ПРЕДИСЛОВИЕ

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Ние, с нашата идея фикс да ги разберем на сцената,
да узнаем какво са всъщност, когато се преправят …
Чеслав Милош, "Тяло"

Никога няма да се изличи благодаростта ми към всички от многобройното семейство, в което пораснах и с което живях през по-голямата част от живота си. Сърцето ми е препълнено с благодарност и към моите приятели, за които животът там, далеч в комунистическия свят, продължава да има смисъл. Вие всички, със своите добродетели и недостатъци, ме вдъхновявахте да живея, да различавам доброто от злото и да бъда смирен пред силата на съдбата.

В моя мемоар е вплетена житейската история на моето семейство, семейство на три поколения комунисти. Макар да успях да избегна партийното членство, моята лична съдба показва, че не съм могъл да живея откъснат от приетите норми и тенденции в моята страна, камо ли да им опонирам. И въпреки че по сегашните стандарти би трябвало да се смятам за дисидент, погледнато честно, моето поведение - а и поведението на моите връстници и приятели - говори, че сме се нагаждали и погаждали със системата, каквото и да разправяме сега. Затова мисля, че тази книга носи едно неочаквано и не съвсем удобно послание. Макар според стандартите на Запада всички комунистически общества да бяха отблъскващи, съсредоточаването на вниманието само върху неколцина дисиденти скрива факта, че за повечето от нас комунизмът си беше един нормален режим. Режим, към който с различна степен на нежелание се приспособявахме. Историята, разказана в този мемоар, показва двойствеността на морала в свят, където да оцелееш означаваше да си с изцапани ръце.

Тази книга е разказ за всекидневието под господството на комунизма. Ухотребявам думата комунизъм като най-обща метафора на режимите, установени в Източна Европа след Втората Световна Война и наречени "социалистически (или народни) демокрации". При тези режими прилагателното социалистически се използваше почти неизменно за окачествяването на всичко, свързано с обществената сфера или учебникарската история, но ми се струва, че комунист и комунизъм са думите, които открояват уникалните и позорни черти на тези общества, а освен това те позволяват да се избегне и евентуално объркване със значението, което на Запад се влага в термините социалист и социализъм. Комунисти е точна дума и защото в България това понятие беше станало нарицателно за членовете на комунистическата партия, всеотдайно или папагалски проповядващи, че комунизмът е новият справедлив обществен ред, който те били призвани да построят. Това понятие бе използвано и от идеолозите на партията, за да внушат моралното превъзходство на тази категория хора. В ежедневния език обаче то имаше иронично-презрителен оттенък.

Моят разказ разкрива не толкова света на героите и подлеците, колкото този на недотам смелите, морално съмнителни, ординерни използвачи. Смея да твърдя, че наследството от тази обществена психология поставя установяването на демокрация в България под въпрос, поне в обозримото бъдеще. И така, макар този мемоар да спомня един отминал свят, той е също предупреждение да не се заблуждаваме, че промяна в света, чиято сърцевина Западът малко познава, е лесно постижима, независимо от щедрите заклинания на местните политици от всички цветове.

Най-голямото предизвикателство за оцелелите обаче е да живеят живота си след комунизма. Били играчки в неговите ръце, днес техният живот носи друго универсално послание, а именно, че диктатурите преобръщат собствените ни човешки съдби. Историята в края на краищата се състои от нашите съдби. Те са много по-интересни и важни от всичко - особено в днешния свят, населен и присвоен от телевизионни и книжни величия. Ето защо равносметката на човек, който е бил играчка в ръцете на съдбата, не е никак маловажна.

Написах тази книга през лятото на 1995 година, през втората година от подготовката на дисертацията ми по политическа социология в Университета МакГил в Монреал. Тя едва ли щеше да види бял свят, ако не бе щедростта на моя ръководител Джон А. Хол, който пръв прочете едва прохождащия ръкопис и ми разреши да не посещавам занятия в продължение на цял един семестър. Другият ми наставник, Алберто Камброзио, ме подкрепяше с мълчаливо уважение, прераснало по-късно в топло приятелство. Имах и късмета да се сприятеля с американеца Марк Томпсън, възхитителен човек, експерт по английски романтизъм, който отдели от скъпоценното си време и вложи таланта си на редактор, за да оправи сакатия ми текст, написан с неподозиран кураж на неговия роден език.

Маша Александър, която работеше тогава при Лин Франклин в Ню Йорк, е първият литературен посредник, който ентусиазирано застана зад моя проект, дори в тогавашната му незряла фаза. Тя и до този момент не е спряла да ме насърчава и свързва с хора от книгоиздаването и книжния пазар. Благодарен съм също и на Лин, както и на неколцината агенти и редактори, които не приеха за печат предложения от мен ръкопис, отваряйки ми очите за подводните камъни в американското книгоиздаване.

През 1999 год., след четиригодишно отлежаване, възобнових работата си над ръкописа, окуражен неочаквано от един колега, лондонският журналист Джонатан Сънли, бивш редактор на "Ийст Юръпиън Рипортър", списанието, на което сътрудничих между 1989 и 1992 година. Чувствам се особено задължен на Джонатан, който сподели с мен своите безценни прозрения за политиката при и след комунизма в Източна Европа.

Моят скъп приятел Джон МакУортър, професор по лингвистика в Калифорнийския Университет в Бъркли, се застъпваше пред издателствата за моя ръкопис тактично и с постоянство, и ме ободряваше с проникновените си и-мейли в трудни моменти. Задължен съм и на дъщеря си Аглика, която изпрати ръкописа на своя добър приятел Дейвид Лорънс - писател, редактор, музиколог и познавач на изкуствата - който живее в околностите на Сан Франциско. Дейвид ми изпрати една ситно изписана страница коментар, който ми отвори очите за редица качества и недостатъци в ръкопииса, които не бях видял дотогава. Накрая се появи вездесъщият Алан Нейгъл, професор по сравнителна литература в Университета в Айова, който, без някой да го е молил, просто взе един молив и надраска из целия ръкопис безценните си коментари, забележки, предложения и поправки.

Тази творба не би се появила в сегашния си вид без Джон, Дейвид и Алан. Окъпан в тяхното приятелство, аз никога, уви, няма да мога да изплатя интелектуалния си дълг към тях. Всички останали в текста слаби места се дължат на моята неспособност или инат да следвам докрай техните съвети.

Искам да благодаря и на Стйепан Местрович, професор по социология в Тексаския Университет по селско стопанство и инженерство, на когото без никакви уговорки изпратих ръкописа си и който пръв съзря неговата стойност извън комерсиалните съобръжения. Безкрайно съм благодарен и на неколцината професионалисти от Тексас А&М Юнивърсити Прес, с които работихме заедно за превръщането на ръкописа в книга за пазара.

Преди всичко обаче дължа тази книга - както и живота, който живея днес - на моята съпруга и най-близка приятелка Румяна. Не намирам думи, с които адекватно да изразя моята любов и нежност към нея, дори насаме.