ПРЕВРЪЩЕНИЯ
(поема)

web | Палинодии

Geh in der Vervandlung aus and ein.
Р. -М. Рилке, „Сонети към Орфей"

I.

...докато бродим из елмазните улици на града,
докато препрочитаме вечер
                      писма на прочути любовници
и разговаряме за недоказуемите логически
преселения на души и превръщения на форми и облици,
в неведение за идеалния пораждащ модел.
                      Нима смътната представа
за един самозадвижващ се механизъм
                ни облекчава?
Нас вече ни няма, преместили сме се на Изток
в друг ароматен град
и в стъпките ни отеква единствената възможност
стъпките ни многократно да откънтят
в недостъпната сърцевина на лотосовия цвят
(диамантеното тяло не търпи промяна).
Ние ще продължим да говорим. Двама
несвободни агенти
                       в съгласувана езикова ситуация,
докато словото ни застине в печални фрагменти
на неосъществена от мислите ни абстракция
и заглъхне досадният звън на мириадите Буди,
излезли от космическо обръщение.
                      Уличното движение
около Орлов мост ни увлича
да съчиняваме поезия от горестни стонове
в граматическо и интонационно единство
сред един преходен свят
от автомобили с нагорещени брони.

Ние ще влизаме и излизаме през търбуха
на тресящия се космически плагиат,
в неведение за мястото на абсолютния Пъп.
През мраморните колони на театъра
                      прозира рентгенов достъп
към една трагедия в полите на Витоша,
разигравана винаги пред пълен салон.
                      Оооооооооооооооооооооооо душата ми е стон,
                      откупен за вечни времена,
душата ми е стоооооооооооооооооооооооон.

II.

Или пък ще мълчим
със стаената напрегнатост на стенографи,
възстановяващи по памет един прекъснат разговор.
Общият език е мъртва схема
и стойността на нашите слова
не се съдържа в нея,
новите обрати на речта, които извличаме,
ни изненадват постоянно,
не сме и подозирали, че сме способни
на такова ежедневно творчество.
Но после идва подозрението, че всъщност
възстановяваме една поема, написана
на мъртъв, непознат език,
че дейността ни е по-скоро
механично опресняване на знаци
и тяхното презакодиране в друг ред.
Оставаме с усещане, че нашето вълнение
ни е натрапено отвън.
Но ако според метафоричната представа
природата е също книга,
за чието авторство не знаем нищо
(доколко текстът е завършен
и откъде минава в незадължаващ разговор),
нима понякога не ни обзема
странното предзнание за следващата страница,
преди да е отгърната.
Спомнянето не е само повторение
и потвърждение на добре познати образци,
а по-дълбока вътрешна предразположеност
за съкровена връзка.
Или да вземем смесването на култури,
Лахорската Атина и този строен Буда,
в когото прозират черти на Аполон.
Това изтънчено съжителство не е ли
за предпочитане пред зле прикриваното безразличие,
с което поколенията се разделят...
Двусмисленото положение ни задължава
с нееднозначен отговор, в който
обвиненията за неяснота и еклектизъм
са също включени.

Спомни си, тя умира и той измолва
повторното и връщане от ада,
ала двукратното повтаряне
на едно и също събитие със същите участници
не е по силите на никого.
Необезпокояван от досадата,
че живите повторно няма
да го приемат след оскърбителното пътешествие
долу под нозете им
и че повторно няма мъртвата любов
за свой водач да го наеме,
на границата на несъвместими светове живее той,
неприсъстващ в нито един от тях изцяло.
А тя е обезпокоена сянка,
повикана повторно, отхвърлена повторно,
тя също е без точно местожителство.
На алкохол душите им подобни
в изящно ферментиращи тела,
прозрели в трезвост
нескончаеми възможности за празнота
сред плътното осъществяване,
и от уморителното взиране за нова среща
очите им са с формата на лотос.

III.

ПИЛИГРИМИ

Над водите на река под лунна светлина,
над животворните, над мъртвите води,
позовани без вестител, заварени на път
сред прозрачната неопределеност, която ги обгръща,
о, пътници ли са към свобода
                      или подвластни сенки на самия път,
каква утеха, че подозрението за хаоса отвред
предполага решимост за хармония и ред,
кой би се осмелил да потвърди:
                      Завръщам се,
заклевам се, че се завръщам по избрания си път.
                      Благоприятната врата,
нима ще ги отворя, врати, които никога не съм затварял,
и ще затворя врати, които никога не съм отварял,
нима ще съм способен с едно решително похлопване
да отменя на сетното благовещение надеждата...
                      Излишни са за вечността
пророческите жестове и изкусителните флиртове
в градината сред кипарисите и миртовите
                                            храсти,
излишни са скриптящите ни кости
в устрема да ни доставят моментна свобода.
Изгнаници, изгнаници, залутани в родина
                      на нескончаеми раздели,
ще потвърдите ли посоката, в която сте поели,
и ако се случи миг на съвпадение
                      на желаното видение
с пробягващия покрай нас пейзаж, ще кажа ли,
възможни са, възможни са, не само вероятни
този образ, тази среща, не-вероятна е
любимата жена на брега на кипналия океан от лава.
Това да кажа само. И корабът ми да отплава
над водите на река под лунна светлина,
над водите на реката на смъртта под лунна светлина,
където непотъващи и със склонени
                      глави на раменете,
посред скръбни воини, жени, деца,
ще изкрещим, позната ни е тази гледка,
безвкусен е за боговете и този натюрморт.
И корабът ни да го пробие с вдигнат борд.

IV.

МИНА

Наистина тя ще премине по улица „Цар Иван Шишман",
ще излезе на площада пред Народното събрание
и ще се отправи по жълтите павета на булевард „Руски"
надолу към Перловската река, където орлите над моста
кълват хищно посоките на света. Наистина ще премине
от едно девство без венчило през смъртта
в същото девство болна, много болна.
Но кой е този мъж, увлечен в гонитбата своеволна,
нежно приведен в съблазнителен шепот
                      над ухото й?
Душата му е стара, много стара
и в една нова орбита тя изгаря.
Наистина той ще премине по тези павета,
жълти като очите му в мрачно ухажване,
наистина те ще преминат през моста
и ще навлязат в градината. Той шепне,
тя заслушана между едно целомъдрие,
през болестта лееща олово в гръдта й
и наистина в същото целомъдрие ще отмине,
сподирена от сянката на душата му.
                      Но кои са
тези мъже и жени, влизащи и излизащи от тълпата
по правилата на уличното движение
и в потока от автомобили
защо прекосяват безмълвно Оооооооооооорлов мост?!

V.

Да поседнем, любима, на пейката
                      в обществената градина
и да погледаме как над шипковите храсти
хайка девственици преследва своята плячка,
а в тила на студенокръвната единачка
п`ари сластната въздишка на похитителя бог.
Кой е обелил кората на лавровото дърво
                      с похотлив нокът,
кой е окастрил тези неразделни
                      брястове и тополи,
явори и калини, лози и бръшляни,
                      събрани накуп
в разрешената трагедия на съединени любовници,
където трупът е дърво и дървото е труп
и цивилизовани хрътки повдигат до дънера крак
                      във въпросителен знак...
Страданието без форма е удобна възможност
за разиграване на трагедии и комедии
според установената норма.
Пустата алея в далечината светлее,
обрамчена от бронзови скулптури на поети,
алеята има форма сред действително оформения мрак
и наистина ли ще се отправим по нея,
                      ще се научим ли как
да заслужим действителното страдание...
Но къде са хубавиците от вчера?
                      Къде е ланшният сняг?
И къде са поетите от вчера?
Кой е техният враг?
Коя безкрайност сме днес? Коя субстанция?
Ние няма да видим хубавата Франция,
                      гробищата в Бианкур
и никога няма да хвърлим котва в Сингапур.
Само прилежно ще повървим по тази алея
с бронзови щастливци отстрани
                      на предупредителна спирка
(това, което е позволено на мъртвите,
                      на живите не е),
и зад гърба на нечия статуя
живите ще ни освиркват:
Вие кои сте, вие кои сте бееееееееееее?
Ние няма да отплуваме за Гърция въобще,
оковани от мисъл за спасителен бряг.

Да си вървим, любима. Доволно слънцето ни гря.

© Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.12.2002
Златомир Златанов. Палинодии. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Златомир Златанов. Палинодии. София, 1989.