КАКВО Е ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ?

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

Някои хора първо се обявяват за поети, после започват да се наливат с бира, след това показват публично великомъченическото си творческо страдание и в крайния стадий започват да се упражняват в един вид есперанто на посредствеността, издават по една и повече книги, подпухват, надуват се - вече не са те, не са същите организми, метаболизмът на мозъка им е по-висш...

И една огромна липса на чувство за хумор, ненаситното им наслаждаване в кафенета и кръчмички на "тайния говор", с който се гордеят, прави мнозина от тях прочути и уважавани карикатури. И на това и чрез това есперанто се питат и разпитват "Какво е поетът?" години наред, до края на живота си. И умират, без да разберат, защото не са поети.

Но случаят с Жузе Фигейра да Мата беше различен. Той стана известен, когато го поканиха да постави нови прозорци на Музея за антично изкуство. Някои останаха очаровани, други се възмутиха. Твърдеше се дори, че прозорците изобщо не са сменяни, а просто боядисани с някаква нова, ефектна боя, напомняща античното.

Така или иначе този дърводелец, с фин усет за бояджийство, признаваше, че се счита преди всичко за поет. Почитан в литературните среди, той не скриваше страстта си към загадъчния произход на поетическия талант и пословичната му скромност му донесе слава на поет, посветен на дърводелството. Извличаше от дървото музика, която не можеше да се създаде другояче, нито да се долови далече от работилницата му - истински музей на мечтите.

Освен поет и прочут дърводелец, Жузе Фигейра да Мата беше и изключителен певец на фадо. Той се отличаваше от всички други фадисти с това, че не пееше със затворени очи. Но и тук мненията се разделяха или разминаваха. Едни казваха, че той пее с отворени очи, защото не чувства така дълбоко, изконно, магията на фадото. Други бяха убедени, че той не знае, че пее, защото се намира в особен вид каталепсия, а това, че някои спят с отворени очи, е много често явление при военни, полицаи и разни агенти, макар и явлението да е познато и сред хора от народа.

Имаше обаче жени, и не само млади, които се прехласваха по сините му очи, безизразни като очите на ангел, но позволяващи всякакви интерпретации и мнения. На тях им беше все едно дали това очарователно създание е поет, или не. Още по-загадъчно беше как той не се стряска и не се строполясва, когато завършва изпълнението си, но повечето бяха склонни да го обяснят с бурните ръкопляскания, прегръдки и цветя (защо не и поръсени с амоняк?).

Накрая той свеждаше смирено поглед и тъй покосяваше всякакво съмнение относно таланта си.

Знаеше се, че е автор на доста поеми, някои ги бяха чели, но пак от скромност или свенливост никога не беше пожелал да ги публикува. Наричаха го "маестро", може би защото поезията и пеенето му се сливаха в красиво приглушена мелодия - дискретното му присъствие и поведение.

- Знаете ли, че Бодлер е бил влюбен в леската, а Байрон е обожавал брезите?... - възкликна той един ден, когато ме видя да разлиствам една книга за дървета.

- И аз обичам леската и лешниците, брезите ме разнежват, но не съм поет. Знам ги всичките, но от днешните... никой не е стигнал до корените... там, където се корени истинската поезия. Пълзят по листата, по повърхността, като гъсеници... От тези, за които и птичките не искат да знаят. Искам да Ви поръчам една библиотека - стабилна и функционална, а не като витрина, където да се поставя каквото и да е. И не забравяйте, че имам особен характер, независимо от всичките му достойнства. Четири широка, два и двайсет и пет висока. От светло дърво. Разчитам на Вашето изкуство!

След три седмици докараха библиотеката, сглобиха я и си отидоха. Престраших се и реших да я видя по-отблизо и останах поразен от изящно гравирания (по три на всяка полица) реторичен въпрос "Какво е дърводелецът?"

Когато посегнах към телефона, видях Жузе Фигейра да Мата, застанал до библиотеката в напрегнато, но любезно очакване, и извиках:

- Дърводелецът е това, което прави! Няма да Ви платя нито едно сентаво за това безобразие!...

- Все пак създаденото от мен си остава. Завинаги... - промълви той.

- Извикайте един камион, за да я закара направо и завинаги във Вечността - казах аз сдържано, но непоколебимо.

- Разбира се - отвърна той, усмихна се и ми подаде ръка за сбогуване.

В този момент разбрах истинския му талант - да бъде любезен при всички обстоятелства. "Блажени бедните духом, защото е тяхно царството земно", казах на себе си и веднага се разкаях.

- Във вторник в един часà - в Клуба: ще обядваме и ще поговорим по-подробно. Оставете ме да се съвзема от тази изненада - извиках след него.

- С най-голямо удоволствие - отвърна той и продължи бодро.

Още веднъж презрях добротата си, но какво можех да направя срещу себе си? Подарих библиотеката на едно приятелско семейство поети - майка, баща и дъщеря.

Няколко години по-късно, при една случайна среща, разбрах, че Жузе Фигейра да Мата заема синекурна длъжност в Министерството на културата. Макар и както винаги скромен и умерен, не се сдържа:

- Знаете ли, библиотеката, която направих специално за Вас, от една седмица се намира в Музея за модерно изкуство...

- Радвам се много! Навремето направих груба грешка...

Той ме изгледа с продължителна усмивка, без да се сбогува, сякаш бе погълнат от гравирането на вечния въпрос "Какво е дърводелецът?".

Никога повече не се осмелих да вляза в Музея за модерно изкуство, от страх да не видя "моята" библиотека в кафенето или във фоайето на музея. Или нещо по-лошо: в някоя от залите.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010