Епилог

НА КОГО ПРИНАДЛЕЖИМ

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Вече не можем да се уповаваме на творчеството да говори само за себе си; точно като в таблоидната журналистика съществуването (животът) се радва на предимство пред същността (изявата, творбите).
Джон Ъпдайк, Човекът изотвътре

България е красива като Швейцария. В началото на 21 век продължителността на живота на българите продължава да е най-голяма сред бившите комунистически страни. Населението в България се смалява поради ниската раждаемост и постоянното изтичане на млади хора вън от страната - поне засега тази тенденция е необратима. Единствената ценност, която българите все още не са оспорили, е патриотизмът. Ето защо бодри тълпи френетично аплодираха Царя, който реши да се завърне на българската политическа сцена след 55-годишно изгнание в Испания.

"Как ще ги стигнем американците?", е възловият въпрос, който си задава известен български комик в една песен. И следва разказът на един българин, който се чуди защо някой му е откраднал чистачките. Тъкмо щях да тръгна напред и да стигна далеч, пък виж - дъжд заваля. Как да карам в този дъжд и мъгла, като някой ми е откраднал чистачките? Това го няма нито в Албания, нито в Зимбабве дори: тъкмо решиш да направиш нещо, и ти открадват чистачките, а дъжд вали ли, вали...

Тази песен е уловила самата истина за характера на българина при посткомунизма: винаги се намира някой или нещо, които да са виновни за моя провал, но никога не съм аз! Патриотизъм и безотговорност - това е тежко наследство. Интересно какво ли биха направили други в подобна ситуация, но българите сякаш не ги е грижа.

Миналото лято съвсем неочаквано ми телефонира един мой бивш съученик. Не се бяхме виждали 35 години, откакто завършихме френската гимназия. Каза ми, че се обажда от Флорида. Допускам, че съм сред малцината, които знаят, че неговата история е имала щастлив изход. През 1987 г. година чух, че е дезертирал от поста си на висш офицер от контраразузнаването и се укрива в чужбина. Никой не знаеше къде е заминал с жена си и двете си деца. Всички обаче разбирахме, че животът му е в смъртна опасност. Използвайки компютърен телефон, той ми каза, че тогава е избягал в Швейцария и скоро след това заминал за Съединените Щати. Сега е американски гражданин. Все още обаче няма публично огласен телефонен номер, нито адрес. Не мога да му се обадя, нито да му изпратя писмо. Не мога дори да съм сигурен, че ми е позвънил от Флорида, тъй като няма как да проверя. Каза ми, че се бои от репресии. Знае със сигурност, че мнозинството от бившите му колеги в българската ДС са все още на работа в посткомунистическите държавни служби за сигурност. Твърди, че така стоят нещата и в Русия. Благодарение на старите връзки руските офицери от КГБ все още се бъркат в политическия живот на България, използвайки сигурни и устойчиви професионални канали.

Може ли да се вярва на неговия разказ? Много вероятно е да е верен. Еднакво вероятно е да е станал двоен агент, държан в резерва, вербуващ хора или дори действащ в момента. Във всеки случай неговата история е още едно от лицата на комунистическата безотговорност - безнаказаността.

Може ли да се вярва на разказа за моя живот? Ако представата ви за комунизма идва от Джордж Оруел, твърде вероятно е да не повярвате. Ако представата ви за комунизма идва от Джон льо Каре, отново е по-вероятно да не повярвате, но по съвсем друга причина. Двусмислеността на всяко обобщение за комунизма е поразителна. Той все още ни се явява като свят, обвит в подозрителност и тайнственост. Ако гледаме на последните с подобаваща доза ирония, трябва също да отбележим, че Слободан Милошевич се предаде на посткомунистическите власти в Сърбия в деня на лъжата, 1 април.

И все пак, всички ние (вече без никаква ирония!) живяхме при комунизма и го преживяхме, за да разкажем собствените си истории - с разбити съдби, ала непоколебими във възможностите ни да се съживим. Моят живот не може да е художествена измислица. Такъв живот не би могло да сътвори и най-развинтеното въображение.

Отначало бях във комунизма. Там, в онова незабравено минало, всички бяхме в комунизма. Затова и знаем какво всъщност беше комунизмът. Нашите разкази трябва да бъдат чути като добре научен урок, който да бъде предаден на децата ни.

Изцяло по лични причини и за собствена сметка аз направих всичко, което беше по силите ми, за да не принадлежа на комунизма. Двусмислен е резултатът от тези усилия -не моята истина за комунизма. Ако свобода означава да не принадлежиш, аз не можах да се освободя вътре в комунизма, следователно аз отчасти му принадлежах. Принадлежат му и хората от Запад, които, без да са били вътре, прегръщат илюзията, че комунистическите режими носеха на света справедливо социалистическо общество.

Това, което придобих през втората част от живота си, е свобода. Откъде съм толкова сигурен? Първо, вече не съм в комунизма. Второ, открих и изповядах греховете си, произтичащи от това, че съм бил обречен да му принадлежа. И накрая, вече не принадлежа на България.

На това може да се погледне и от друг ъгъл. От опит знам, че свобода означава да си свободен от властта на някой или нещо. Аз съм свободен от властта на комунизма като социален проект. В този смисъл съм по-свободен от мнозина философи, социолози и либерално мислещи интелектуалци в Америка и Западна Европа. Освен това съм свободен от властта на патриотизма.

Въпреки всичко, аз принадлежа. Но не на миналото си, тъй като вече съм го преодолял, макар и не безнаказано. По-скоро миналото ми принадлежи. Сагата на моето семейство свършва с мен. Или, ако успея да я продължа и извън комунизма, тя наново започва с мен. Не съм повече сам в моята рефлексия, както съм бил досега. Сега знам, че не съществува върховен мъдрец, който да ми показва кое е правилно и кое погрешно. Отървал се от комунизма, аз живея в хармония с най-близките около мен и със самия себе си. Надявам се да не е измамна и хармонията ми с по-широкия свят. Моралният кодекс на баба ми - не лъжи, не се отмятай от думата си, бъди мил и добър, бъди достоен човек - е все още пътеводна светлина над пътя ми. Но мисля, че жизненият ми опит е още по-светъл фар в океана на моралните въпроси. В едно нещо съм сигурен: правилно и погрешно са нещо съвсем различно от добро и зло.

Макар и откъснат от земята, която ме е родила, аз съм благодарен и изпълнен с любов. Знам, че след мен идват децата ми. Те ще носят нататък моя опит, моята всемирност, моята любов и паметта за мен. Аз принадлежа на моите деца.