами да - беше убил всичките си надежди и после се беше примирил. Но тогава защо се изповядваше? Защото още се съмняваше, че не е приключил с тях. И заради това страдаше - че е убиец, а не практикува. - А Вие, господине, какво направихте с живота си? - Превърнах го във фантазия - казах аз, без да го гледам. - Най-вече ми помогна това, че още като дете се научих да не работя, за да не прекарам целия си живот в очакване да се пенсионирам. - Сега законът задължава да се правят вноски за социално осигуряване дори когато си безработен... - Искам да умра точно в момента, когато животът и законът се разделят един от друг... - А аз започнах да търся работа едва след като бях попрехвърлил зрялата възраст. Странно, а и любопитно е, колко бързо всичко се превърна в истинска страст. - Страстта по търсенето на работа e бягство към безкрайността. Не ме питайте какво е "безкрайност". Безкрайността ... - Аз ще ви кажа какво е безкрайността. - Тази тема няма свършване. Не си правете труда, аз знам какво е. Безкрайността ни става ясна едва в предсмъртния час, но тогава няма време да се обясни на никого. С показалеца, все още мокър от чашата, нарисувах върху плота на масата една легнала осмица, станах и тръгнах в неопределена посока. По онази линия, която постоянно се пресича с безкрайността.
© Димитър Ангелов |