Пролог

КРАХ И РЕАНИМАЦИЯ

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Беше грозен ноемврийски ден през 1989-та в София. Малко преди обед заведох един нашумял природолечител на среща с главния републикански токсиколог в мрачния му кабинет, гледащ към сив заден двор. Лечителят отчаяно диреше одобрение за едно свое лекарство, според него - бъдеща панацея за всички жертви на СПИН. Беше ме потърсил за помощ, знаеше, че като журналист на свободна практика се занимавам с борбата против СПИН и се познавам с медицинските светила в страната. Впрочем, главният токсиколог беше специалист по отравяния с гъби. Това, което е много по-важно обаче - той беше член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Този високопоставен другар ме беше предупредил, че по обед трябва да присъства на пленум на ЦК, но ще гледа да отдели за протежето ми десетина минути. В действителност му трябваше много по-малко време, за да каже на възрастния човек, че ще употреби цялото си влияние в Министерството на здравеопазването, за да издейства сертификат за неговата отвара.

Разделих се с лечителя на трамвайната спирка, без да изпитам съчувствие към него. Треперещи от студ, хората около нас губеха очертания и безлики се стапяха в мъглата. Трамвайните релси също чезнеха в мъглата и това я правеше сякаш още по-гъста. Пред мен се стелеше доживотно съществуване под комунистическия режим ... Бях напълно свикнал с мисълта, че няма да има никаква промяна - поне докато аз съм жив. Нямах илюзии, че ще успея да се отърва от партийното Политбюро, от съгледвачите и подслушвачите му, от страха, който вместо мен определяше живота и мечтите ми.

Същата тази сутрин, например, почти не бях обърнал внимание на едно безлично съобщение във вестника, че изнервени тълпи са започнали на няколко места да разбиват Берлинската стена, а с това - и мита за нейната вечност. Краткият репортаж не беше в заглавията на водещите новини, нито пък имаше снимки от събитието. Прибрах се вкъщи, за да допиша интервюто, което бях взел предния ден с един административен ръководител в психиатрията по въпроса за народните лечители-екстрасенси, никнещи като гъби из цялата страна. Бях вече сериозно напреднал с текста, когато малко преди 4 ч. иззвъня телефонът.

- Чу ли новината? - направо попита моят приятел, лекар в Института по сърдечно-съдови болести.

- Каква новина?

- Тодор Живков е свален!

- Какво?!

- Тодор Живков е свален. Днес са му били шута. Довечера ще го има в новините.

Погледнах датата на часовника си. Беше 10-ти ноември.

- Кой ти каза? - все още невярващ, попитах аз.

- Нали знаеш, че шефът има роднина в Секретариата на ЦК. Той ми каза, че днес е имало пленум и бай Тошо подал оставка. Сигурно е.

Затворих телефона и отидох в другата стая при нашата бавачка, 81-годишна жена, която се грижеше за дъщеря ни, тогава на година и половина.

- Тодор Живков е свален! - възкликнах.

- Истина ли? - попита тя и стана да ме целуне. - Щастливка съм, че го доживях. Казвала ли съм ти, че го познавах лично?

- Така ли? - попитах аз, учуден, че никога преди не бяхме разговаряли за него.

- Ами да, беше словослагател в същата печатница, където работех и аз. Беше много отдавна, още по царско време. Бях съвсем млада, тъкмо бях започнала да работя в печатницата. Тогава той трябва да е бил две години по-млад от мен. Остана за кратко и да ти кажа, много мързелив беше - през цялото време все уж на някакви събрания ходеше, няма и два дена да е изкарал без прекъсване в печатницата. Вожд искаше да става. О, божичко, не мога да ти кажа колко се радвам, че доживях да го махнат!

Все още не можех да повярвам. В 6 ч. включих да чуя предаването на български по Би Би Си.

- Днес, 10 ноември 1989 година - съобщи говорителят делово, - дългогодишният комунистически лидер на България Тодор Живков бе отстранен от власт.

Новините по телевизията също включваха репортаж от пленума. С несигурен глас новоизбраният Генерален секретар четеше хвалебственото си слово за огромния принос на другаря Тодор Живков към Комунистическата партия и държавата. Той обяви, че Живков дал оставката си на своите другари поради напреднала възраст и с ясното съзнание, че в период, когато страната изживява икономически несгоди, верният път е подмладяването и обновяването на комунистическите кадри. През повечето време камерата беше насочена към оратора, но имаше моменти, когато отскачаше върху лицето на седналия в президиума отиващ си Генерален секретар. Животински страх изпълваше очите му зад дебелите стъкла на очилата.

Ако перифразираме Толстой, всички изгряващи диктатори си приличат, но всеки залязващ диктатор пада по свой собствен начин. Същото важи и за държавите: всяка разпадаща се държава страда по свой собствен начин. Обаче връзката, установена между диктатора и държавата, която той държи в подчинение, прави сходни страданията на диктатора и народа. Колкото по-дълго тиранът стои на кормилото, толкова по-голямо е сходството. Нашият беше стоял на върха точно 35 години.

Седнал неподвижно в президиума, феноменалният ни вожд изглеждаше слисан и уплашен. В залата не личеше и следа от желание за строгост и мъст. Зрителите бяха по-уплашени, отколкото техния господар. Усещах как треперят в очакване заседанието да свърши - да не би някой да дръпне шалтера и да се окажат обратно в мрачната реалност.

Отстраняването беше някак тривиално. След 35 години на върха Живков седеше и слушаше банално дрезгавия глас, гузно мънкащ благодарности. Това беше последното изпращане. Взирах се в уплашеното му лице, смутен от внезапно обзелото ме съчувствие към този човек. Една епоха приближаваше своя край и на телевизионния екран у дома аз наблюдавах монотонната церемония по приемането на парада. По такъв ли начин се прави историята? Празни чинии от вечеря по масата, изпразнени сърца, онемели мозъци, горчиво чувство за изолираност ... и човекът, олицетворение на цялата тази нация, тревожно втренчен в довчерашните си поданици. Какво направих, питаше се той, че изведнъж не искат да ме слушат?

Първият пост-живковистки митинг (нямаше как да е анти-живковистки) се състоя след осем дни, на 18 ноември. Един приятел, взел участие в задкулисната му подготовка, ми разказа, че разрешение за провеждането му дал Петър Младенов, новоизбраният Генерален секретар на БКП. С него преговаряла сформиралата се малка група от самопровъзгласили се "опозиционери". Те почти всички още бяха членове на партията, втурнали се да се освободят от тази компрометираща ги връзка. Подробностите за програмата на митинга били уговорени с Андрей Луканов, втория човек в партията и бъдещ министър-председател - една от най-зловещите фигури в партийната йерархия, която винаги съумяваше да се задържи на върха. Преговорите се водели в апартамента на известния писател Николай Хайтов, един етаж над апартамента на Луканов.

На митинга шепата "опозиционери" четоха дръзки речи, в които провъзгласиха комунизма за мъртъв и възхвалиха себе си като предвестници на демокрацията. Ние, народонаселението, бяхме понесли национални трибагреници, цветя и плакати, написани в последната минута с флумастерите на децата ни. За пръв път в живота си викахме на митинг; гневни възгласи "долу!" след всяко споменаване на омразен комунист и "ура!" при най-малкия намек за призив към демокрация се поемаха от множеството. Чуждестранните телевизионни екипи не преставаха да ни снимат. Неочаквано влизахме отново в света. Може би дори се връщахме в историята, от която комунистите ни бяха изолирали с непоправимата си революционна арогантност. В момента обаче надали бяхме способни да мислим за каквото и да е. Някой (или нещо) беше сложил началото на "посткомунистическата" ера в нашата малка балканска страна.

Само дни след това магнетично начало, въпреки ентусиазма и противно на всички очаквания, стана ясно, че с падането на комунизма народът на България не стана по-щастлив. Новата свобода, която все повече заприличваше на нов хаос, правеше хората, а и техният паднал диктатор, все по- и по-нещастни. Надеждата да го осъдят за болката и страданията, които им беше причинил по време на управлението си, бързо се изпари. Инак това би било присъда и над самия народ. А нима има народ, който иска да се самоосъди и сам да се вкара в затвора? Причиняването на морална и духовна болка не фигурира като престъпление в наказателния кодекс на нито една държава. Още повече, че данни за непоносимостта на тази болка нямаше. Хора и диктатор продължаваха да бъдат заедно в общото си нещастие. Ако питате мен, ние всички си оставахме комунисти - някои повече, други по-малко - и всички все още бяхме част от комунистическата действителност и мечтите за комунизъм. Така постепенно започна да става все по-очевидно, че изобщо не сме страдали до смърт при комунизма - това просто си беше нашият режим. Точно както и нацизма, комунизмът не би станал реалност, ако хората не бяха го прегърнали като свое дете - ако не беше обсебил семействата ни, ако не живееше в града ни, ако не съпровождаше криволиците на биографиите ни.

Признавам, моментът на отстраняването на Живков обаче ме свари непомислил за всичко това. Дотогава вярвах, че сме напълно невинни жертви на един потиснически режим, може би най-потисническия в историята. Започнах да проглеждам едва когато през 1989 год. източноевропейските диктатори започнаха да падат един подир друг като плочки на домино. Сега, след като минаха години, чувствам, че мой дълг е да споделя какво ми донесе това проглеждане.

Признателно коленича пред тези, които лежат в плитките гробове или още носят рани от изтезания по тялото и душата си. Но все пак мога да се закълна, че не те са представителното мнозинство измежду нас. Най-често в затвора бяха пращани хора напосоки или по стечение на някакви обстоятелства - защото разказваха политически вицове или носеха тесни джинси. Освен това тези, които със сигурност можем да наречем "народ", не ценяха високо и не подкрепяха от сърце редките прояви на съзнателна саможертва. Историите за болка, кръв, изтезания и осъждане на изгнание са верни, но са малка част от истината - не са същественото и не те символизират комунистическия режим. Тези сюжети придават асиметричност на комунистическия сценарий в Източна Европа: сякаш всичко е било героична съпротива, смазана от безмилостните власти; днес пък тази героична картина се слива с пресилената представа за бързо гаснещия комунизъм, който сам издига паметник на поругания човешки дух. Но по всичко изглежда, че този паметник е осъден на забрава и днес въображението и съчувствието трудно могат да бъдат пробудени от изображения на рицари или от икони на апокалиптична храброст. Но тъкмо такива образци стоят на преден план върху историческите платна, прикривайки човешкото покорство и удивителната ни способност за съвместяване с режими от всякакъв род. Историята на търпението и покорното послушание все още стои ненаписана.

Днес и тези, които твърдят, че са управлявали в името на народа, и другите, които прекрасно знаят, че по неволя са били съучастници, желаят страницата на комунизма да бъде затворена час по-скоро. Нито деспотите, нито робите имат и най-малкото желание да се ровят в подробностите и, както самите те заявяват на всеослушание, да пречат с това на демократичния напредък. Срам, вина, угризение, покаяние - в ерата на посткомунизма такива добродетели не могат да бъдат намерени. Нито може да се намери прииждаща изотвън демокрация. Дори малцината действителни храбреци, дръзнали някога срещу диктатора, а сега потънали в себесъзерцание, не искат да надзърнат в отворената страница на комунизма. Хаотичността и безпомощността на т. нар. демократични сили в буквално всички посткомунистически общества са неоспоримо доказателство за това.

Дори без излишен песимизъм можеше да се предвиди, че не след дълго бившите комунисти отново ще влязат във властта. Достатъчна беше очевидната истина, че породата им не изчезна с падането на режимите. Напротив, тях винаги ги има и при всеки сгоден случай те се появяват на нов пост, обикновено под ново партийно знаме или под ново име. В същото време продължава отчаяното търсене на вносни демократи, за да може демокрацията поне малко да дръпне напред, но, за жалост, абсурдно е да си внесеш демокрация.

Това е засега единственият начин, по който източноевропейците, принудени да следват новия световен ред, се нагаждат към посткомунистическата реалност. Малцина са подготвени да признаят как са строили комунизма, а повечето - бивши роби и бивши тирани - търпеливо носят премазаните си съдби. Но всички еднакво се смятат за излъгани: и от комунизма, и от западния капитализъм.

Що се отнася до мен, тази книга представлява моят ангажимент да разкажа историята на собственото си комунистическо минало. Разделителната черта беше теглена в деня, когато падна Живков. Четиридесет и трите години на дотогавашното комунистическо управление съответстваха на 43 години от моя живот - от раждане до средна възраст - едно минало, което не може да бъде зачеркнато. Годините след този ден отброяват неизвестността, за удобство наречена посткомунизъм. За всички, склонни към самоизмами, посткомунизъм означава не-комунизъм, отсъствие на комунизъм. Аз обаче не съм съгласен - и написах тази книга да обясня защо.

По една или друга причина, моят мемоар не можа (и не би могъл) да бъде хладен коментар на комунистическото общество; тя неизбежно се превърна в емоционален разказ за мен и моето семейство. Нашата съдба бе преплетена с комунизма дотолкова, доколкото повечето семейства в България, преднамерено или по неволя, играеха своята комунистическа роля. Сега, от апартамента ни в центъра на Монреал, с омерзение се взирам в пропастта, деляща ме от моето минало. Пиша, обсебен от чувства, но без да губя разум. Разсъдъкът, органично присъщ на новата ми среда, води аналитичното ми перо, а сила да го движа ми дават моите чувства.

Избрах за себе си и за децата си Америка. Исках отново да влезем в историята. За историята аз бях аутсайдер, каквито бяха и моите съотечественици. Те все още са такива в повечето от ключовите страни на живота. Така значението, което придавам на понятието "инсайдер" (човек вътрешен, т.е. включен), е да бъдеш част от историята, а не част от дадено общество. Вече не ме е грижа от каква националност ме считат. Макар да не мога да се освободя от националната си идентичност. Но щом като хората толкова много държат на нея, аз се опитвам да се съобразя с това във всички свои мнения и анализи. От самото начало обаче искам да бъде ясно, че личната ми позиция в света не е свързана с принадлежност към нито една нация. Израснах заобиколен от книги, завърших няколко висши образования и бях добър член на академичната общност. Затова не бих могъл да се самоопределя като нещо друго, освен като интелектуалец. С това мое самосъзнание се чувствам неловко да не принадлежа към някоя нация. Нали интелектуалците обикновено се опитват да подкрепят и оправдават националистичните каузи?

Истината е, че аз принадлежах към една особена прослойка в Източна Европа - интелигенцията - която беше до голяма степен народна по дух. Беше си присвоила монопол на непогрешимост, стояща над рационалното познание. Стандартите на "висок" морал и твърдоглаво презрение към тези, които бяха по-малко морални или по-необразовани, с времето бяха прераснали в различни форми на състрадание към "нуждите на народа". На свой ред народът се отнасяше към интелигенцията като към група пророци и морални съдници.

При комунистическите режими на интелигенцията беше съдено да играе двойствена, макар и съдбовна роля. Въпреки че тази й роля е част от предмета на моята книга, аз нямам намерение да й вменявам някакъв специален статут. Защото ако изобщо имаше такъв, то това беше липсата на дълбока мъдрост, противно на всичките й претенции. Накратко - докато общоочакванато призвание на интелигенцията беше да брани свободата, изискванията на комунистите бяха тя да обосновава и оправдава "научно" комунистическия режим. Така, съгласявайки се и примирявайки се, ние си навлякохме непоносимо морално проклятие: капитулацията ни пред тоталитарния комунизъм го крепеше по-добре от интелектуалния ни труд. Лично в себе си (въпреки сегашната ми зрялост) не мога да се самоотлъча от миналите дела или от хлъзгавото примиренчество на източноевропейската интелигенция. Ето защо за преживелите и оцелелите при комунизма животът в посткомунистическата ера е болезнено изпитание. Явно кошмарите на комунистическото минало трябва да се спогодят с предизвикателствата на едно свободно настояще. Трудно е да си свободен. Никак не ми е лесно да бъда свободен, независимо от това какво съм си мислил през дългите години на комунистическата си изолация. Ала си струва да опитам.

Ако човек погледне на комунизма като на лична драма, се чувства поразен от внезапното прозрение, че този политически режим необратимо промени всички човешки съдби и всички човешки проекти, до които се докосна. От наследството му се чувствам завинаги анатемосан. В края на краищата, вероятно нямаше да нося морална отговорност, ако беше в човешките ми възможности да се разгранича от комунизма.

Днес, като герои в класическа трагедия, и дисиденти, и конформисти съзерцават разрухата на своя живот. Катарзисът все още предстои - ако въобще някога настъпи...