ЧУДО

Димитър Ангелов

web | Безмилостно творение

Тук, в планинските райони, е почти обичай гробищата да се намират на някоя стръмнина над селото, и колкото и хубав да е пътят дотам (и това се случва!) - винаги се намират хора, които да недоволстват от подобно месторазположение, което според тях противоречи на идеята за "последния път".

Моят спътник твърдеше, че е безмилостно да мъкнат покойника по този склон и в душите си да го проклинат, че е умрял в най-голямата жега или в най-свирепия студ и че всичко се дължи на извратените представи на попове и висши духовници за устройството на вселената. Освен това, винаги съществува опасност да изпуснат ковчега и той да спре някъде в дерето, повличайки със себе си и онези, които все още се радват на живота.

По пътя към светилището, което ни привличаше единствено със своето разкошно обкръжение - истинска ботаническа градина със столетни чуждоземни дървета, променящо формата си езерце и причудливи шадравани, с които се гордееха местните жители - решихме да спрем за малко, да разгледаме надгробните плочи и да почерпим поука от мъдрите думи, изписани по тях.

"Тук почива божият слуга...". За какво му е послужило да слугува като роб на бога, когато сега почива тук?

- Поне почива, а ние трябва да работим и да мислим за живота и за смъртта - казах аз.

Той се сепна от думите ми и побърза да се подпре на един кипарис, а аз продължих да разглеждам някои гробници, прекалено разкошни за толкова малко и бедно селце. Дожаля ми за един детски гроб, почти на самата пътека, без цветя, без кръст, без нищо. Само един надпис ме изтръгна от тази тъга, но веднага след това ме накара да се възмутя: каква безутешност имаше в този "ПОДАРЪК ОТ НЕГОВИТЕ РОДИТЕЛИ"!

Синът им беше умрял, преди да навърши двадесет и две години, сигурно по време на колониалната война. "Как се възпитава вкуса към смъртта, как я обожават! Като нещо живо!" - въздъхнах примирено. "Няма нищо по-живо от смъртта!" - извика зад мен една жена, цялата в черно.

Излязохме покрусени и вече бяхме забравили за дървета, животни и хора, но десетте параклиса ни върнаха към действителността. Реших да мина покрай църквата, чудесно украсена с ветропоказател от кръст с петел, който обаче никога не пееше към изгрева, към възкръсването на душите, защото тук ветровете така го желаеха. Исках да видя дали свещенотo сърце на Исус продължава да гние на дървения таван от този влажен и неприветлив за религиозната мисъл климат.

Но не - сърцето грееше, осветяваше всичко наоколо: или беше някакво чудо или пък занаятчията - знаменит човек на изкуството. Възникваха два въпроса - как успяваше да постави в такава дълбока тъмнина един предмет, излъчващ толкова обилна светлина, или... Дали не беше заради новите прибори, които бяха сложили в главния параклис на апостолите начело с Христос във вечната и нескончаема тайна вечеря - всички в новобоядисани одежди, макар и тук занаятчията да беше предпочел новото пред красивото и изящното, както подобава на такива сцени.

Още замаяни от тази неестествена светлина, срещнахме една жена в добро настроение и два котарака.

- Какви красиви очи има това коте. Същински ангел! - извиках аз, а после поздравих.

- Този тук - каза тя - е много гальовен и послушен. Както и да го хвана, в каквато и поза да го оставя, така си стои. Гледайте!

Хвана го за задните крака и го прехвърли през рамото си като торба. Котаракът, надолу с главата, продължи да виси спокоен, невъзмутим, с благо изражение, сякаш невидимата божия ръка го поддържаше в най-висш комфорт.

- Какво ще кажете?! - усмихна се гордо тя и най-после го постави на земята. - Оставям го сега тук, и докато не се върна, няма да мръдне от мястото си, нито ще си промени позата! Честна дума!

- Съвсем естествено е на това свято място чудесата да се редят едно след друго, а дори и да спрат за малко никой няма да усети. Толкова сте свикнали с тях - казах аз. - Защо не ми го дадете или да ми го продадете, ако искате. Тъкмо с моите ще станат шест. Свещено число, не е ли тъй?

- И дума да не става! Дори да знам, че ей сега ще пукна! Трябва да тръгвам, че ще закъснея за литургията в два и половина.

И понечи да тръгне, след като погледна още веднъж своя любимец.

- Госпожо, независимо от всичко, този котарак страда. Не забравяйте, че той не е христянин, дори и да сте го кръстили. Вашият котарак страда от една болест, наречена "восъчна пластичност". Без да си дадете сметка, Вие сте убили у него всякаква воля, той се подчинява, но страда.

- Ще се помоля и за Вас, Тома Невер...

- Казвам се... - опитах се да се представя, но тя се изгуби зад дърветата.

Когато се приближих до котето, видях на врата му някакъв етикет "Made in China". Ами разбира се - това не е никаква котка: само китайците могат да създадат толкова съвършена играчка. Прав беше Трифон, че китайците ще завладеят света и че ако искаме да оцелеем, трябва да научим китайски както се полага.

Никога не бях усещал такава внезапна умора при разкриването на някоя мистерия и затова седнах и се облегнах на един камък, извадих сандвича, за да се подкрепя, и се зарадвах, че още имам сили да похапна. Старицата сигурно се беше скрила някъде и се наслаждаваше на спектакъла.

Тогава котето се приближи с плавни и елегантни стъпки, протегна вежливо лапата си и закачи с нокът парчето шунка.

Малко след това отново се появи жената, била забравила нещо, усмихна се и каза: "Коте, хайде вкъщи!". То ме погледна, изви леко глава, сякаш казваше "Няма как..." и последва стопанката си.

За мен вече нямаше значение дали това коте беше играчка, или не - китайците бяха постигнали нещо междинно между истината и лъжата, между живото и неорганичното или нещо подобно, а да продължавам с изучаването на китайския език вече беше твърде късно, безсмислено.

© Димитър Ангелов
© Емилия Кръстева, превод от португалски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2010
Димитър Ангелов. Безмилостно творение. Варна: LiterNet, 2010