ЯПОНЕЦЪТ И ПОТОКЪТ

Златомир Златанов

web | Японецът и потокът

VI. ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЯПОНЕЦА

Откакто получи писмото, с което Николай го предупреждаваше, че се готви да тръгне, бе изминал почти месец в напрегнато очакване. През последната седмица той на два пъти му се бе обаждал по телефона последователно от Париж и Мюнхен, за да му се извини за разтегления си маршрут, и пак тъй без да съобщи точната дата на пристигането си. След като бе прелетял океана, някакви допълнителни пречки го задържаха в Европа, освен ако не бе решил да пътешества, или пък отдалече се стараеше да подготви почвата, преди да се срещнат.

Скован в напрежение, Павел се силеше да отбива лошите мисли в главата си не толкова от непризнавани угризения на съвестта, колкото от страх по някакъв начин да не подплаши и отблъсне брат си. Николай си бе Николай, от него можеха да се очакват всякакви изненади. Това, че не вярваше в България да се е променило нещо кой знае какво, можеше да му послужи за оправдание да отложи идването си и тоя път, макар че причините за колебанието му според Павел вече бяха съвсем други. И двамата, изглежда, изпитваха нерешителност и плахост да застанат лице в лице, след като всички останали пречки бяха разчистени, защото не се знаеше кой ще излезе с чест от близкото противостояние, заплашващо да се превърне в отмъстителен двубой заради неуредените стари сметки от миналото. Тук на място щеше да се реши всичко и с бавното си кръжене наоколо Николай сякаш искаше да му внуши, че няма така наивно да кацне, преди да се е подсигурил с необходимите предохранителни мерки.

Но твърде възможно бе и да бърка, подведен от мнителността си. Николай беше болен и може би изпитваше затруднения с придвижването си, което обясняваше защо се разтакава толкова. На последната снимка, която му бе изпратил, мъчещата го отдавна астма бе взела видим превес в изражението на апатично отпуснатото му, затлъстяло лице. В същото писмо не случайно му споменаваше, че пролетта е най-подходящото време за него да пътува.

Павел си спомни, че някога приликата им бе така поразителна, че ги бяха отделили в различни класове, щом тръгнаха на училище, за да не ги бъркат един с друг. Брат му винаги го бе използвал за прикритие и дубльор на момчешките си лудории и дори след години, когато върлуваше като студент из София, полумистичната връзка, каквато можеше да съществува само между близнаци, продължаваше да им действа скрито от разстояние, предизвиквайки учудващи съвпадения. Разболееше ли се единият, и другият го последваше незабавно, дори ги спохождаха едни и същи сънища. Пред никого не го беше признавал, но понякога тайно си мислеше, че още там, в утробното притискане на близнаците, той бе навредил на брат си, отнемайки му притока на въздух и изсмуквайки по-голямата част от утробните сокове на майката. Николай се бе родил по-хилав и дълго време страдаше от припадъци, но с течение на времето и особено през пубертета бе успял да се оправи и да вземе връх, все по-буен и палав, измисляйки какви ли не дяволски номера.

Преживя бягството му много тежко, още повече защото тъкмо в тоя момент се опитваше да започне свой отделен живот и сякаш някакво проклятие го бе накарало да се хвърли в прегръдките на една жена, която притежаваше срамните белези на мъжкото в себе си и бе укрила това от него. Колкото и кощунствено да звучеше, като че ли отново бе запокитен в непоносимата утробна близост със своя брат близнак. Дори изчезнал на другия край на света, той продължаваше да диша присаден в него чрез присъствието на една нелюбима съпруга, от която не знаеше как да се отърве. Тя бе заместила брат му по най-несполучлив начин и Павел никога не й го прости, не защото го бе изиграла, а понеже й липсваше прозорливост даь вникне в страданието му, което имаше много по-дълбоки корени. По същия начин не можа да прости и на Николай, макар да нямаше ясна представа в какво трябва да бъде обвиняван пък той.

Дори и след години, когато най-после решиха да се разведат по взаимно съгласие и жена му подхвърли: "Е, сега вече можеш да се отърсиш от своите скрупули!", той не изпита облекчение. Бе заплатил скъпо, най-накрая за да остане сам и поместен в едно-единствено тяло. Твърде много нещастни стечения на обстоятелства се бяха струпали на главата му, за да ги оцени трезво и превъзмогне. Вдъхвайки му кураж, майка му изведнъж бе установила, че в самата нея липсват каквито и да е опори, които да й помогнат да преживее както нещастието на единия син, така и безразсъдното бягство на другия, и тя също го бе изоставила, колкото да превърти съвсем. На погребението й не бяха му позволили да се яви, той вече не бе в състояние да се владее и така бе признал пълното си поражение. Понякога се събуждаше нощем в болницата с усещането, че привлечен от разстояние, се преселва в далечния чужд живот на брат си, за да прекрати непоносимата опустошеност на собственото си полусъзнателно съществуване. Двамата продължаваха да делят една и съща болезнена природа и както научи по-късно, Николай бе боледувал по същото време в началото на емигрантския си път.

Но брат му бе постигнал може би най-главното - да се отърве от произхода си, да скъса с него, както и с утробната мистерия на близначеството. Научил се беше да се справя сам в един коренно различен свят, където можеше да се започне начисто, докато най-многото, на което Павел можеше да разчита тук, бе да се примири и затаи далеч от любопитните погледи в една убийствена клюкарска атмосфера. Дори и след като се роди синът му, се чувстваше угнетен и непълноценен, неизчистен от тежките невротични симптоми, които го терзаеха скрито. Виждаше се принуден да живее тоя живот като насила изправен на крака пациент, под вечна уиойка, която само сдържаше болестта му в иронично-двусмислени рамки, но без да я премахне или поне отпрати назад в миналото. Болестта и миналото съжителстваха постоянно опреснявани в него и Николай сигурно подозираше какви пагубни последствия би му навлякла предстоящата им среща, жалеше го и с телефонните си обаждания се стремеше да разсее надигащите се в него болестотворни вълнения.

Но нали и той боледуваше, без да успее да преболедува астмата си, и нима не си бе докарал и някакви други, неизлечими душевни поражения, които щяха да докажат сродството на психиката им много по-убедително от приготвените за случая думи и обяснения? Или пък Николай се готвеше да се стовари с превъзходството си така, че всякакви обяснения да изгубят смисъл. На него му е било по-лесно да се справи с миналото. В кратките си нередовни писма не бе дал и най-малък израз на угризенията, които можеха да се вменят на съвестта му. Все пак той бе прекъснал пътя на брат си зад граница, предварил бе да погребе общата им детска мечта един ден да работят по корабите. Оставил го бе тук без излаз на сушата и дали неволно не си отмъщаваше за притесненията, които Павел му бе причинил в утробата на майка им? Това бяха неща, за които нямаше отговор и за които трябваше да си наложи да не мисли изобщо, ако желае отново да го приемат за нормален. И той се бе подчинил, стаил в себе си една много по-ужасяваща тежест от астмата на брат си, заповядал си бе отново да легне в брачното ложе с двуполовия призрак на едно същество, което сега наистина бе всичко за него, след като Николай и майка му го бяха изоставили на произвола с окаяната плът на полуобезумял едииов герой.

Сега най-после бе сам. Изненадващо бившата му съпруга бе съумяла не само да се завърне в лоното на неоспоримата женственост, но и да се превърне в най-обикновена кучка, хукнала подир един кипърски грък, отмъквайки при това и сина им със себе си. Дълбоко в себе си не изпитваше съжаление, макар да съзнаваше, че свободата му е доставена твърде късно, и не свобода, а едно зиморничаво разграничение сред разливащата се край него плътска гмеж.

И ето че скоро щеше да му се наложи да се удвои чрез брат си отново, да изпита встрастяващото му влияние както някога. От какво да се страхува? Бе събрал достатъчно злоба и ярост, за да се опълчи срещу когото и да било. Не разчиташе ли Николай именно на това да срещне един достоен съперник? Той пръв бе поел по самостоятелен път, развил се бе като личност и дори болестта не бе смогнала да свали самоуверения израз от лицето му на астматик, но кой знае дали утробните вълнения на близначеството му бяха станали съвсем чужди. Защо поне веднъж там, в Америка, пробуден посред нощ, да не е откликнал на един смътен и отчаян зов, изплувал в кръвта му? Безкрайно отдалечен, той можеше да се приеме за щастливец, успял да се изтръгне от плътската каша на ужаса да бъдеш брат и син, но пък едва ли бе останал съвсем незасегнат. Сигурно добре бе осъзнал вината си на беглец, който бе загърбил равнодушно семейната трагедия на брат си, отрязвайки му пътя да поеме ако не подир него в странство, то поне към надеждата за някакъв друг изход. Защото освен всичко друго трябваше да се прибавят и безкрайните разправии, които си бяха имали с ченгета и милиция, и всички изсипали се гаври върху семейството на невъзвращенеца. Това трудно можеше да се забрави и прости дори от съвсем нормален човек, какъвто Павел не беше, но какъвто брат му сигурно желаеше да го види, за да си спести безпокойствата около закъснялото си завръщане.

Павел избягваше да се показва пред познати. Купената на старо румънска дачия бе превърнал в частно такси и предпочиташе да работи нощем. На два пъти се бяха опитали да го оберат въпреки внушителния му вид на бияч, подведени може би от мълвата, че е откачен, а след убийството на друг шофьор той реши, че няма какво да се колебае. Спазари се с един чейнчаджия за пистолет "Макаров", който дори не бе изпробвал, но носеше винаги в себе си, молейки се да не му се налага да го вади от джоба си. Пътуваше в двете посоки по крайбрежието, най-често между Слънчев бряг и Созопол, като избягваше градското каране. Беше му приятна мисълта, че стопявайки часовата разлика, по някакъв начин се приобщава към американския график на брат си. Случеше ли се да качи чужденци, пробутваше по някоя фраза на английски, зазубрена от малкия джобен речник, с който също не се разделяше. Раните от миналото криво-ляво бяха заздравели и въпреки това Николай продължаваше да го потиска с кошмарите за бленувания по-щастлив живот в свободния свят, за който той така и нямаше да дорасте. Ненавиждаше го заради всички мними и действителни беди, които го бяха сполетели и които бе свикнал да си обяснява с неговото неизтребимо астрално влияние, и в същото време съзнаваше, че няма по-близък и скъп човек, че това е единствената с нищо неразкьсваема връзка във времето на живота му, каквото и да се случеше.

В един дъждовен следобед Николай му се обади от софийския "Шератьн", хвърляйки го в паника. Хъхрещият му глас долетя толкова ясно в слушалката, че направо го пронизаха тръпки. Почувства се безпомощен и беззащитен. Каква ли пък жалка гледка щеше да представлява, щом застанеха очи в очи? Всичко бе ясно, брат му нямаше как да не се покаже по-силната страна, а той бе погребалият се в мизерия нещастник, оцелял по някакво чудо.

Каквито и предпазни стени да издигнеше, щяха да бъдат разрушени без усилия със самата поява на Николай. Отпуснал му бе още няколко часа, съвсем за да се разкисне в налегналото го безсилие и кротко да изчака мига на окончателното си разпадане. Той не би тръгнал, ако знаеше какво ще се случи, кльвна го една отмъстителна мисъл, която и по-рано не си бе позволявал да допусне, и сега я размаза като досадна муха, страхувайки се да не бъде изобличен. Погледна сепнат часовника си и се залута из малкия апартамент, втренчен преценяващо в обстановката, сякаш се опасяваше, че би могъл да открие нещо компрометиращо в нея. Беше му станало навик, още откак милицията многократно бе правила обиски в дома им. Симптомите на натрапчивата невроза и досега бъркаха в здравето му, въвличайки го в немотивирани спонтанни депресии, и той побърза да излезе навън.

Повъртя малко с дачията из града, без да обръща внимание на махащите в дъжда клиенти. Това, че улиците са пусти, не го разведряваше в налегналото го усещане за безизходност и дори го сиоходи смешна завист, че на Николай пак му бе ировьрвяло, защото това бе предпочитаният час за завръщане без свидетели, нещо, в което бе сигурен, че и двамата го желаят. Беше му съобщил, че пристига с кола, без да обясни дали това е такси, или си е намерил някакъв друг превоз, и по недомлъвките му, подсилени от астматичните спазми в гласа, Павел отсъди, че той не изпитва охота да се подвежда по предварително разписание в това пътуване инкогнито, а накрая съвсем безцеремонно го бе предупредил, че има само два дни на разположение. Още преди да бе дошъл, се готвеше да се измъкне неиукистки. Страхуваше се да отдели повече от времето си, опасявайки се ненапразно, че това би означавало истинско завръщане назад към миналото. Бащиният им дом бе само една спирка по пътя му, която се канеше да подмине, ириучен от американското си чувство за хумор, с най-нахалното посещение на вежливост.

Премисляйки още веднъж, Павел откри, че такова е всъщност и собственото му съкровено желание - да накара брат си да се задържи за по-дълго тук, на мястото, където животът му бе изтекъл напразно, вътре в клетката на безизходния плен, в която някога Николай го бе изоставил. Да разбере, че бащиният дом е вечно местопрестъпление, откъдето е невъзможно да се измъкне по никакъв начин. И преди интимните му помисли да бяха станали известни на самия него, Николай вече ги бе разчел предвидливо и бе решил да брани яростно мнимите си предимства на подвижен свободен човек. Бе заложил на своята необвързаност и нямаше да позволи на Павел да го трогне под какъвто и да е предлог.

Прибра дачията на паркинга и остана да чака вътре, наблюдавайки осветеното стълбище на изхода. Тук долу като че ли му бе по-лесно да приеме появата на Николай, на прага на пустото жилище, където изненадата ще бъде поделена по равно. Потръпваше затормозен при всеки шум. Охладената му възбуда се стапяше във все по-убито настроение заедно с браздящите по стъклото дъждовни капки. Срамуваше се да си признае, но сякаш така излизаше, че все едно се готви да издебне Николай в гръб. Вместо да упорства в наивната си подлост, не беше ли по-добре да се прибере вкъщи, позволявайки да бъде сварен по кучешки привързан към съдбата си, нещо, което брат му би оценил както подобава, трогнат много по-истински и дълбоко...

Под мократа светлина на уличната лампа бе изплувал силуетът на лъскава черна кола и внимателно се запрокрадва с накипрена мощна задница покрай входовете на кооперацията. От вълнение Павел прехапа устни. Колата бе пежо или мазда от непознат най-нов модел. Фаровете угаснаха, но шофьорът не бързаше да се покаже навън. Нещо го възпираше, но какво? Преумората ли си бе казала думата, или астмата го давеше точно в тоя момент? Братята се бавеха да излязат от колите си, обърнали очи в една и съща посока към празното семейно гнездо, и с предимството на съгледвач Павел изненадващо откри, че всъщност и двамата дават израз на тайното си желание да ги чака някой друг, толкова лесно за отгатване кой, че границите на смъртта се обезсмисляха пред неистовото желание отново да бъдат приласкани и приютени вътре в дома и в утробата, под сърцето на мъртвите си родители. Колебаеха се да се измъкнат от убежищата си също както след някоя голяма лудория като деца, съчиняващи дребни хитрости на фона на най-древното и покъртително наказание, което щеше да се изсипе върху главите им.

Вратите на скъпата лимузина оставаха затворени под леещия се дъжд. Брат му не желаеше да се откъсне от вълшебната кутия на чудесата, която го бе пренесла дотук, и като че ли само насила можеше да бъде измъкнат навън.

Музикалната кутийка на безгрижния американски щурец. А съвсем наблизо една занесена мравка мъчително пъплеше по ръба на нетърпението, прекатурваше се и припълзяваше пак отначало в денгубата на грижовното си битие.

И това бе краят на една приказка и началото на друга, когато, оказали се най-после един срещу друг и притеглени от животинската тяга на слепването в майчиния ембрион, близнаците отъркаха предпазливо бузи в повторното си сближаване, без да ги стопли мисълта, че най-после са намерили липсващата си половина. Отдавна те бяха отделни, всеки за себе си, двама тромави и непохватни шишковци, които замаяно се взираха един в друг, за да установят разликата, защото именно тя ги интересуваше. Последваха отрезвяващи потупвания по раменете, а после се заеха да вадят и пренасят багажа на Николай.

Пред сложената за вечеря маса оживлението им постепенно стихна. Николай опустошаваше една подир друга кутии бира "Туборг" от разпечатания стек. Обясни, че било полезно за астмата му. Някои думи намираше трудно, бе придобил акцент, разтегляйки гласните с досадено пухтене.

След като го остави за малко сам в хола, Павел го намери задрямал. П риседна срещу него и още веднъж се взря внимателно в лицето му, покрито с къса четина, която не скриваше гънката на увисналата двойна брадичка. Косите му бяха оредели по същия начин, както и неговите, но оставени по-дълги и пристегнати в кок на тила, което от самото начало го бе впечатлило. Добър опит да прикрие плешивостта си и още по-добро покритие на някогашния му японски прякор.

Николай отвори очи, без да промени позата си. "Трябва да взема душ", каза той. С пъшкане се разрови в една кожена чанта, измъквайки пликове с дрехи и кутии.

"Подаръкът ти няма как да се внесе вътре. Мислиш ли вече за гараж?"

Забавеното свистене от вътрешностите му дори не си даваше труд да се премодулира в по-отчетливия смях. Отсега Павел щеше да се прислушва недоверчиво във всеки долитащ шум от разкашканата му телесна акустика, чудейки се какво разбиране да му даде.

На масата изпаднаха разноцветни хартийки и документи, затиснати най-отгоре от снопче долари.

"Маздата е записана на твое име, това е за митото", обясни Николай колкото се може по-кратко.

Павел сведе унизен очи. Щурецът се показваше щедър, подарявайки му музикалната кутийка с всичките й чудесии.

"Наистина ли си тръгваш веднага?"

Въпросът му издаваше обърканост, която той не се опитваше да прикрие.

От звукозаписното си студио щурецът се задоволи да му отпусне цветисто сумтене. С надигането си от дивана опашката на тила му се разплете и подвитите в долния край редки кичури оформиха силуета на опоскана перука. Бе приел запуснатия вид на полудяващ в края на кариерата си маестро и с енергична походка се отправи към банята. Освен бельо в ръката си бе стиснал и кутия "Туборг", с която очевидно не се разделяше никъде.

Павел стана и отиде до прозореца. Бих могъл да го застрелям още сега, помисли си, но какво щеше да му донесе това освен неприятности. Какво друго щяха да му припишат освен черна неблагодарност? Николай се бе трепал през половин Европа, за да му докара кола. Обзе го смъртната тъга на по-недостойния син и брат.Самоубийството на майка им заплашваше да се открои в още по-неизгодна светлина за него. Тя е била разочарована, че мястото й заема една кастратка, и не бе поискала да се оттегли, докато не се увери, че синът й, който бе останал тук, ще спре избора си на друга жена, която да го направи щастлив. Но той не бе проявил вкус към избора и свободата, оставил се бе да го манипулират, докато нсихяса съвсем. В негово лице майка му е съзнавала, че губи последната си надежда, а той така и не бе разбрал какво се иска от него. Потопен в слабоволието си, не бе съумял да даде друг ход на живота си, както бе сторил брат му, за което щеше да го мрази и ненавижда винаги, дори и на оня свят. Пренесъл бе омразата си върху него, само защото не бе намерил сили да изпълни синовния си дълг и майчиното проклятие го бе отделило сам сред непристъпните стени на един затвор, който вече не можеше да сподели с никого.

Николай се появи, наметнал неговата хавлия, и веднага потърси нова кутия бира. Плътно очертаното му под качулката освежено лице сега бе най-близо до смайващата им някогашна прилика и Павел неволно потръпна, защото това бе и неговото лице, преливащото в братовото с отчаяната дързост да каже последната си дума пред света, и той изведнъж разбра, прегорял в желанието си, как точно ще стане това.

Рано сутринта на другия ден отидоха на гробища. Влакче с почернели вагонетки бездействаше до оградата. Отправиха се пеш по алеята. Априлското небе отново се бе прихлупило на дъжд. В далечината опаловосивата мъгла не се бе разкъсала и само полъхът на напоения с влага бриз подсещаше за близостта на морето.

Гробовете се стелеха плътно прилепнали върху равната, слабо залесена местност. Царството на мъртвите стинеше в закостенялата символ ичност на безизходната представа за себе си. Отделните опити на някои по-прилично скулптирани паметници да привлекат вниманието правеха гледката само още по-отегчителна и отблъскваща.

Николай крачеше, без да се озърта, оставил се на лесната мисъл, че го водят, без да има нужда да разчита пейзажа.

И все пак, когато застанаха пред сивата гранитна плоча, под която лежеше майка им, той почти веднага откри, че датата на раждане е сгрешена с една година.

"Късно го забелязах, вече не можеше да се поправи", отвърна угнетено Павел и се поколеба да му признае, че не е присъствал на погребението.

"Ще сменим плочата", каза уверено Николай, сякаш това бе нещо, което се разбираше от само себе си, и се наведе да постави цветята.

Ти ще го направиш, и не само това, изля мислено злобата си Павел, наблюдавайки го с тъжни завистливи очи. Те не биваше да постъпват така с мен, потекоха несдържано мислите му в един непоносим миг на самосъжаление. Всичко това би могло да го отмине така, както бе отминало брат му. Кайо Джапанката, Кай Японеца, черната овца на семейството бе избегнала жертвоприношението и вместо нея бяха подложили Павел под ножа. Родители, психиатри, ченгета, хермафродитката и дори собственият му син се бяха отнесли прекалено жестоко към него, увенчали го бяха с трънения венец на подигравките и униженията, без да ги е грижа как ще ги понесе и изтърпи. Но снощи той бе взел окончателното си решение и брат му сигурно щеше да остане изненадан, безкрайно изненадан, когато му дойдеше времето да го научи.

Обядваха в Несебър, в един частен ресторант. С охладена ревност наблюдаваше как собственикът се гъне около Николай, подушил високата класа на клиента.

Зад прозореца пепелявосивата грамада на морето морно попиваше дъждовните струи.

"Тя имаше предчувствие, че ще избягам", откъсна го брат му от гледката.

"Кой?", застана нащрек Павел.

"Майка ни. Мисля, че това я подтикна да ми издаде нещо, което никога не бе казвала пред нас. Тя ми призна, че когато взели с баща ни решение да се оженят, прекарали една нощ на плажа в някакво заливче, някъде тук наоколо. Обхванало ги странно безволие, дори не помръдвали. Тя ми каза, че в тоя момент им се искало да изчезнат, да се хванат за ръце и да потънат заедно в морето."

"Защо са искали да изчезнат?", премигна гузно Павел, който винаги бе мислил за самоубийството на майка си от един много по-близък момент.

"Не я попитах, но ми се струва, че много добре разбирам това състояние. Те са знаели какво ги чака. Може би са изпитали желание да умрат като идеални любовници. Това е истината. Децата винаги пречат."

Павел заби разстроен очи в покривката. Защо трябваше да го чуе от устата на брат си, защо тя не му бе казала това? Поверила бе пред брат му моминската си тайна, предчувствайки, че й се изплъзва. С Павел никога не бе разговаряла по тоя начин. Сигурно защото винаги й е бил подръка, не е изпитвала охота да му се довери.

"Те не са били толкова глупави, както ни се ще да мислим - продължи Николай. - Искали са да прекъснат веригата на прераждане. Нечистотата на човешката връзка е факт. Може би и ние не бива да съжаляваме за нищо."

В думите му се бе промъкнало тщеславие. Той бе съумял да прекъсне връзката и да изпълни родителския блян. Несъзнателно майка им го бе благословила за такова решение. Но за Павел бе спестила думите си, вероятно защото го е сметнала за неспасяем. Той бе позволил на съпругата си с двусмислена андрогинна природа да се настани в къщата им и след жестоко единоборство да измести майка му, пращайки я в гроба. Него тя би трябвало да прокълне.

Затаените му угризения го накараха да въздъхне:

"Винаги съм се питал защо избяга."

Лицето на Николай се разтегна в неприятна усмивка.

"Може би от страх да не стана педераст."

"Сериозно ли говориш?"

"Мъжете винаги ги гони тоя страх."

Нямаше смисъл да любопитства повече. Брат му го разиграваше с вечните си номера на Японеца. Трябва да си проникнал много дълбоко в себе си, за да се гавриш така, мина му през ум.

След като го бе предразположил да му каже нещо, което повече приличаше на мръсен виц, лицето на Николай отново се изопна в чуждееща надменност, пресичайки предполагаемите по-нататъшни опити за интимен разговор.

В лениво течащия следобед масата се отрупваше с бирени кутии. Желанието за още откровения се обезсмисляше от само себе си. От утре Павел щеше да остане отново сам с неразсеяни терзания на съвестта, подсилени още повече от неизпълнената закана да застреля брат си и с това да се свърши всичко. Може би така бе най-добре, да го остави да си замине, докато Николай на свой ред не открие, че мисълта за предотвратеното възмездие е не по-малко обременителна и непоносима, където и да се намира по света.

Но той не можеше да не знае това и сигурно отдавна бе заживял с тая мисъл. От Павел не очакваше нищо друго, освен досадното й припомняне, ето защо гледаше да се измъкне по най-бързия начин. Винаги се бе спасявал с бягство, за да не позволи да го приковат към позорния стълб на паметта. Историята със заливчето, където на родителите им бе хрумнало двойното самоубийство, не беше ли съчинил сега, за да му замаже очите, че все един ден това е трябвало да се случи с майка им, в която изначалният стремеж към смъртта се е оказал по-силен от всичко останало... Един ловък начин да го отвлече от собствените му пагубни намерения.

С връщането им Николай дълго и безуспешно се опитваше да потвърди по телефона резервацията си за самолета. Отказа се от услугите на Павел да му помогне и дори го помоли да го остави сам. От кухнята, където тайно се нагълта с реланиум, на него му се стори, че брат му говори с още някого на английски, като едва ли не крещеше, и засегнат си помисли, че възбудата преди отпътуването вече го е обхванала.

Успя да заспи едва след полунощ и накъсаната дрямка го пренесе в пустинен залив, където въздухът се бе пресякъл в някаква странно позната упойваща затлаченост.

Накрая стигна до брат си, който се бе изтегнал на шезлонг и вълните му миеха краката. "Мисля да поработя тук като спасител", съобщи му Николай със зажумели очи, а Павел злобно отвърна: "Нищо не може да те спаси", насочвайки пистолет към тила му. Но Николай дори не направи опит да се извърне. "Грешиш", възрази му лениво със застинало надменно лице. Колебаещ се дали не е по-разумно да го подмине, все едно че нищо не е било, Павел се събуди и веднага скочи на крака.

През коридора се разнасяше хъркането на Николай. Къде сгреших, запита се безпомощно, в какво наистина съм сгрешил? Навлече трескаво костюма на брат си, сякаш се готвеше да се върне във времето на общите лудории, и грабна ключовете от маздата, но забравил за нещо, се върна пред огледалото и събра косата си на снопче отзад. Лицето му се заобли, детински изчистено, с изражение на плаха дяволитост. Той обича такива неща, окуражи се вяло, на него трябва да му се излезе точно с такъв номер.

Надуваше маздата по пустото шосе, надпреварвайки се със съня на брат си. Къде ли се намираше заливчето? Небето се бе прояснило и избледняващите звезди се стапяха в първите зари на предутринния светлик. По време на нощните си езди бе опознал всяка една гънка по крайбрежието и сега се надяваше, че инстинктът ще му подскаже къде точно да спре. Бе повече от сигурен, че двамата с брат си сънуват един и същ сън, който ги отвеждаше към мястото, където небитие и зачеване се пресрещат във вечно противоборство, както прииждат и се отдръпват морските вълни. И там родителите им все още лежаха отпуснати безволево върху пясъка, колебаещи се да сключат съдбата си в тежката громоляща верига на колелото на Самсара. Не бяха спечелени за никоя страна, неизкусени и равнодушни пред връхлитащите ги вълни на сътворение и пресътворение в залива, където все още ги нямаше Николай и Павел, Каин и Авел, нито целия тоя поменик на мъже и жени, лутащи се между праведност и безчестие.

Беше навлязъл в Слънчев бряг, когато отново зарьмя. Залута се из алеите и щом се озова пред хотел "Европа", разбра, че не може да продължи по-нататък. Изложен на дъжда, се отправи към плажа. Какво щеше да постигне, ако го намерят прострелян с американския паспорт на брат му в джоба? Това ли трябваше да бъде неговото отмъщение? Представи си как Николай, прехапал устни, идентифицира трупа в моргата. Щеше да се досети веднага защо го е сторил. Поне веднъж и той да го изпревари. Пътуването му ще се отложи поне с няколко дни. Окошарен сам в празния апартамент, ще се дави в безсилна злоба: "Мръсно копеле, защо ми извъртя тоя гаден номер, защо?" Не биваше да му се сърди. Нека малко повиси в капана, от който Павел така и не бе успял да се изтръгне. Да оцени какъв японски номер му е извъртян и ако му стиска, нека се откаже от предишната си самоличност и остане тук, да заживее като един Павел в бащиния им дом. Тогава най-после ще разбере какво значи да държиш в ръцете си един свършен живот, живота на брата неудачник. Но той нямаше да понесе смяната на ролите, ще побърза да потвърди американското си алиби и да се обере веднага оттук. Но пък за пръв път ще се признае за победен, защото само така можеше да бъде поставен на колене, като му поднесе своята смърт и го накара да разполага с нея както намери за добре. Само така можеше да бъде смачкан фасонът му на човек, който смята, че се е венчал със свободата. Трябваше да му навре собственото си небитие под носа и да му го покаже, че веригата може да бъде прекъсната единствено чрез доброволната смърт така, както бе постъпила майка им, оставяйки го окован и виновен на брега на морето.

Искаше ли го Николай или не, ролите им най-после се бяха сменили. Той държеше спасението на брат си в ръцете си и само с един изстрел щеше да го обвърже завинаги. Той бе Спасителя в тоя момент, разпределящ съдбините на света. И държеше съдбата на брат си в ръцете си така, както бяха държали неговата, както безброй пъти го бяха тъпкали и унижавали...

Щом се довлече в маздата, жалостивото астматично похъркване на Николай сякаш отново достигна слуха му. Той го умоляваше да се върне и да не си прави такива неприятни шеги с него. Негласно в съня си молеше за милост и за спасение и Павел се вкопчи в кормилото, разтърсван от придошлите спазми на безсилна ярост.

Като подгонен звяр шофираше замаян по обратния път, но скоро се видя принуден да намали скоростта, за да се овладее и дойде на себе си. Двама стопаджии, закачулени с жълта пелерина, изтълкуваха неправилно колебанието му и хукнаха да догонват маздата. Изчака ги да се сместят на задната седалка с усещането, че е сторил непростима грешка. Но много бързо те оклюмаха глави в недовършения си сън. Бяха млади голобради момчета, прекарали нощта в някой бар.

Наистина ли се връщаше при брат си и как щеше да му обясни отсъствието си? Какво друго можеше да си помисли Николай за него, освен че е за лудницата? Нямаше да им се размине без неприятни сцени, които съвсем да помрачат раздялата им. Най-добре да му хвърли ключовете от колата и да го отпрати без повече обяснения. Нека Николай да си мисли каквото ще. Той не бе по-малък подлец от него и само трябваше да се радва, че не е дочакал по-лоша развръзка. Щеше да го остави да се измъкне и тоя път, защото синът, който всъщност се завръщаше тук, бе той, Павел, нищо, че цял живот бе тъпкал на едно място, докато завръщането на Николай не се бе оказало нищо друго, освен чиста формалност.

Едно такси се бе залепило за него, но след Поморие започна да изостава. Павел сведе очи в огледалцето към своите спътници и едва сега откри, че едното лице е на спяща жена. Зает с мислите си, бе пропуснал да забележи, че превозва любовна двойка, и за него вече нямаше никакво съмнение, че зад гърба му лежат отпуснати телата на неговите млади родители в поредното си прераждане, които сякаш го направляваха, за да стигне до техния залив въпреки всичко. Бе под закрилата им в пълната си обреченост и сенките им щяха да го следват и след като премине отвъд.

Измъкна се от колата, прекоси шосето и се спусна сред дюните. Задушливата настойка от кръстосани въздушни течения, утаяващи се в залива, протече през ноздрите му със самозабравящ се луд възторг. Изхълца и пое дълбоко дъх. Усети как заливът го обсебва напълно сред омиротворената си протяжност и вътрешната му съпротива секна.

Слънчевите лъчи бяха пробили мъгливата пелена в несигурен фосфоресциращ стьлб, спускащ се отвесно към, вълните.

Извади пистолета и се вторачи в дулото. Някакъв шум го сепна и той се извърна. Младежът от колата се бе заковал на няколко крачки от него и го наблюдаваше с изчакваш, мръсен поглед. Баща му се бе вселил в тялото на един млад убиец и нетърпеливо заничаше към него, като че ли искаше да му помогне да свърши по-бързо. "Не, татко, остави тая работа на мен!", прошепна Павел и освободи предпазителя.

© Златомир Златанов, 1993
© Издателство LiterNet, 24. 11. 2002
=============================
Публикация в книгата на Златомир Златанов "Японецът и потокът", С., 1993.