|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДАЛЕЧНАТА ВЕНЕРА Димитър Ангелов - Вода!... Вода на Венера! - притича той и се строполи като слънчасял. Някои му подадоха чаши с вода, други го гледаха с недоумение. - Американците - казах аз - могат да открият вода, където си поискат! И ние имаме вода, но само с вода не се живее. Представи си, ако още си в състояние, че един ден американците ти изпратят зелена карта, за да живееш и работиш в канализациите на Венера... И пристигаш щастлив и ентусиазиран, вече с каска-скафандър още преди да си стъпил на Зорницата. И докато се оглеждаш, се появява някаква фигура, някакво момиче... По формите й обаче разбираш, че вече е зряла жена, но разликата в годините не те плаши. И красивите й сини очи те замайват още повече, отколкото местното притегляне. О, тя ти се усмихва така чаровно! Начинът, по който се приближава към теб е нещо неземно, за такава плавна чувственост ти не си чел дори и в научно-популярните книжки, от нея няма и помен във фантастичните филми... Но, о, нещастнико, това, което ти се струват красиви и изразителни очи, са просто два сенсора, а гърдите й, които сякаш те изтласкват от вселената, са други органи, по-точно компоненти, части, защото тяхното телосложение, нека наречем така тяхната конструкция, нека бъде някаква конституционална особеност, е различно. Целите (ако изобщо ги има!) са толкова различни от нас и така те омагьосват със своята невероятна красота, че ти махаш скафандъра, за да я целунеш (вече не се съмняваш, че тя е голямата ти любов) и забравяш, че не можеш да си позволиш такова нещо. И започва да ти липсва въздух и залиташ още на втората крачка, опитваш се да се окопитиш, но падаш по очи и чудното видение изчезва завинаги. И усещаш как чезнеш и ти самият в ту горещата, ту хладна прегръдка на небитието. На смъртта. И се хващаш за сърцето, но напипваш само зелената карта в левия си джоб и това е последното ти усещане. Ти си първият, първата жертва в тази космична авантюра. Твоето име остава завинаги из вестници и брошури. Но ти вече не си никъде... Когато погледнах към него, той вече беше се захлупил на една страна, неподвижен. Такава сила имаше в моето импровизирано повествование, толкова богато въображение, че завидях на бъдещия си идеален читател. А аз просто разказвах съвсем бегло една кратка, незавършена проза. А какво щеше да стане с него, ако му представех окончателната версия?! Преди да извикам линейката, си помислих: "Де да можех да се запозная с моя идеален читател и да го помоля да ми разкаже някоя от моите истории, които съм забравил". Тази история, за която вече не си спомнях, ми я разказа самият персонаж, десетина дни след злополучното произшествие, вече укрепнал. Благодарих му най-сърдечно, но той сякаш не ме чу - неговият поглед, цялото му същество, вече бяха насочени към друга, непозната за мен планета.
© Димитър Ангелов |