ОГЪН, ВЪЗДУХ, СУША, ВОДА

web | Нощни плажове

В памет на Григор Ленков

Единственото ми занимание е да търся боговете.
                                    Хьолдерлин, "Хиперион"

1.

Гларусите,
те бяха кацнали
върху фасадата на хотел "Атлас",
отърсили крилете
от паметта на небесната механика.
В късния следобед,
между бриза, върволица от кралски шутове,
играещи си с дрехите ни,
и между светлината на залеза
отново съзряхме нежносивите им дрипи
в пясъка.
Какво ли търсеха
сред запокитените на брега
раковини, миди, водорасли,
огладени черупки на многото епохи?

2.

Бученето на тъмните вълни опиваше слуха,
ковач на несъвместими гласове,
заглушавани на постоянни интервали
от вълнолома, последната ни крепост от солени камъни,
подемащи един и същ мотив,
гласове на бездната:
"Ние сме елементите на ентропията
в неназовима посока,
ние сме хаосът."
Крачейки на северозапад
между хладните люспи на пяната
и съсирената ефирност на слънчевата кръв,
съзирайки напреде си рибарски огън,
ние може би съзнаваме кризата на битието,
може би знаем своето име -
Елементи.
Над тенис-кортовете
и басейна от варовикови плочи,
залепени с бял цимент,
приемащ световната вода през каменинови тръби,
гларусите отлетяха.

3.

Отвориха се пясъците,
където бяха кацналите гларуси,
и ние бавно преминаваме,
мозайката на древна базилика
стъпките ни изненада -
дъно на басейн
за фосфорни тела на римлянки, гъркини,
една връз друга колониални плочи
по устните, гърдите на родината,
или пък под на манастирска трапезария,
със сигурност - дъждовната дъга
под мъртвите слънца на паметта ни.

Телата ни са топли
и вените са отмъстителни тръби
на кръв и алкохол във вечно настояще,
но съдбата притежава особен правопис
в мозайката под пясъка.
Подредени слюдата, теракотените плочки, мрамора
под вдъхновен надзор на майстори,
които нямат друга цел,
освен да ни подскажат
изкуството на своята търпимост.
И друг вход на душата е отпушен
през галерия, подпряна
от изящни мускули на факлоносци,
а там под пясъка, изронен
от скалата на черния ти дроб,
под отлепените от топлината фрески,
криле на ритуални прилепи,
под пепелта на огъня и наносната тиня
ти забелязваш -
мозайката е в теб
и елементите са същите.

4.

Огън, въздух, суша и вода -
събрани в залива,
разединени в цялост,
враждуващи в смирение,
пейзаж на вечната търпимост.
И гларусите в черни фракове
за нощно бдение над морските вълни.
Търпимост за човека,
който иска да познае всичко,
за оня, който от Рафаеловите облаци потърси бездната,
търпимост за чудака,
напрегнал се в единствен принцип битието да скове,
и за рибарите сред голотата на стихиите,
търпимост за народа,
съсипан от войни между великите реки, морета,
търпимост за транжьорите на жертвени добичета,
освобождаващи неуморимо скелетите от плътта,
мъртъвците от живота,
колониите от снагата на родината,
заклинанието от надеждата.

5.

Жената в черно, оплаквачката
на рано свършилите в огън синове,
самата тя безплътна като морна памет,
приведена в кърмилното сражение
на пръст, ръждясала вода,
тамянов въздух от великденските свещи,
прамайката на елементите,
как смогна тя през нажежените задушници
да пренесе светата песен?
До основи крепостите сринати,
осквернени манастирите,
отвлечени децата,
разделени завинаги сестра от брат -
какво остава от родината,
с любов съзиждана посред стихиите?
Гласът на оплаквачката напомня -
България е песен.
Докосваш сиромашкия й въздух -
песен,
похлопваш на вратата в късна доба
с пречупени ръце,
с набучени железни шишове в месата,
жената в черно ти отваря,
тя не скърби, не плаче, не жалее -
тя пее.

6.

Скърбя за приятеля, за учителя,
който тъй проницателно
отлагаше решението за творчество
в неудовлетворителната игра,
но постоянно замислен над последната дума,
той, поетът на чужди поети, преводачът
на едно поколение към друго,
тълкувателят на странни въображения,
водителят на многоезични поезии -
аз разбирам,
той загина с мисълта за търпимост.
О, намерение за дълъг път,
претопило сезонните решения на младостта,
страст да обходиш въображението на планетата
и да се върнеш, преболедувал
екзотичната хрема и тропически болести,
той, чедото на една горда родина.
И закъде да бързаме ние,
осиротели пред неговия чист и класически образ
в мозайката на брега на морето,
накъде да поемем,
в кой град и в кои книги
да потърсим пречка за самотата си,
за въображението на метафорите,
които той строго подтискаше с една цел -
своенравните деца на природата на поезията
трябва да служат на родината.
Дали разбираме неговата търпимост на учител,
търговците в изкуството
как е възможно да бъдат уличени,
щом указанието на мъдреца е иронично -
"откровените думи приличат на неоткровените."

7.

Изгребано е дъното с прилежно подражание,
изследвани са етимологиите на словата
и разговорът на рибарите край огъня
е разтълкуван.
За кой ли път, изпускайки лекарство и отрова,
змията на вечната спирала
пробягва по мозайката на базиликата.
Подновява се играта
в пренареждането на елементите,
налучкали нов ритъм в раните,
хармония в отпушения бяс.
Търпимост за изкуството на живите,
за глупостта ни
и неосъществената надежда на вдъхновената игра -
в свещена тор заровили лица,
между безсловесност и мълчание,
между образа и смъртната маска на живота
ние ще ослепеем
в търпеливо разказване на песента.

8.

Като ранено куче
в залива се втурна цигански катун
и огънят лумтеше
под заветното чергило с пламнали ребра,
а после в пясъка пренесен,
безотечественик като ръцете,
над него прогонващи студа
от виолетовата кожа с почернели нокти.

Червен конец в нощта, в косите синьочерни
на отдалечаваща се циганка,
решена в пясъка да скрие
любовния си глад.

Побързай,
последният съперник - времето,
походката на скитнишки богини
завинаги от твоя поглед ще отнеме.
Не движен от любов,
а за да вдигнеш
обгорелите главни на нескончаемата страст
и в светлината да разучиш
къде отива върволицата
от сплетени тела, коси и устни,
под пясъка, замръзнали върху мозайката,
кому ли тайната си доверяват?

9.

Ония, които не ни обикнаха в миналото,
никога няма да ни обикнат.

В курорта, заграден
със световната вода на морето,
няма с кого да поговоря за безполезните неща -
децата пораснаха, а поетите полудяха.
Броните на автомобилите още топли
от среднощна езда
пукат в хладната утрин,
хотелите спят,
потръпвайки като пръстите на спящата пианистка,
и над аптеките бели знамена с червени кръстове
молят за снизхождение
латинското име на моята болест.
Момчето, което вършеше черната работа,
нашенското момче,
призовавайки към търпимост,
позна лудостта.

Тази шия, натоварена с плач,
виадуктът на зъбите,
по който смешниците никога не замръкват,
триъгълникът на зеления кипарис,
приличащ на Наполеонова шапка,
водоскокът в градината,
изтичащата безцелно вода -
тя беше всичко,
а сега се превърна в елемент на детско незнание,
където нищо не се случва
и липсват ужасът и изумлението, страхът,
където нищо не се променя
и състоянието на една чистота,
подновявана от жертвени водоскоци,
ни затъмнява като контражурната светлина -
такъв е животът.

Ти помниш
подхлъзването на слепия кон,
изгорялата лампа,
раздвоението на водата и сушата,
карнавала на бенгалския огън и въздуха -
опита се да забравиш,
но от скалата един човек,
наказан заради притежанието на огъня,
нахрани с черния си дроб твоето въжделение:
ти търсеше богове,
а намери хората.

Търпимост за лудостта на поетите,
още миг
и желанието да мълчим, обичайки,
ще се превърне в мълчание.

10.

Морето остана зад нас
и болката, която взехме за вик на гларус,
бе металният грак на водните колела,
разпръснати в залива.

Виждам червената суша,
геранилото с ожулено рамо,
съсухрените тополи,
виждам жълтите синапени ниви
и камбанарията на селската църква,
избеляла от взиране към небето,
виждам черните забрадки на оплаквачките,
които побеляват всяка пролет
под ябълковото дърво.

11.

Ти бе дете на лятото
с пясъчно име
и късно разбра иронията -
едва когато извика от болка
и ехото не взе свойто решение.

Златни пясъци, 1980 г.

Златомир Златанов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.06.2004
Златомир Златанов. Нощни плажове. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Златомир Златанов. Нощни плажове. София, 1983.