Първа част

ЗАД ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 5. СВОБОДА ЗА ПРОДАН

Всеки отделен човек е суверенен и пълновластен автор на своите дела; следователно този, който се оплаква, че понася щети и вреди от своя суверен, се жалва от туй, дето сам му е автор. Затова не бива някой някого да вини, че му вреди, освен себе си, нито дори себе си, защото на себе си да навредиш е невъзможно.
Томас Хобс, "За гражданството"

Имаше един печално известен лозунг, окачен на стената на всяка канцелария в министерства, комитети и отдели, свързани с Държавна сигурност из целия източноевропейски социалистически лагер. На него пишеше: "Чекистът трябва да бъде с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце". Този девиз беше задължителната гарнитура към портрета на човека, който го беше произнесъл - Феликс Едмундович Дзерджински. "Железният Феликс" е бащата на съветското Че Ка, където бяха изработени правилата за устройството на КГБ. Комунистическата действителност разкри потрисащия ума цинизъм на този девиз - цинизъм, доловим само за моите бивши сънародници и мен, потенциалните клиенти на КГБ.

Хората по света си въобразяват, че знаят какво представлява КГБ. Особено характерно за тези, които са чували за комунизма в Източна Европа, е, че са склонни да идентифицират злото на Съветската система с тази организация. Но ако някой наистина иска да разбере за какво всъщност става дума, митът трябва да бъде разграничен от реалността. А реалността е как истинските носители на системата живееха и се нагаждаха към присъствието на КГБ.

Българското поделение на КГБ се наричаше Държавна сигурност (ДС). В разговорната реч на българите то фигурираше като "Органите". Моята първа среща с агент на ДС стана, когато бях в предпоследния клас на Френската гимназия. По това време поддържах близки контакти с някои от французите, които ни преподаваха в училище. Ходех им на гости в апартаментите и се возех в колите им. Правех това не от пренебрежение към режима, а защото вътре в него се чувствах абсолютно защитен. Никога не съм се мислил за недосегаем (докато някои наистита бяха), обаче смятах, че моята духовна убеденост в правотата на комунизма е достатъчна, за да ме предпази от "корумпиращото" западно влияние. До един момент сякаш никой не се интересуваше от връзките ми с тези чужденци. Къде на шега, къде като клюка, но се говореше, че в жилищата им са инсталирани подслушвателни устройства, а дори и скрити камери. Но тъй като аз лично никога не съм попадал на такова нещо, не бих се подписал за верността на такива твърдения - нито тогава, нито сега. Това, за което мога да свидетелствам е, че през един есенен ден на 1964 г. мъж около тридесетте позвъни на вратата на бабината къща и поиска да говори лично с мен. Каза си името, но не спомена за коя организация или агенция работи. Извади една папка, отвори я и отвинти капачката на автоматичната си писалка. Усмихваше се, но това трябва да е било професионална гримаса, тъй като не заговори за весели неща. От мен се искаше да слушам и да бъда отзивчив. Неговият подход предполагаше безпрекословно съгласие от моя страна. Било му известно, че училището ми харесва и се справям добре, но ако се появят проблеми, които изискват намеса и на трета страна, винаги можело да разчитам на него. Тогава ми даде един телефонен номер, на който мога да се обаждам. Чудех се кой ли може да е този човек и за чий дявол му е притрябвало да ми предлага да се меси и помага, когато нямах някакви проблеми. Освен всичко, той знаеше, че имам сериозна връзка с момиче и дори си позволи плоска шега по този повод. Бях ли в приятелски отношения с френското семейство М.? - Бях. Ходех ли у тях на гости? - Ходех. Е, тогава какво ми беше мнението за съпруга? - Ами, почнах да го усуквам, има много хубави неща, които мога да кажа; вие от какво по-точно се интересувате? Това, което по-точно искаше да знае, беше дали г-н М. имаше някакви по-близки връзки с някого от училище (независимо дали учител или ученик) и дали по някакъв начин се е изказвал критично за нашето правителство. Съвсем инстинктивно, отговорът ми се получи доста мъгляв и той побърза да ме успокои, че каквото и да кажа, то няма да бъде използвано във вреда на г-н М., а само, за да се подобри престоят му в нашата страна. Попита ме също дали има проблеми в отношенията между М. и жена му. Кой бях аз, че да знам! Мъглявият ми отговор и на този въпрос изглежда толкова много го удовлетвори, че ме помоли с подчертана учтивост и с все същата неслизаща от лицето му изкуствена усмивка да напиша на един лист всичките си впечатления за М. До два дни трябваше да съм готов с доклада; той щял да се отбие да го вземе. А, между другото, трябваше да го напиша на ръка.

Тази неочаквана поръчка беше моята първа тайна полицейска задача. Изпълних я прилежно, макар и със смесени чувства. Когато случката приключи, напълно я забравих. Нищо не последва нито за г-н М., нито за мен. Всъщност, г-н М. остана в страната ни още десет години, дори накрая стана културно аташе във Френското посолство. Три-четири години след като бях посетен от ДС, семейство М. се разведоха. Мадам М. се омъжи за един лекар от Варна, а мосю М. си доведе втора съпруга от Белгия. След като завърших училище, нямах много възможности да поддържам контакт нито с нея, нито с него, затова и връзките ни позамряха. И до ден днешен не съм сигурен дали докладът, който бях помолен да напиша, е влязъл в досието на г-н М. или в моето. Най-смисленото, което ми хрумва е, че ако агентът, който отговаряше за мен, беше останал доволен, със сигурност щях да бъда привлечен за активно упражняване на този вид дейност.

В течение на следващите десет и повече години българската ДС не ми се обади. Това обаче не означава, че беше престанала да напомня за себе си по други начини. Всеки от нас усещаше невидимото й, но вездесъщо присъствие буквално на всеки ъгъл от комунистическата ни действителност.

Първият сигнал, че съм зорко наблюдаван, дойде през септември 1976 г. Колкото и странно да изглежда днес, съвсем живи са спомените ми колко бях обезпокоен от мисълта, че имам лошо досие в тайните служби. Инцидентът, който ми разкри това, стана по повод намеренията ми да отида на конференция по анатомия в Прага. Преди всяко такова пътуване, дали частно или по работа, трябваше да се подаде молба за задграничен паспорт, а който вече имаше такъв, трябваше да поиска изходна виза от съответното районно управление на милицията. Съвсем умишлено паспортната служба имаше скъсено работно време, така че трябваше с часове да се чака на опашка. Чакалнята беше помещение без прозорци, оскъдно осветено и отделено с дебели стени от канцелариите, в които работеха чиновниците. Когато ти дойдеше редът, трябваше да провреш глава през едно квадратно прозорче - единствената връзка между чакалнята и помещенията, в които решаваха твоя случай. До това прозорче трябваше да се добереш с всички, готови за подаване документи. Ако чиновничката забележеше дори една единствена грешка - непопълнена графа, неправилно изрязана снимка или случайно пропуснат подпис, документите се връщаха и те предупреждаваха, че молбата ти ще бъде отхвърлена, ако следващият път всичко не е попълнено изрядно.

Бях подал документите си според всички изисквания. Тъкмо затова, когато след три седмици отново пъхнах глава в прозорчето, за да попитам милиционерската чиновничка готова ли е визата ми, най-малкото, което очаквах, беше да чуя отказ. Това беше за мен истински удар. За първи път нещо проскърца в моето безметежно комунистическо съществуване. Никога преди не бях имал проблеми с Паспортен отдел. Първият ми паспорт - за студентското пътуване в Москва през 1969 г. - беше издаден без засечки. През есента на 1972 г. отново не срещнах трудности при получаването на виза - бях се оженил повторно и отидохме с жена ми на меден месец при далечни познати в Лайпциг и Йена в Източна Германия.

В този промеждутък се бяха случили неща, на които не бях обърнал сериозно внимание, но които щяха да се окажат от значение. През есента на 1974 г., след като отслужих задължителните година и половина в казармата, си пуснах брада. В комунистическа България това се приемаше за проява на неоправдана волност. Според неписани правила, лицето на всеки мъж трябваше да е гладко избръснато, тъй като брадата се считаше за "остатък от буржоазното минало". Да си пуснеш брада означаваше, че искаш да си различен. Порядъчните граждани биваха скандализирани от такова поведение, ето защо на властите се налагаше да следят и за бръсненето. Единственият начин да се избегне принудителното отвеждане до най-близката бръснарница беше да се сдобиеш с личен паспорт, където снимката е с брада. Обаче на фотографите не беше разрешено да правят такива снимки на обикновените граждани, а ако по някакъв начин човек се снабдеше с брадата фотография, чиновничката в милицията отказваше да приеме молбата за паспорт.

Най-неочаквано вторият ми тъст, който не беше партиен член, предложи да ми помогне. Той ме заведе при един милиционерски началник с висок чин в тайните служби и само след петминутен разговор проблемът ми беше разрешен. След една седмица получих скъпоценния личен паспорт с брадата снимка на втора страница.

Няма съмнение, че вторият ми отказ да вляза в партията по това време беше вече прибавен в полицейското ми досие. Вторият път се показах по-твърд, макар че на практика просто не отговорих на поканата. Нямаше дискусии, скандали или официални изявления. Ала дълбоко в сърцето си усетих, че вече съм взел решението да не ставам партиен член. От една страна, ентусиазмът ми за кариера угасна от безпощадното откритие, че партийците в нашия факултет бяха и най-корумпираните, и най-некомпетентните за преподавателска или изследователска работа. Въпреки че на задължителните политически семинари изразих на глас тази си констатация, нищо не се промени след това - продължих да преподавам и да получавам мизерната си заплата.

От друга страна, лека-полека се прощавах с надеждата, че ръководството на комунистическата партия би могло да стане по-добро, ако му се прелее по-морална кръв. Сигурно съм споделял тези си притеснения с различни хора, но се отнасях към тях с характерната за потомците на комунистическите семейства неангажираност. Чувствах се над тълпата. В известна степен бях вече приел позата на интелектуалец, изпълнен с аполитична арогантност.

Всички тези, наглед безобидни, инциденти ме караха да се чувствам сигурен, че нямам други сметки за уреждане с органите. За голямо мое съжаление обаче, молбата ми за паспорт до Чехословакия беше отхвърлена само две години след като бях удостоен с брадат личен паспорт. Наивността ми се сблъскваше с фактите. Например, през 1976 г. научих, че всяка фабрика, институция, презокеански лайнер, агенция и т.н. има собствено ченге - офицер от ДС, който отговаря за благонадежността на личния състав. Ченгето работеше с досиетата на хората и като куче, което пази стадото си, създаваше мрежа от информатори, които да донасят за всяка отклонила се овца. Ченгето, отговарящо за Медицинския институт, имаше канцелария в сградата на милицията, но когато искаше да се срещне с някого или да даде своите важни разпореждания, ползваше и канцелариите на институтския партиен комитет. Връзката не беше само физическа. Всъщност, местният комитет служеше неофициално (но твърде ефикасно) като пост, от който ченгето организираше наблюдението над подчинената му институция.

Нашето ченге беше един млад човек. Усмихнат и приветлив, дори духовит, той се правеше на добронамерен. Досега не беше ме привиквал за "мъжки разговор на четири очи" и никога не се бяхме запознавали, но когато се срещнехме случайно по коридорите или на улицата, имах чувството, че много добре ме познава. За разлика от това, той не знаеше (или въобще не се интересуваше), че и аз го познавах добре. Разликата между нас беше, че той имаше власт да употребява и злоупотребява с информацията за мен в моя полза или моя вреда, докато това, което аз знаех за него, беше само за лична употреба и служеше единствено да храни презрението ми към него. Философски погледнато, той трупаше информация за живота ми, без да я съобразява с моята личност, душевност или интелект. Единственото, което го занимаваше, беше отношението ми към режима, наел го да ме наблюдава, преследва и сплашва. Макар да ми бяха ясни начинът му на мислене и елементарните му възгледи за живота, това не ми беше от голяма полза. Просто трябваше мълчаливо да понасям органическото си отвращение от него и цялата тази пасмина.

Спомням си как една сутрин рано група млади мъже в костюми и вратовръзки нахлу в сградата на плувния басейн, където ходех да плувам два пъти седмично. Това беше единственият басейн в града. Бях излязъл вече от синята минерална вода и станах неволен свидетел как групичката от ченгета се съблича по плувки. И нашето ченге беше сред тях. Обсъждаха на висок глас физическата си форма и предстоящото си пътуване до Австрия. Пошли забележки за краката на някакво момиче, което очевидно всички познаваха, се промъкваха нееднократно в разговора им. Бяха заедно и се радваха на това, а аз кипях вътрешно и чувството ми за изолираност растеше с всяка тяхна дума. Самодоволна мъжка голота изпълваше влажната съблекалня. Тръби пищяха и душове шуртяха в съседното помещение. Смрадта на мъжка пот, тъй характерна за казармената душевност на тези мъже, убиваше всякакво чувство за уединение. Мина ми през ума, че целият ми живот ще вони на мъжка пот, защото пряко зависеше от тези разсъблекли се слуги на режима. Оставаше ми да се надявам, че ще попълват честно досието ми. Само няколко години по-късно обаче научих, че нещата съвсем не стоят така.

До 1976 г. е трябвало да имам още две черни точки в досието си: едната беше дело на собственото ми поведение, а другата - на лошото държание на моето семейство. "Срамът" на семейството идваше от една любовна история на сестра ми. Тя е шест години по-млада от мен и се беше запознала с французин-инженер, който през 1970 г. работеше на един строителен обект край Варна. Когато връзката им стигна до брак, те не очакваха да имат спънки, понеже българското законодателство не забраняваше брак с чужденци. Оказа се обаче, че сестра ми и френският й приятел трябва да получат разрешение, и то не от някоя правителствена служба, а от ДС. Никой не се изненада, когато им отказаха, въпреки че бракът им не беше изключение. Други момичета вече бяха получили позволение да се омъжат за чужденци. Причината за отхвърлянето на молбата на сестра ми беше, че семейството ни минаваше за се водеше като част от номенклатурата, а да се запази "чистотата" на такива семейства беше далеч по-важно от личното им щастие. По същото време името на баща ми се спрягаше за ректор на Висшия институт за народно стопанство във Варна. Многократно го викаха в Окръжния комитет на БКП, където го заплашваха и манипулираха, само и само да отклони дъщеря си от желанието й да се омъжи за западняк. Доколкото ми е известно, той е направил каквото е можал, за да им угоди, но сестра ми устояваше твърдо на опитите да я отклонят. Дори заведе дело за разрешение да се омъжи за френски гражданин. Съдът уважи нейният иск, но въпреки това партията продължи да се опъва.

Във всичко това, разбира се, имаше и известна доза двуличие. Родителите ми се блазнеха от мисълта да имат за зет французин, затова едва ли правеха всичко възможно да обезкуражат сестра ми. Освен това, те изглеждаха разочаровани от т. нар. партийна линия и въобще от цялостната концепция за построяване на социализма в страната. Желанието им да бъдат добре, независимо или въпреки това свое идеологическо обвързване, се конфронтираше с чувството им за дълг към Партията. И което беше още по-лошо - бяха хванати в капана на партийния устав, така че евентуалното им оттегляне нямаше как да мине безнаказано. Ако изключим този проблем, те се радваха на доста добро положение, поне според местните стандарти. Естествено е, че трябваше да се кланят на Партията, ако желаеха да поддържат този си статус. Обаче беззаконието, на което почиваха тези нрави, или тяхната безпардонност, изглежда не ги тревожеха много. Изключително редки бяха случаите някой да събере кураж да се откаже от привилегиите в името на по-висш морал.

Неуспехът на баща ми да предотврати брака на дъщеря си с чужденец застрашаваше партийната сигурност. Последната се състоеше в това да се предпазват хората от влиянието на възгледи, които бяха в дисонанс с повелите на партията. Сталинисткият модел на комунистическата партия се базираше на принципа на идеалната еднородност на членовете й. Навремето Сталин се беше заел физически да унищожи всякаква разнородност - и вътре, и извън партията. След Сталин различните комунистически партии не можеха вече да си позволят такава жестокост. Придържаха се към модела за моралната вина на дисидентстващите елементи. Изискването за "кристална чистота" вече не беше жизнено важно, а се пазеше като мерило за благонадеждност, осигуряващо имунитета на партийното чудовище срещу всяко истинско или потенциално външно влияние.

След почти двегодишен тормоз местните власти отстъпиха пред упоритостта на сестра ми и й разрешиха да се омъжи за французина. Но това не остана без сериозни последствия за баща ми - трябваше да си остане номенклатурен кадър, тъй като беше университетски професор, но вече не можеше да му се има доверие за ръководен пост. Неговата "степен на замърсеност" го правеше по правило неизбираем за високи постове, въпреки че не го лишаваше от правото му да се труди, пътува и преподава. Това беше тежък удар, който само влоши депресията му и липсата на продуктивност през шестте години до заболяването му от Паркинсон. Щастливият брак на сестра ми и фактът, че тя напусна страната легално, не бяха кой знае каква компенсация за изпадането му в немилост пред тези, които бяха най-важни за него - колегите-комунисти от института. Освен това, беше вече осъзнал, че синът му няма да го последва като послушен кон, впрегнат в партийния коловоз, по който се ръководеха академичните служители. Не знам дали го е безпокоял фактът, че заминаването на сестра ми на запад би могло да даде негативно отражение и в моето полицейско досие. Такива неща той не обсъждаше с мен.

Аз истински се радвах и даже завиждах, че сестра ми се сбогува с комунистическото ни битие. Просто бях изпуснал момента за влизане в комунистическата партия и въобще не ми минаваше през ума, че бих могъл (в качеството си на преподавател по анатомия) от есента на 1974 г. да се включа в инициативите й като безпартиен симпатизант. Отрезвяването ми настъпи рязко. Чувствах се безсилен. От това състояние можех да се спася по два възможни начина: или професионалната ми изява щеше да надделее над господството, което партията упражняваше върху моя живот, или "лошите хора" в комунистическата йерархия щяха да бъдат изритани и ние най-после щяхме да имаме комунизъм с нормално човешко лице. Искам още веднъж да припомня, че моралните ми оценки бяха изцяло плод на собственото ми нежелание да стоя в един кюп с хора, които олицетворяваха комунистическата партия, а не на някакъв социален проект, съзнателно отхвърлящ комунизма.

Точно това, мисля, е от изключително значение. Хората, които биха могли да бъдат опозиция на комунизма в страна като България (а струва ми се, че това е валидно и за целия комунистически лагер в Източна Европа), бяха изградили политическата си позиция според конкретните носители на политическата идеология, а не като реакция срещу нея. Днес вече не мисля, че тази идеология не намери успешна реализация, защото беше прилагана в практиката от корумпирани хора. Обаче именно това беше политическото ми кредо през 70-те години. Никога не съм се съмнявал, че съм от хората, които трябваше да противостоят на диктатурата на комунизма, но в ежедневието винаги намирах оправдания за бездействието си.

По-нататък ще стане ясно как се държах в ежедневието и как един конкретен случай донесе втората черна точка в моето досие. Също ще стане ясно как партията и тайната полиция се бяха слели в едно.

Всяка учебна година се провеждаше специален семинар за преподавателското тяло, в който се изучаваха подбрани теми от комунистическата теория и практика. Семинарите бяха задължителни, но се провеждаха след работа, което означаваше, че два пъти месечно ядяха от свободното ни време. Един асистент от Катедрата по марксизъм-ленинизъм избираше темите и правеше програмата; той водеше и семинара. Струва си да се спомене, че преподавателите в катедрите по идеологическите дисциплини бяха предани комунисти и в повечето случаи обвързани или с партията, или с органите. Самият факт, че преподаваха подобна материя поставяше верността им към партията извън всякакво съмнение. За нас обаче не бяха под съмнение нито самодоволната им праволинейност, нито отсъствието на каквото и да е въображение. Принудителните ми контакти с тези индивиди още от студентски години ме караха да полагам свръхусилия, та да избягвам съмненията относно вярата ми в комунистическата теория. Въпреки това през цялото си университетско обучение успявах да получа най-високите оценки по т. нар. идеологически дисциплини., макар че начинът, по който бяха преподавани - като вестникарски версии на Марксизма, с ударение върху Ленинизма, беше отблъскващ за всеки нормален човешки мозък.

През втората година на тези преподавателски семинари публично изразих убеждението си, че въобще нямам нужда от тях, понеже първо, сме грамотни хора и сами можем да прочетем материала и второ, се чувстваме достатъчно компетентни да осмислим темите и без елементарните дискусии, в които бяхме принудени да участваме. Просто реагирах на затъпяващия начин, по който бяха представяни сериозни социални и политически проблеми. Но тъй като самата цел на занятието беше да ни въвлече в скучни и затъпяващи разговори и да отвлече вниманието ни от сериозните проблеми, моята критика беше злонамерено изтълкувана като несъгласие със същността на комунистическата теория. Ръководителят на семинара направи всичко, за да парира твърденията ми и да продължим по предвидената програма. Вече към края на годината една от темите беше "ролята на комуниста в социалистическото общество". Според библиографската справка, трябваше да обсъдим моралните качества, които по пътя ни на преминаване от социализъм към комунизъм отличават един партиен член от обикновените граждани на нашето общество. Естествено, всичко около нас беше в пълно противоречие с аргументацията на темата. Не се въздържах да се опълча срещу самото понятие за морал у членовете на партията. "Можем ли да посочим поне един партиен член, който е по-добър от всички останали в Института поне в едно отношение?" Този въпрос зададох няколко пъти, придружавайки го с примери. В действителност истинските примери седяха заедно с нас в същата семинарна зала и си мълчаха. Всички присъстващи разбираха за какво говоря, въпреки че един-двама нечленуващи в партията се изказаха срещу моите преценки и поискаха допълнителни доказателства за твърденията ми.

Семинарът завърши по план, програмата беше изпълнена, а аз изпитвах угризения, че моето изпълнение не излезе нищо повече от буря в чаша вода. Реакцията ми беше доста детинска, което би могло да се отдаде на особеностите в начина ми на мислене и собствения ми характер. И все пак такива реакции ставаха все по-чести при нарастващото чувство на отчаяние, обхванало всички честни интелектуалци. Отсъствието на каквато и да е надежда осуетяваше опитите да се повдигнат животрептящи теми, да се поставят на обсъждане сериозни проблеми или да се изрази съществена критика към начина, по който се прилага марксизмът. С изключение на най-фрапиращите случаи, разкритикуването оставаше без последствия и животът продължаваше по старото си русло. Единственото, което се променяше след подобно "геройство", беше, че нещо в живота на критикуващия тръгваше не както трябва.

Затова, когато ми бе отказана изходната виза за Чехословакия, ме обзе съмнението, че най-вероятно досието ми вече включва цитати от публичните ми изявления по време на семинарите. Те биха могли да дойдат от два източника. Първия заподозрях мигновено - ръководителя на семинара. За втория обаче се досетих доста по-късно, когато разбрах, че сред нас е живяла цяла армия от информатори, които са докладвали и за най-малката нотка на критичност срещу режима или управляващите.

Два месеца по-късно трябваше да понеса още едно последствие от безпредметната си "смелост". По това време бях предложен пред Академичния съвет за повишение въз основа на успешната ми работа като преподавател и научен работник. На заседанието на съвета шефът на катедрата по марксизъм-ленинизъм станал и казал, че съм се противопоставял на учението на Маркс и Ленин и че на този етап не бивало да бъда повишаван. Съветът се съобрази с неговото мнение.

Във всички тези случаи имаше известна доза ирония или поне аз полагах усилия да ги приемам по този начин. Новината, че ми е отказана виза за Чехословакия (която дори не беше западна държава) предизвика бурни вълнения в моето семейство. Забележете, на следващия ден не баща ми, а моят тъст каза, че ще отиде да се срещне лично с шефа на паспортния отдел и ще се опита да оправи нещата. Той наистина го посети скоро след това и визата беше подпечатана за два дена.

Тъст ми така и не сподели какво точно е казал, но оттогава все подозирам, че е бил полицейски сътрудник. До края не успях да разбера истината за него, независимо от всичките ми усилия, но той отговаряше на всички критерии за тази работа. Имаше буржоазен произход и никога не се беше обвързвал с комунистите преди или след Девети септември. Беше изцяло отдаден на добруването на семейството си. Ценяха го като главен счетоводител в една от големите варненски фабрики и той беше горд със скромните си постижения като експерт в тази област. Като цяло, тези характеристики го правеха идеален кандидат за ролята на таен сътрудник. Най-малкото, нямаше нищо по-лесно да се поблазни и поддаде на вербовка, ако образованието или кариерата на дъщеря му или сина му се окажеха застрашени. Фактът, че имаше добро материално положение, без да е партиец, а в частния си живот демонстрираше враждебност към комунистите, може да има приемливо обяснение, ако приемем, че някъде по горните етажи на милицията знаеха истинската му роля.

От друга страна, моят баща и професорът по марксизъм-ленинизъм, попречил на повишението ми, бяха приятели, но на баща ми и насън не би хрумнало да го моли нещо за мен. Той можеше да бъде единствено явен комунист, никога таен сътрудник. Главите и на двете семейства носеха грижата и отговорността за нашето благополучие, но по съвсем различен начин се бяха нагодили към системата. Тъст ми се примиряваше с неизбежното, а баща ми се придържаше към партийната дисциплина. Във всеки случай, убеден съм, че и двамата не са и помисляли за друга стратегия за оцеляване.

И така, понеже за повишението нямаше кой да ми помогне, наложи се да изчакам година и половина. Междувременно не извърших нищо, което би могло да се прибави към без друго опетненото ми досие, а и критичните ми изявления по време на семинара бяха постепенно забравени. Не съм сигурен коя беше точно причината да приглуша критичното си отношение. Дали защото имах вече четири деца? Или защото бях разбрал, че словесните бунтове не водят до нищо? Вероятно комбинацията от двете. Каквато и да беше причината, сигурен съм, че не беше, за да им угодя. Така започнаха моите усилия да се измъкна от капана, който по-възрастните мои роднини ми бяха заложили без да искат.

Трябваше да минат още шест години, за да схвана окончателно колко безнадеждни са напъните ми да преуспея като независим провинциален интелигент, преживяващ мирно и тихо редом с враждебните и вечно слухтящи комунистически власти. Макар и да не настъпиха видими промени, дневниците ми от тези години показват, че вътрешно са ме мъчили безброй неща. Най-същественото беше, че ставах все по-отдалечен от приспособилите се към комунизма мои съграждани.

След епизода с чешката виза нямах повече проблеми с пътуванията си до Съветския Съюз, Румъния, Унгария и Източна Германия. Бързо схванах обаче, че тези ми задгранични излизания не бяха в истинската чужбина. Из цяла Източна Европа цареше униформена посредственокрация и приспособленчество. Различните нации живееха еднакъв сив живот на полицейско слухтене и партийно присъствие във всеки дом. Подозрителност и съмнения висяха над всички наши срещи и беше много трудно да се разбере зад горчивите шеги политическата нагласа на "чуждестранните" ми колеги. В срещите ни доминираше чувството, че всеки от нас знае някаква истина за живота ни, която нямаше нужда да бъде изговаряна. Очевидно споделеното знание беше разпределяно между хора, чийто инстинкт за самосъхранение ги държеше нащрек един срещу друг. Знаеше се, че всеки би могъл да бъде информатор - по партийна или полицейска линия - и съответно всеки на всекиго изглеждаше съмнителен. Понякога човек дори не можеше да бъде сигурен дали не го подозират основателно, тъй като разговарянето и доносничеството бяха преплетени до такава степен, че в крайна сметка едва ли можеше да се знае с положителност на какъв адрес ще бъде доставена изпуснатата нарочно или несъзнателно информация. Мисля, че в края на тази глава ще стане безпределно ясно как доносническата мрежа можа да обхване буквално всекиго, независимо от личната му воля или нравственост. Обаче, вместо да ни обедини като жертви, мрежата ни обръщаше един срещу друг, принуждавайки ни насила да защитаваме собствените си егоистични интереси.

Така или иначе, аз имах шанса да се запозная с надарени интелектуалци (както в моята страна, така и в Будапеща, Източен Берлин и Букурещ), жадни да проникнат отвъд стените на недоверие помежду ни. Заедно се гмурвахме в глъбините на общото ни безсилие, а това, което виждахме там, на дъното, беше лична обида, желание за бягство - физическо и морално - и наивна вяра, че можем да построим кула от слонова кост, която да подслони нашето его. Приемахме самата духовност за убежище, сякаш комунизмът беше пълен триумф на материализма над човешкия дух - каквото той всъщност и беше. Вярвахме, че ако опазим духа си непокътнат, щяхме да останем недосегаеми за догматичното комунистическо зло - за социалните злини, узаконени от обсебените от материализъм маси. Но нямаше къде да се денем или да заживеем като миди, обвити от духовна черупка.

Към тази основна заблуда ние прибавихме и друга, не по-малко субективна. Това беше погрешното убеждение, че в света на капитализма духовните стремежи триумфират над материализма. С малки изключения, ние знаехме не много за западния свят, освен онова, което се носеше от уста на уста. Интересно е да се отбележи обаче, че сродните интелектуалци, живеещи в Централна Европа, хранеха по-малко илюзии, че комунизмът ще се оправи отвътре, макар да бяха по-наивни от мен, що се отнася до човешкото лице на Запада. Вероятно поради моя балкански манталитет аз бях неоправдано резервиран по въпроса за евентуалното ми отиване на Запад. Тъкмо обратно - моите двойници по съдба от Унгария и Източна Германия бяха окончателно загърбили комунизма и всеки сам за себе си търсеше решение в емиграцията.

Трябва все пак да кажа, че сред тези, които бях опознал, тези, с които имах професионални контакти, а дори и сред глашатаите на дисидентството, пръкнали се тук и там, нямаше нито един, който да стои твърдо и безкомпромисно на антикомунистическа платформа. Реформатори на диктаторския комунизъм имаше в излишък, но дисиденти, които да се борят срещу комунизма, нямаше.

Някой с основание може да се запита защо говоря за печалното отсъствие на антикомунистически проекти в глава, посветена на командваната от комунистическата партия милиция. Има две взаимно допълващи се причини. Първо, комунистическите тайни служби нямаха грижата да гарантират държавната сигурност срещу подривна дейност или нападение от чужда страна, а да шпионират гражданите. Ние бяхме истинският враг, а не идеолозите и генералите на империалистическия Запад. Ето защо на практика беше невъзможно да останеш извън наблюдение, да не говорим да бъдеш оставен да се занимаваш с някаква подривна дейност. Освен това, на всички беше ясно, че комунизмът не е режим, който може да бъде съборен с нелегални действия, а да се действа открито беше равносилно на самоубийство. Организирането на антикомунистически заговор (ако такъв въобще можеше да бъде измислен) изглеждаше абсурдно начинание и никой не се осмеляваше дори да помисли за такова нещо. Тази първа и най-съществена причина е добре известна на всички, които се интересуват от комунизма в Източна Европа.

Другата причина, поради която свързвам отсъствието на антикомунистически настроения с партийната полиция, е далеч по-малко известна. Дори и да не допуска организирането на заговор срещу себе си, диктаторският режим обикновено се подкопава от мълчаливата съпротива на вътрешните му врагове или от корумпирания стил на управление. И при най-жестоките авторитарни режими рано или късно настъпва пробив в единството на елитите. Комунистическият режим не беше наложен, следователно нямаше вътрешни врагове. Комунистическият режим беше избран или, ако не беше избран, беше приеман, толериран и понасян с безразличие. Той плъзна извън границите на Съветския Съюз, цинично наричайки се народна демокрация, и тъкмо като заместител на демокрацията, постепенно и неусетно се превърна в диктатура. Там, където му беше оказана ранна съпротива, както в Унгария и Чехословакия, мотивът по-скоро беше антисъветското настроение, отколкото някаква съзнателна антикомунистическа стратегия. Тамошните спонтанни вълнения бяха безмилостно смазани, което завинаги наведе всички глави над комунистическата ясла. В останалите страни трябваше да мине доста време, докато фалшификацията се разкрие, затова и проглеждането за истината беше мъчително и нееднозначно. Примамливата идея, че ние, нравствените и стойностни хора, можем да осъществим един ден хуманното политическо и социално учение, забави нарастващото недоволство и протестите.

И ето го смисълът на това, за което говоря. Оставаха ли хора, които да образуват фронт срещу държавните и местни диктатори? Лесно ми беше да разпозная мрежата от доносници, но къде бяха онези, които щяха да изградят мрежа от борци? Бих могъл да стана доносник, за да оцелея, но не бих могъл да оцелея като борец. Дори и да се намереха хора, достатъчно дръзки да основат антикомунистическо движение, те нямаше да могат да намерят последователи. Индивидуалното усилие не може да доведе до появата на нова политическа сила. Тя се нуждае от платформа, фронтова линия и политическа философия. В доминираната от Съветския Съюз Източна Европа не можеха да се намерят дори и зачатъци на нито едно от тях. А най-лошото беше, че никаква състоятелна антикомунистическа философия не беше създадена нито от едната, нито от другата страна на Желязната завеса.

Ще го кажа без заобикалки: шепа интелектуалци бяхме стигнали до извода, че комунизмът е безизходица, която трябва да се изтърпи. Но рано или късно трябваше да дойде краят на нашите страдания. Въобразявахме си, че някой на Запад знае за нашите мъки и надвиването на точно този тип комунизъм е въпрос само на политически сметки. Естествено, ние дори не се осмелявахме да допуснем, че мнозинството наши сънародници харесваха живота си при комунизъм точно от тази марка. Ирония е, че не мога да се сетя за нито една историография, социология или политическа теория, която да твърди, че една политическа сила може да оцелее без подкрепата на народа. Комунизмът от Съветски модел просъществува повече от седемдесет години и все още не е изцяло преодолян.

Всичко това ме кара да мисля, че комунизмът дойде точно навреме, за да угоди на политическите настроения и начин на мислене на цели нации, дълго хранени с имперска бюрократична изостаналост. Но макар да беше дошъл с времето си, той започна да се разпада по-бързо, отколкото бе предвидено. Задушаван в свирепа икономическа и военна надпревара със западната пазарна икономика, комунизмът се саморазяде отвътре поради скапаното партийно управление.

Към 1981 г., на 35-годишна възраст, бях почти наполовина достигнал до тази оценка на системата, в която живеех. Прекрасно знаех, че мнозинството се бяха нагодили към комунизма и че си имаме вездесъща тайна народна милиция, която невидимо следеше всеки опит да се критикува нагаждачеството. Но нямаше начин да знам как стоят нещата от другата страна на Завесата, тъй като се въздържах да подавам молба за задгранични посещения. Не го правех, от една страна, защото не бях сигурен дали ще получа желаното разрешение, а отказът можеше окончателно да срине моралната ми издръжливост. Но от друга страна, може би инстинктивно съм подозирал, че ако веднъж отида на запад, надеждите ми, че комунистическият Изток може да се превърне в нормално за живеене място, щяха да бъдат окончателно съкрушени. Страхувах се като дете от непознатата лъскавина на Запада. Както впоследствие стана ясно, наистина не съм можел да предвидя степента, до която този блясък щеше да завладее ума и душата ми. Все още не успявах да разбера, че различията се простираха далеч отвъд чисто екзистенциалните проблеми.

Все пак, както е казал Оскар Уайлд, най лесният начин да се избавим от изкушението е като му се отдадем. Международните медицински конгреси и симпозиуми бяха такова изкушение. След дълги колебания жена ми и аз решихме да отидем на една конференция по имунология, която щеше да се проведе в Холандия в началото на юни 1981 г. Такова пътуване поставяше два основни проблема - паспорти и валута за храна и хотел. Колкото до транспорта, беше ни отстъпена колата на родителите ми - червена съветска Лада, в която щяхме и да спим по пътя.

Подадохме молбите си за паспорти навреме. След четири седмици любезно връчиха паспорта на жена ми, а аз получих отказ. Не ми дадоха никакво обяснение. Бяхме объркани и не виждахме изход от ситуацията. Не ни се искаше да се откажем от плановете си да пътуваме до Холандия през Австрия и Западна Германия. В продължение на ден-два не знаехме какво да предприемем, докато изведнъж тъща ми подсказа нещо - защо да не се обадя на генерала и да го помоля за среща? Говори се, добави тя, че бил свестен човек. Генералът, за когото ставаше дума, беше началникът на Окръжното управление на МВР и в негова власт беше да отменя решенията на своите подчинени. Това наистина е шанс, помислих си аз, и вдигнах телефона. За моя изненада съдбата бе решила генералът да е там. Отгоре на всичко, секретарката му не направи опит под някакъв измислен претекст да отклони молбата ми за разговор с него. Гласът ми трепереше, докато му обяснявах нашия случай, но той се отнесе делово и ми определи среща. Надеждата се опитваше да подтисне унижението, което изпитвах в душата си до деня, когато се срещнах с него.

Това беше първото ми и последно посещение в известното на всички Окръжно управление на МВР. На срещата отидохме заедно с жена ми. След стриктна проверка ни пуснаха да влезем и един капитан ни заведе до канцеларията на генерала. Нямаше съмнение, че шефът му разиграваше евтина популярност, демонстрирайки достъпност два часа седмично. Той беше съвсем наясно, че не представлява почти никакъв риск да се дадат паспорти и на двамата членове на семейство като нас. Едва след няколко години разбрах, че този цирк не беше нищо повече от един малко по-фин начин да се държат под контрол хора като мен. За първоначалния отказ причината беше формална, а не законова. Полицейското правило беше, че съпрузите не могат да пътуват на запад заедно - единият пътува, а другият остава в страната като заложник. Все пак в нашия случай имаше нещо необичайно: аз бях този, който имаше причина да пътува до западна държава, защото бях регистрираният за представяне на доклад на медицинската конференция, а точно на мен отказаха да издадат паспорт. Добре знаеха също, че само аз имах шофьорска книжка и жена ми нямаше как да пътува сама. Естествено, би могла да вземе самолет, но за тях беше почти сигурно, че тя няма да плати толкова пари, за да отиде сама на конференция. Трябваше да предугадя този капан веднага, но всъщност го открих доста по-късно. Ако решахме да се примирим с положението, пътуването нямаше да се състои (за което те пет пари не даваха), а ако един от нас решеше да не се върне, за тях щеше да бъде една беля по-малко. Обаче, ако държахме на своето и настоявахме за моя паспорт, тогава аз щях да стана зависим от тяхната "щедрост" - без някаква специална причина и противно на правилата да ме дарят с изходна виза. По онова време не бях наясно с тези сделки, напълно прозрачни за посветените.

И действително, генералът благослови моето излизане и направи всичко възможно да представи това като лична услуга - защото бях толкова симпатичен и порядъчен гражданин. Той ни поздрави иззад масивното си бюро и ни подкани да разясним нашия случай. Сторихме го с голямо притеснение, макар и да усещахме, че е част от ритуала. После той ни попита вярно ли е, че имаме четири деца. Разбира се, казахме, вярно е. О, колко нетипично и патриотично, възкликна той. И така, за около пет минути се отклонихме от въпроса към обсъждане на децата, отглеждането им, разходите, както и блаженството да бъдеш родител. И тревогите по тях са нещо в реда на нещата, уверявахме го ние. Внезапно той сложи точка по въпроса, като заяви, че щом сме такова смело семейство да отгледаме четири деца, този път ще разреши да ми бъде издадена виза. Не пропусна обаче да изрази увереността си, че по най-бързия начин ще се приберем при нашите деца. Това ми се стори по-скоро въпрос, отколкото пожелание.

Всъщност какво друго бихме могли да направим, освен "да побързаме да се приберем"? Честно казано, не почувствах особено облекчение; напротив, в мен се прокрадна подозрението, че това надали щеше да бъде последната ми среща с представителите на тази институция. Имах все пак някакво удовлетворение: така силно желаех да отида на конференцията в забранения Запад, че от погледа ми убягнаха клопките на ситуацията, в която бях хванат. За кой ли път проявих наивност и повярвах, че просто сме успели да се измъкнем през една от вратичките в системата, нарочно направена така примитивно гъвкава. Да не говорим за убедеността ми, че унизителното разрешение ми е дадено заради примерното ми поведение, заради това, че не представлявам заплаха за обществото и режима и заради отсъствието на каквито и да е волности в битието ми на професионалист тогава. Знаех, че и семейството ми не беше без значение. В заслепението си дори не помислих за влошаващото се състояние на досието ми. Нищо чудно фактът, че ще се върнем в Родината, да се отрази с няколко плюса в него - такава мисъл ме споходи няколко пъти. Само каква ирония, че точно цивилният офицер, отговарящ за Медицинския институт, ни повика да ни връчи паспортите. Направих се, че не забелязвам злобната усмивчица, която си беше закачил, докато ни инструктираше как да се държим в Дивия Запад, ако се случеше някой да ни провокира тенденциозно и злонамерено. Сметнах, че се чувства неловко, защото не кой да е, а шефът му от най-високо беше отменил неговото решение да ни държи у дома.

Колкото до парите, това си беше чисто личен проблем. Ние наистина нямахме намерение да се отправяме на път с еднопосочен билет. Радостта от пътешествието ни граничеше с еуфория, въпреки че финансово изглеждахме като бедняци в обкръжението на себеуважаващи се колеги. Върнахме се навреме, като през целия дълъг път се молехме съветската кола изневиделица да не сдаде багажа - нещо, което се беше вече случило два пъти на отиване. Трябваше да се приберем преди изтичането на срока, даден ни от милицията. След завръщането си ентусиазирано разказвахме на всички за нашето пътуване. Постепенно обаче осъзнах, че малкото българи, изтеглили късмета да посетят някоя западна държава, обикновено не споделяха охотно за дребните си удоволствия в чужбина, особено пък с тези, които не бяха имали шанса да пътуват навън.

Няколко любопитни неща се случиха по време на пътуването. В началото ме заболяха очите от ярката пъстрота на пейзажа както в градовете, така и в селищата, през които минавахме. Не бях привикнал на толкова много цвят - дори осевата линия на шосетата в Австрия беше жълта. Когато стигнахме покрайнините на Мюнхен, загубихме ориентир и отбихме в зона за почивка, за да питаме накъде да продължим. Обърнахме се към човек с трансплантирана челюст, който удивително приличаше на прочутия Ники Лауда от Формула 1. Попитахме го как да стигнем до Щутгарт. Той извади пътна карта от колата си и, след като ни обясни маршрута, ни я подари. По-късно, в Хайделберг, проблем се оказа паркирането, понеже не искахме да плащаме. Пристигнахме в петък следобед и успях да намеря свободно място сред другите коли на площада на Стария град. Оставих колата на един тротоар, като се направих, че не виждам знака, забраняващ паркирането през почивните дни. На сутринта, идвайки към празния площад от обратната му страна, отдалеч забелязах един полицай да обхожда самотната ни и опърпана Лада и се вцепених. Все пак бързо превъзмогнах импулса да побягна и колебливо закрачих към колата. "Ваша ли е, господине?" - попита любезно полицаят. "Да - казах, - моята". "Погледнете тук, ако обичате - продължи той и отвори предната врата. - Забравили сте да я заключите, скъпи господине. Разбирате, че могат да ви оберат, нали? Ето тук - фотоапарат, дамска чанта. Тъкмо се обадих по радиостанцията да дойде колега да я пази". Благодарих на полицая, все още невярващ, че ще си тръгне без да ме глоби. Понятието "частна собственост" беше чуждо за мен - същността му включваше и задължението на полицая да я охранява.

Колата ни все пак се развали по пътя за Кьолн, малко след Бон. Аз реших да продължа на автостоп, за да не пропусна предварително уговорена среща с един колега, а жена ми остана да чака Пътна помощ. Веднага ме взеха на стоп, а и пътуването се оказа приятно. До Кьолн ме закара учител на средна възраст, който спря по пътя, за да ме почерпи нещо за пиене. Човекът, който ме закара обратно до Бон, ме покани у дома си и ми подари бутилка вино от собствената си изба. Когато най-сетне сe върнах на мястото, където бях оставил жена си и колата, хората от Пътна помощ си бяха свършили работата и отново можехме да потеглим.

Всичко случило ни се беше в пълен контраст с пропагандата и предупрежденията, които ни бяха отправили в милицията. Всекидневието ни погълна по старому. Обаче една рана се беше отворила дълбоко в душата ми - рана, която нямах желание да лекувам. Очите ми окончателно и безвъзвратно се бяха отворили за собствената ми космополитна природа и тепърва трябваше да подлагам на преоценка всичките си критерии - житейски, професионални, политически и философски. Беше ми ясно, че не мога да променя системата. Просто нямаше "други", с които да работя заедно над такъв славен проект. Себе си обаче бих могъл да променя. Пътуването ми на Запад се оказа не причина, а катализатор на решението ми за промяна. Започнах да разбирам, че досега бях насочвал енергията си неправилно - живеех на неправилно място, вършех неправилни неща, залъгвах се с мисълта, че съм полезен. Дали някой беше програмирал това или грешката беше изцяло моя? Все още пазя доказателства, че през тези твърде драматични за мен години, аз съм хвърлял вината за своя неуспех (а и за провала на комунистическата система) върху несъвършенствата на отделната личност. Психологически не бях още узрял да отхвърля комунизма по принцип. Но бях достатъчно живял, за да отхвърля всякаква надежда, че комунистическата партия може да функционира по-добре, ако бъде ръководена от други, по-добри комунисти и че статуквото може да се промени.

За съжаление, да променя себе си означаваше да се отърся от всичко, което ме свързваше с хора и институции, зависими от моето присъствие. Бях преживял тридесет и шест години на едно и също място, получавайки почти недоловими печалби от малкото, което бях сътворил и отгледал. При това бях се обвързал с толкова много хора и проекти. Нито един от проектите, уви, не беше мой собствен.

Основният обект на разрушителното ми желание за промяна беше моята професия, донесла ми повече разочарования, отколкото удовлетворение. Хабилитирането ми беше сигурно и щяха да ме сметнат за луд, ако напусна. Не защото не бих могъл да печеля повече пари другаде, а поради високия обществен престиж, на който преподавателската работа се радваше. Ако бях истински решен да търся промяна, логичният избор беше да напусна.

Стана така, че през февруари 1983 г. аз наистина се преместих в София, намерих си временна работа като участъков лекар в една квартална поликлиника и се опитах да стана свободно практикуващ журналист. Този мой ход не остана без последствия за втория ми брак. Преди това жена ми и аз живеехме с родителите ми и родителите на моята майка. В желанието си за промяна, обаче, аз скъсах връзките си с родния дом и с жена ми, а там останаха и четирите ми деца. За мнозина обстоятелствата около развода ми (който се проточи почти две години) замъглиха основните причини за тази моя постъпка. Според общественото мнение, бях поругал най-съкровените и традиционни ценности - бях се отрекъл от грижите за добруването на децата ми и се бях отказал от гарантираната и престижна академична кариера. Мълвата разнасяше случая, украсен с всевъзможни садистични нюанси. Присъдата беше жестока.

Днес гледам на тази едновременна смяна на професия, семейство и местожителство като опит за преборване със страха - не можех да се опълча срещу системата, затова престанах да бъда това, което системата желаеше да съм. Мнозинството обаче виждаха в мен единствено любовчията. При балканския комунизъм всеки можеше да прелюбодейства колкото си иска, стига това да оставаше скрито и семейството да се запазваше цяло. Разводът бе считан за сексуална разюзданост. На всичко отгоре, събитията около развода ми бяха неправомерно раздувани, защото никой не смяташе, че професията ми можеше да бъде нежелана. Всички получавахме някакъв професионален статус дотолкова, че да оправдаем парите, които ни бяха разпределяни от партийна милост. Що се отнася до мен, комунистическата система определяше до голяма степен и модела на моята сексуалност. От една страна, човек се опитваше да отговори на екзистенциалните ограничения със сексуална свръхактивност. И обратно - имаше и сексуални провали, дължащи се на задръжките сред цялата безнадеждност на комунистическото битие. В тяхното по-широко измерение - като израз на човешката индивидуалност - любовта и сексът бяха подчинени на колективната норма, отговаряща на отпускания ни минимум свобода. Моите съпружески взаимоотношения бяха в противоречие с тази норма, но и обърканото им състояние се дължеше също на нея. Опитвах се да направя всичко, за да запазя интегритета на личността си, т.е. да следвам модел, определен от мен самия. В крайна сметка завърших с провал.

Промяната на местожителството беше не по-малко важна от другите промени. Комунистическият ред повеляваше всеки български гражданин да е закрепостен към населеното място, т.е., човек можеше да живее, работи и притежава собственост единствено там, където е регистриран - в границите на селището, към което "принадлежи". По принцип това беше родното място. Ограниченията на постоянното местожителство действаха отдолу нагоре: разрешено беше да се преместиш от столицата в друг град или от по-голям град в по-малък, или от град в село, но не и обратното. Основната причина за прилагането на това правило беше да се облекчи достъпа до полицейските досиета, а на практика на комунистическия гражданин му беше отнета свободата на придвижване и правото да избира къде да живее. Разпоредбите за постоянното местожителство не засягаха партийните функционери, милиционерските служители и военните. Както обикновено, винаги и навсякъде можеха да се открият вратички.

Аз бях жител на Варна, затова отиването ми в София не означаваше просто да се кача на нощния влак и да пристигна на сутринта на новото си работно място. Напротив, преди още да си помисля да си търся работа, беше ми необходимо специално разрешение. За мой късмет братовчед ми Ангел беше началник на Отдела за труд и работна сила в Българските профсъюзи. Още преди да подам молбата си до ректора на Висшия медицински институт във Варна за напускане бях се срещнал с Ангел и го бях помолил да ми уреди разрешение за работа в София. Това беше и сгоден случай да възобновя старото приятелство с него. Въпреки дългия период, през който се бяхме отчуждили, той използва влиянието и връзките си и ми издейства шестмесечно (с възможност да бъде продължено) разрешение за работа като общопрактикуващ лекар в София, макар че такива специалисти въобще не бяха дефицитни. Роднинските връзки винаги са били ахилесовата пета на Ангел. Но и след получаване на разрешението не можеше да се каже, че въпросът с пребиваването ми в София беше окончателно уреден.

Намеренията ми бяха да се установя там за постоянно. След няколко месеца в София се премести и жената, с която бяхме решили да живеем заедно. За наш общ късмет (въпреки че и тя беше от Варна) нейният паспорт беше издаден от едно софийско районно управление на МВР, така че всичките ни надежди за преместване се крепяха на това обстоятелство. Дори Ангел не можеше да ми гарантира постоянно софийско жителство. Първо трябваше да приключа с развода, после беше необходимо отново да се оженя и едва тогава можех да кандидатствам за постоянно софийско жителство, аргументирайки се, че новата ми съпруга е столичен жител. И едва ако одобряха молбата ми, вече можех да притежавам и жилище.

Получаването на развод ми отне две години. За този период Ангел четири пъти поднови разрешението ми за работа. С бъдещата ми трета съпруга живеехме незаконно в покрайнините на София. Бяхме наели етаж от една чудесна къща в Княжево, където през Втората световна война са били резиденциите на някои западни посланици и където сега (в същите тузарски имения зад затворените железни порти) живееха с любовниците си настоящи партийни величия. Частни вили, коли с перденца, возещи комунистическите босове, черешови дървета в градини зад високи огради... и ние, двамата, абсурдно оплетени във верига от все нови и нови бюрократични спънки - това беше декорът на столичния ни дебют.

Жителството на моята все още незаконна жена се дължеше на брака й с жител на София. Нейният първи съпруг бил от Сливен, но го осиновил софиянец - активен борец срещу фашизма и капитализма, който на 60-годишна възраст се оженил за неговата майка. Куриозното е, че първият й мъж не се беше сетил да предяви законни претенции за софийско жителство, докато младата му съпруга не дала тази идея. Никой не може да каже дали нейното е било ясновидство или просто здрав разум. Така или иначе, и двамата бяха столични жители. Бяха се развели след три-годишен брак, но тя пазеше софийския си паспорт. Докато крояхме планове да заживеем в столицата, тя провери неговата валидност и го поднови. Така че, получаването на моя развод оставаше единствената пречка пред софийското ми жителство. Бъдещето ни зависеше от къс хартия.

Когато най-сетне получих развода, незабавно се оженихме и аз подадох молба за жителство. За наше удивление и късмет, тази процедура беше в правомощията на общинската администрация, а не на МВР. Извървях дълги циментови коридори, преди да се наредя на опашка в една голяма мрачна чакалня в Красно село. Когато ми дойде редът, приближих познатото тясно прозорче и изчаках една посивяла служителка да изчете бавно и внимателно купчината документи, които й бях връчил. След няколко безкрайни минути тя се загледа в мен и каза:

- Страхувам се, другарю, че Вашата съпруга е изгубила правото си на софийско жителство. Тя се е развела преди да са изминали пет години от сключването на първия й брак.

В този момент чувството ми за хумор тотално се изпари: сбогом, смели мечти за промяна. Моят минибунт беше на път да бъде потушен с един хартиен удар. Жената зад прозорчето замълча за малко и въздъхна:

- Обаче - каза тя, - има нещо, което може да ви помогне. Виждам тук, че тя има четиригодишен син. Той с вас ли живее?

- Да - възкликнах аз, все още в мъчителна неизвестност за изхода на този разговор.

- Наредбата допуска едно изключение - продължи тя - за разведени майки, които имат родителските права над законно родено дете. Те продължават да имат право на софийско жителство заради детето. Това, което сега трябва да направите, е да ми донесете документ, че разводът не е по нейна вина.

Видях се оплетен в лабиринт от коварни ведомствени разпоредби, а намирането на изход висеше на косъм. "С нечия помощ, с нечия помощ!" - повтарях си наум с барабанен ритъм. Хукнах да се обадя на третата си жена. Слава Богу! Тя ми каза, че има копие от решението на съда, което доказва, че разводът е по взаимно съгласие. "Животът е прекрасен" - тананикаше си сърцето ми под златните брястове. С каква огромна радост ни беше дарила нас, скромните граждани на комунизма, нашата Партия-майка! Такава радост никога не би била възможна, ако съществуването ни беше доволно и щастливо до скука. Обичах тази застаряваща жена зад прозорчето, а за малко простих дори на партийната полиция, защото така щедро ми беше подсказала изход от лабиринта. За всеки случай, купихме специален скъп подарък за нашата служителка, когато отидохме отново да вземем удостоверението. Бяхме убедени, че тя ни е подарила София.

За мое голямо съжаление тази малка победа над администрацията не сложи край на взаимоотношенията ми с милицията. Досието ми ме следваше, където и да идех, включително в София.

Гледах на заниманията си като журналист на свободна практика само като на прелюдия към една бъдеща кариера на щатен журналист. Докато търсех работа, кандидатствах за репортерско място в БТА - партийната новинарска агенция, която контролираше събирането и пускането на информация в страната. Един възрастен бивш партизанин, веселяк, който се държеше свойски в коридорите на властта (в София те бяха коридорите на ЦК на БКП), ръководеше отдел Кадри. Той ме изпрати на две тематични пътувания из страната като придружител на чуждестранни журналисти - един вид като проверка на способностите ми - и не спираше да ме уверява, че веднага щом се освободи място за тази длъжност, аз ще бъда първият, когото ще повика на интервю. Обаче започнах да се съмнявам в тези му уверения, след като мина почти цяла година, а документите ми отлежаваха върху неговото бюро. Помолих Ангел да използва своите "специални канали" и да разбере как стоят нещата. Не след дълго братовчед ми дойде у дома с лошите новини. Без да крие раздразнението си, той каза, че досието ми съдържа компрометиращи сведения. После цитира дословно разговора ми с един от фоторепортерите при първата ми журналистическа командировка. Думите ми бяха поставени в съвсем различен контекст, но очевидно този индивид беше записал дружеския ни разговор за развитието на българската химическа промишленост и го беше предал на службите. Още по-силно бях потресен, когато узнах, че досието ми е било прехвърлено от Варна в София с резюме на личните ми качества, описващо ме като напълно неблагонадежден. Имало и много изфабрикувани данни, каза Ангел, целящи по всяка вероятност да ме дискредитират.

Историята с досиетата беше типично балкански сюжет, намесващ личните и служебните взаимоотношения. Бившата ми жена си имаше приятел, близък с офицера, който отговаряше за Медицинския институт във Варна. Отмъщаваха ми, подправяйки чрез такъв прост механизъм досието ми. Ако днес имах намерение за политическа кариера в България, такова досие щеше да ми е от полза, защото безспорно доказваше, че тъкмо полицейските кучета на комунистическия режим са ме считали за неблагонадежден. Тогава обаче съвсем не бях доволен от тези разкрития, нито изпитах гордост. Лошото ми досие беше пречка пред амбициите ми да си намеря относително добра работа. Истината беше, че тези, които ме наблюдаваха отблизо, не преставаха да ме изнудват.

Следващата година намерих работа във вестник Здравен фронт, чийто заместник-главен редактор беше бивше ченге, а главният редактор - догматичен слуга на режима. След като и двамата бяха решили да ме вземат на работа, беше ясно, че от милицията е дадена зелена светлина.

Настроението ми през 1987 г., когато с третата ми жена пожелахме да прекараме лятната си почивка в Тунис и Франция, беше доста под нулата. След шестгодишна пауза трябваше отново да попълвам безкрайни формуляри и въпросници, да събирам подписи от недостъпни отговорни другари, да слагам цялата семейна документация в безупречен ред и да прекарвам поне половин ден на опашка в Централното управление на МВР. Целият труд се оказа напразно. Месец и половина по-късно, когато една нощ се върнах от двайсетдневен запас, заварих жена си в сълзи. Никога няма да забравя думите й:

- О, миличък, толкова ме е страх. Ние сме погребани в тази държава.

Беше краят на април, може би най-хубавото време в столицата. Бяхме решили да имаме второ дете - за мен шесто. И двамата имахме добра работа, тя беше преподавател в Софийския университет, а аз - журналист в уважаван столичен вестник. Режимът вече не ни вълнуваше. Бяхме свикнали с мисълта, че животът ни няма как да стане по-хубав. Заблуда, отчаяние, безпомощност (наречете го както искате) - всичко водеше до примирение и покой, стига да ни оставеха да живеем простия си и естествен живот.

Но не ни оставиха дори да бъдем отчуждени. На жена ми дадоха изходна виза, а на мен отново отказаха. Изборът да се примирим с тази присъда или да се борим за нейното отменяне беше оставен на нас. Както винаги, това беше трудно морално решение. Да отстъпим означаваше да приемем доживотното наказание, което ми бяха наложили, без да съм извършил престъпление; за мен би останала утехата, че съм с чиста съвест - мазохизъм, който ме отблъскваше със своята безпомощност. От друга страна, да се боря за правото си да пътувам, би довело до не по-малко отблъскващи срещи със служителите на МВР. И нещо още по-лошо - това щеше да ме въвлече в игра без правила, в която победата беше винаги на страната на този, който по-добре умееше да слугува на режима. Среден път аз не виждах. Да се боря за себе си и за правата си автоматично ме правеше нагаждач.

Днес мога надълго и широко да теоретизирам върху този проблем, но тогава инстинктивното ми решение беше да направя всичко възможно, за да получа визата. Животът е по-силен от моралните съображения, а в дадени екстремни ситуации човешките права добиват силата на императив. Несправедливостта е непоносима, поне за мен.

Още на следващия ден се обадих на братовчед си и го помолих за среща, защото знаех, че отбягва да обсъжда сериозни въпроси по телефона. След като му изложих проблема, крачейки до него по "Алабин" (най-добрият начин да се избегне евентуално подслушване), той за пръв път ми се стори разколебан във възможностите си да уреди нещата. Все пак обеща да опита. Седмица по-късно Ангел се отби у дома и ми каза, че трябва да подам молба за среща с началника на Отдел паспорти и визи. За да ме успокои, братовчед ми добави, че на началника ще му бъде казано да се отнесе положително към мен и моя случай. Само трябвало да спомена, че идвам от името на Йорданов.

Така и направих. Декларирах също и предаността си към България, и че със сигурност ще се върна. В детайли разказах всичко за семейството си, за професионалните си планове - как съм решен да работя по най-животрептящите проблеми на нацията. Младоликият полковник просто не можеше да ме спре.

- Имали сте обаче твърде много съпруги - каза той, намеквайки, че може би това е била причината за решението им да не ме пускат в западни държави.

- Но имам и твърде много деца - отвърнах аз, - а те остават тук и аз се грижа за тях, така че не смея и да помисля, че бих могъл да зарежа всичко заради моя собствен егоизъм.

Дали наистина му беше до мен и моето семейство? Този въпрос завинаги ще остане без отговор. Вярваше ли на това, което казвах? Не се знае. Но той даваше вид, че се интересува и вярва. В канцеларията имаше и секретарка, която кимаше одобрително на думите ми и сякаш проявяваше съчувствие. Имах обаче усещането, че разговорът ни се записва и че двамата бяха свикнали с този вид театър. Полковникът си отбеляза нещо в купчината документи на бюрото, стана и каза, че е взел решение в моя полза и ми пожела приятно пътуване.

Беше средата на май 1987 г., третата година от ерата на гласност и преустройство. В края на месеца жена ми съобщи, че е бременна. Месец по-късно, в края на юни, се качихме на самолета за Тунис през Рим. Целия юни бяхме прекарали в бясно ходене и висене по опашките на няколко чуждестранни консулски служби, но така и нямаше да се сдобием с всички необходими визи, ако късметът ни не беше проработил в критичния момент. Според разпоредбите, гражданите нямаха достъп до чуждестранните мисии. Във Външно министерство имаше нарочна служба, която обработваше молбите за визи. Аз реших да отида там лично и да проверя как вървят нещата. Въпреки намесата ми, тази специална служба връчи паспортите ни без необходимите транзитни визи за Италия. Беше петък, а билетите ни бяха вече купени и потвърдени за неделя. Мигом изтичахме до италианското посолство и разбрахме, че гишето за визи работи от 4 до 5 следобед. Беше 3 ч. и ни трябваха по три снимки за молбите. В България фото-студиата още не правеха моментални снимки. Жена ми остана да пази ред на опашката, а аз хукнах да намеря и доведа един далечен познат, който можеше да ни направи снимки със своя "Полароид". Добрах се до неговата фабрика в покрайнините на града, обадих му се от пропуска, а после безцеремонно го напъхах в едно такси. Разбира се, фотоапаратът не беше у него. Казахме на шофьора домашния му адрес, който за късмет се намираше на една пресечка от посолството. В 4:15 ч. изскочихме от таксито за изумление на загубилата търпение моя съпруга. Приятелят ни направи снимките както чакахме на опашката. На моята се виждаха капки пот по челото ми. И тук съдбата ни се усмихна още веднъж - тъкмо бяхме изрязали снимките според размера, който се изискваше, когато консулът излезе и събра молбите на всички, наредени на опашката. Каза, че до 5:30 всички ще получим визите си. Ето какво значи щастие!

Пътуването ни беше приятно, макар да бяхме както обикновено безпарични и да се чувствахме малоценни и неконвертируеми - точно като нашата източноевропейска валута. Тунис ни се видя недостъпен. Марсилия и Лазурният бряг изглеждаха враждебни. Париж беше неприветлив, а Лозана - надменна. Дори двете радушни швейцарки, които ме взеха на стоп до Женева, не можаха да разсеят горчивото ми заключение, че вече не принадлежахме към свободния свят и това беше безвъзвратно. Ала очите отново ме боляха от заобикалящата ме пъстрота и наситеност на цветовете.

На път от Триест до София, полузадрямал в мръсното купе през безкрайната Югославия, си казах, че нашият свят е тук, в пълния с боклуци заден двор, сред тъмни индивиди, които ровят из тях и използват природната си изобретателност единствено да преживяват. Просто бях клекнал пред съдбата. Не ми беше останало нищо, с което да поддържам уважението към себе си, освен самоизмамата, че не съм част от комунистическата пасмина. Назряващите събития показаха, че и на мен ми беше съдено да се нагаждам към комунистическата действителност, която подсъзнателно отказвах да идентифицирам със съдбата. И защото нямах смелостта да се спася от комунизма, трябваше както мога да спасявам живота си при комунизма. Още повече, щом не бях се отказал от амбициите си да бъда приеман от това общество, съвсем логично се принуждавах да върша неща, които в крайна сметка си бяха живо нагаждачество. Днес признавам моралната уязвимост на моята позиция. Повече от сигурен съм, че не може да има нищо средно между това да живееш при комунизма и да избягаш от него.

И така, в една свежа септемврийска сутрин на 1987 г. иззвъня телефонът и любезен мъжки глас ме покани да се срещнем в една детска сладкарница в центъра на София. Може да не повярвате, но не можах да се досетя кой е този човек, пък и ми беше все едно. Което е останало кристално ясно в паметта ми е, че човекът не очакваше от мен нищо друго освен съгласие. Помня и думите му: "Този път всичко е за Ваше собствено добро". Това ми беше казано мъгляво, извън всякакъв контекст, без какъвто и да е намек за онова, което предстоеше. В уговорения час бях в детската сладкарница на "Графа", точно срещу сградата на Министерството на вътрешните работи. Един висок и симпатичен, бих казал дори красив, мъж дойде при мен, ръкува се, поръча ми паста и чай и небрежно ме попита как е минало пътуването ми до Париж. Държеше се сякаш цял живот сме били приятели. Очевидно доволен от информацията, която беше събрал за мен, той не попита нищо, което да подскаже желание да ме опознае по-добре като човек. От моя гледна точка разговорът ни беше чиста безсмислица, но все още не можех да се сетя защо бях принудително въвлечен в него. Глупаво е, но ми се струваше, че това е един вид благодарност, че съм се върнал. От Париж разговорът се прехвърли на работата ми, колегите, какви връзки имах в Министерството на здравеопазването, в Академията, неща от този сорт - точно както си разговарят двама добри приятели, за да минава времето. В един момент той ме попита дали не бих искал да пиша нещо повече за дейността на Българския червен кръст. Нямах такива намерения, но се опитах да потърся възможно свързващо звено между материалите ми по проблемите на СПИН и ролята, която БЧК би могъл да изпълни за проследяване на заразата у нас. После ми каза, че е готов да помогне, ако реша да публикувам нещо на такава тематика и че ще ми даде копия от международните червенокръстки издания.

- Между другото - продължи той делово, - запиши си телефонния ми номер. Винаги можеш да ме търсиш през работно време. Трябва само да кажеш, че търсиш Емил.

Това, че не ми даде визитна картичка, приех като изискване на неговата професия. Канцеларията му без всякакво съмнение беше на отсрещнта страна на улицата - в квадратна каменна сграда, до която обикновеното гражданство нямаше достъп. При следващата ни среща той ми даде и домашния си телефонен номер, който за мое изумление фигурираше в телефонния указател срещу името на Емил Копанаров. Излизаше, че моите подозрения, че Емил е само псевдоним, не са верни.

След като записах телефонния номер в тефтерчето си, той се впусна в дълъг монолог, който можеше да се сведе до това, че Емил, или по-точно неговата служба, се интересува от настроенията в медицинските и журналистическите среди (до които аз имах постоянен достъп) и че има нужда от някой, който да му помогне с повече информация. Отговорих, че естествено познавам много хора и имам достатъчно наблюдения, така че бих могъл да резюмирам информацията си без проблем, стига да не споменавам имена. Отговорих така по две причини. Първо, вече ми беше ясно, че молбата му е отговор на разрешението да пътувам - привилегия, която ми беше отпусната от неговия колега, полковника от паспортната служба. Мислех също, че това ще бъде само еднократна услуга във вид на информация. Второ, тази задача така добре пасваше на моя праволинеен подход към социалното знание, че в нея видях възможност да изразя собствените си изводи за това, което се случва в страната пред една, поне наглед, отговорна и власт имаща институция. Той беше видимо доволен от моята готовност да сътруднича и начаса определи следващата ни среща, на която трябваше да му предам моя доклад.

Когато се срещнахме следващия път, носех три стандартни машинописни страници. Срещата ни беше в малко кафене на ъгъла на "Хан Крум" и "Патриарха", пак недалеч от Вътрешното министерство. Попитах го какво обяснение бих могъл да дам, ако примерно моят заместник-главен редактор ни видеше заедно.

- А, въобще не трябва да се притесняваш - възкликна Емил, - той много добре знае, че аз работя с централните медицински институции, затова ако те попита, ще му кажеш, че се познаваме от училище и сме се срещнали да обсъдим някаква статия.

Естествено, беше изключено заместник-главният да ме попита, но все пак си дадох вид, че съм разбрал. Той отново започна да подхваща теми от последните новини в пресата и със заобикалки да ме кара да заговоря за конкретните си връзки с дадени хора. Колебаех се как да му предам доклада си, понеже бяхме притиснати от множеството редовни посетители на кафенето, застанали плътно един до друг на бара или около няколкото масички наоколо. Начинът му на изразяване беше лепкав и неясен, затова и аз не давах прецизни отговори. Само се опитвах да показвам, че споделям неговото мнение. Ако ми беше задал конкретни въпроси, щеше да ми бъде по-трудно да отговарям абстрактно, но това явно не беше в стила му. Даде ми куп обещания за професионалната ми кариера и в един момент аз внезапно реших да му плъзна моите три странички по масата. Поговорихме още няколко минути, след което той прибра доклада ми и стана да си тръгва.

- Скоро пак ще ти се обадя - каза той и излезе от кафенето.

Срещнахме се след десетина дни в един сутеренен бар, известен само на него. Барът всъщност беше Ловният клуб на офицерите от запаса или нещо подобно. Този път Емил започна с това, че много харесал доклада ми, но се налага да го препиша, защото според изискванията трябвало да бъде написан на ръка. Добави, че не е достатъчно убедителен без имената на хората, които бяха ми дали информацията или споделили своите мнения. Мило ме помоли да използвам формули от типа на "Когато видях С., той разговаряше с М. за това и това" или "Тия дни Л. ме попита за ...", или "От Н. ми беше казано, че ..." и т.н.

- Това ще направи докладите ти по-реалистични - приключи той с широка усмивка.

Емил всъщност беше доста приятен 35-годишен мъж и аз за пръв път изпитвах към милиционер симпатия, вместо отвращение.

- Ами, щом това е правилото - казах аз, - ще трябва да се съобразя с него.

Имаше още една подробност. Трябваше да подписвам докладите си с псевдоним. Избрах Иван Пеев - възможно най-баналната и невинна комбинация от име и фамилия.

След тази "нелегална среща" вече не можех да храня илюзии: този човек ме вербуваше за полицейски сътрудник. Разказах всичко на жена ми и поисках нейното мнение. Без излишни колебания тя каза: "Давай, доколкото те познавам, ти на никого няма да навредиш, а ако откажеш, ще бъдеш погребан завинаги." Това беше просто и прагматично мислене - нещо, на което аз самият не бях способен. Звучеше обаче много смислено. Тя обаче не каза какво ще остане от мен, ако се съглася, така че още няколко дни си блъсках главата над този проблем. Когато разбрах, че няма да намеря задоволителен аргумент против, реших да налапам въдицата, пък да става каквото ще.

Проточилата се повече от двайсет години игра на котка и мишка най-накрая беше свършила. От самото начало ме бяха преценили като необуздан и неуправляем и бяха избрали мек, но постоянен и неотстъпен тормоз. Знаеха, че никога няма да се разбунтувам открито. Бяха решили да се прицелят в най-уязвимото ми място - непреодолимото ми желание да пътувам, за да разширявам личните си хоризонти. Ставайки им постепенно все по-задължен, те разчитаха, че ще поставят на изпитание искрената ми лоялност към държавата. През тази 1987 г. ми беше нанесен последният удар - дадоха ми нередовно разрешително да пътувам в чужбина и сега беше мой ред да се отплатя като им покажа своята лоялност.

Така да бъде. Поправих първия си доклад в съответствие с изискванията, преписах го на ръка и се обадих на Емил да уговорим четвъртата си среща. Освен жена ми, до този момент никой друг не научи за сделката ми с този човек. Тя продължи две години, до ноември 1989 г., когато на Партията се наложи да заиграе на демокрация и цялата партийно-полицейска структура беше разтърсена из основи.

Тази сделка не ми донесе нещо съществено от материална гледна точка, но ми даде някои уроци. До момента, когато играта включи и мен, не исках да приема голата истина, че животът принуждава хората да проявяват практичност и изобретателност - черти, които не е задължително да влизат в сблъсък с моралните им принципи. Мнозинството не бяха нещастни от този си живот и сега аз трябваше да стана един от тях. Още повече, че за мен е без значение дали имам или нямам власт. По-точно, нито моето самочувствие, нито моето щастие зависят от упражняването на власт над други хора. Също така на мен ми е все едно дали друг упражнява своята власт над мен. Смятам това мое безразличие за основен морален принцип, тъй като при всяка битка за надмощие неизбежно се сблъскваме с интересите на други хора и по този начин се забъркваме в компромиси, засягащи морала. Погледнато от този ъгъл, моето доносничество беше избор, който направих, за да бъда оставен на мира. Моите "донесения", поне според мен, бяха пълни глупости. Бях си изработил схема. Емил обикновено искаше да напиша нещо по специален повод, например публично изявление на Тодор Живков или най-новите мерки на ЦК за повишаване на икономическите показатели. Нито веднъж не предложих да напиша нещо по собствена инициатива. Когато Емил поискаше да напиша нещо, си измислях случки, прибавях имената на истински хора и развивах собствената си критика срещу партийното управление. Предполагах, че тези, чиито имена споменавах, няма да пострадат - или защото нямаха ясно присъствие в каквито и да е политическа дейност, или защото бяха достатъчно добре защитени от семействата си, или защото самите те сътрудничеха на партийната полиция. В някои случаи поставях собствените си критични оценки в устата на известни комунисти, които не можех да понасям (например Големанов, моят главен редактор). Не написах нито един доклад по действителна случка, т.е. не можеше да става и най-далечна асоциация с истинските занимания на хората, чиито имена бях споменал. Не разбрах и за най-малка промяна в живота на тези хора (да не говорим за неприятности на работното им място), които бих могъл да свържа с моите доклади. След като бях предал първите три-четири доклада, състоящи се от написани на ръка две страници, започнах да се питам защо продължават да ги искат. Здравият ми разум оценяваше информацията, която им давах, за непригодна да обслужва каква да е цел.

Но най-ужасното в цялата история беше, че във всички тези дейности се разчиташе на чисто субективни оценки. Кое ми даваше право да съдя кой е опасен и кой - безобиден? Как бих могъл да докажа, че моята информация е уклончива и нелепа? Откъде бях толкова сигурен, че критиката ми към режима е справедлива? Защо трябваше моите лични възгледи за комунизма да съвпадат с отношението на хората към него? Единственото смислено оправдание за тази дейност би могло да включва здравия разум и познаването на човешката природа.

Със сигурност всичко щеше да изглежда абсурдно, ако не беше свързано с един от силните механизми за оцеляване - приспособяването. Да се приспособяваш не означава да си безразличен към упражняваната над тебе власт. Напротив, то е начин за смекчаване на причинените от нея болки и в същото време потвърждава твоята неспособност да й се противопоставяш или да избягаш. Накратко, ти се предаваш пред силата, за да можеш да я споделиш. Така никой не може да претендира, че е безвластен - нещо, противоречащо на комунистическата доктрина, която прокламираше, че комунистическата власт трябва да е в ръцете на народа, т.е. да се споделя от целия народ. От теб се искаше да станеш един от власт имащите, като се нагодиш към възгледите им за обществото, особено когато (както в случая с източноевропейския комунизъм) те не са били предмет на договаряне нито с теб, нито с общността, към която принадлежиш. Нагаждаш се, въобразявайки си, че наложеният ти възглед е досущ като твоя. Тези, които не успяха да сторят това, накрая с прекършена воля изпаднаха в пълна апатия. А за хората на властта апатията на народа е винаги добре дошла.

Мрежата на партийната полиция беше осезаемото препредаване на власт, достъпно за всеки. Тя даваше възможност на комунистическия режим да запази широката си социална основа, дори повече - беше доказателството, че комунизмът е построен върху широка социална основа.

В първите години след 1989-та, когато комунистическите партии в Източна Европа поразхлабиха прегръдката си с властта, се появи силен аргумент в подкрепа на горните твърдения. По това време преобладаващата колективна емоция беше всеобщата готовност за разчистване на сметките с това, което секретните служби бяха оставили като наследство. Убеждението беше, че щом те са въплътеното зло и същността на комунистическата действителност, тъкмо те биха могли да послужат като вододел между срамното минало и нормалното бъдеще. Крайностите варираха от яростни апели за отваряне на партийно-полицейските архиви до настоявания да бъдат тихомълком затворени. Никой не търсеше покаяние. В публичното пространство се чуваха гласове, които пламенно поддържаха или чудовищните обвинения, или криминалното унищожаване на архивираните досиета. Не съществуваше закон (и едва ли такъв би могъл да се намери в кое да е законодателство или наказателен кодекс на нормална държава), според който бившите полицаи или действащите информатори да бъдат съдени и осъдени.

Твърдя, че това е още едно силно доказателство в подкрепа на мълчаливия договор, сключен между полицейската партия-държава и нейните граждани. Вярно, насилието и заплахата с физическа саморазправа бяха без съмнение част от механизма за насърчаване на нагаждачеството. Ала такива средства бяха прилагани само в началото и то в доста ограничен мащаб; след това се прилагаха единствено в случаите, когато се налагаше сплашване на непокорните. По този начин (макар страхът от политическо преследване да беше могъщо средство за подчиняване) с годините страхът от това ставаше все по-фиктивен. Прословутото обяснение "Имам деца - как да не се съглася?", беше всеобщо разпространеното извинение, което придаваше амбивалентност на морала. Хората просто предпочитаха да не си създават ядове, стига да можеха да уредят живота си и този на своите деца. Всички бяха станали специалисти по уреждането. Тези, които работеха в партията и полицията, бяха всъщност синовете и дъщерите на обикновените българи. Такива бяха и военните - най-добре платеният и най-благонадеждният резервоар от пазители на комунизма. На практика почти във всяко семейство имаше някой, свързан с огромния апарат, прехвърлящ власт отгоре надолу. Успешното вграждане на някой непълнолетен родов член в този апарат беше най-благодатната стратегия за семейно благополучие. Системата работеше в синхрон със самата себе си. Не можеше да бъде измислено по-ефективно упражняване на власт.

Всъщност Емил не беше нищо повече от колелце в тази трансмисия. А беше и професионално обучен да изпълнява функциите на такова. Нямаше собствени разбирания, нито угризения на съвестта. Беше научен, че готовността на неговите информатори да служат не подлежи на съмнение. Не беше глупав, просто не беше достатъчно умен, за да възстанови онова, което е било измито от мозъка му. Пък и благодарение на завидно осигурената си работа, надали имаше желание да го прави. Неговият нюх му подсказваше какво точно искат началниците му - един равномерен, успокояващ поток от информация, без да се случва нищо необичайно, което би нарушило статуквото. И понеже всички разполагаха с по една уютна ниша в това статукво, партийните слуги се чувстваха силни да пречупват безшумно и елегантно дисидентстващите елементи.

Разсъжденията на Емил бяха семпли. Какво морковче би съблазнило това докторче - новоизлюпен журналист, за да се съгласи да слугува? Безплатни пътувания? Професионално признание? Естествено, за офицер от секретните служби с ранга на Емил нямаше нищо по-лесно. Аз от своя страна знаех, че той може да вдигне всички бариери пред пътуванията ми в чужбина.

И разбира се, когато реших да отида в Стокхолм на Четвъртата международна конференция по проблемите на СПИН през юни 1988 г., не се поколебах да споделя намеренията си е него. С широка усмивка Емил каза, че "паспортът не е проблем, ние трябва само да намерим парите". Характерното за неговия речник "ние" означаваше него самия, тъй като той никога не използваше местоимението "аз". В него се съдържаше и намекът, че каквото и да правеше този "аз", то беше част от "нашата" обща игра. В този случай аз бях представен на председателя на БЧК - заклет комунист, прехвърлил седемдесетте. Важен елемент от дългата му биография беше, че е оглавявал МВР през размирните години след 1950-а, когато комунистическото управление все още бе в процес на вседържавно окопаване. Той даде благословия на предложението на Емил - необходимата за билета ми до Стокхолм сума да се отпусне от бюджета на БЧК. Истинската работа се свърши от началника на отдел Международни връзки при БЧК, с когото Емил беше в добри колегиални, дори приятелски отношения. Всички тези хора знаеха прекрасно своите задължения. Чувствах се смутен, че чиновниците от Червения кръст, с които имах обичайни професионални контакти, сега ме виждаха с Емил. Него обаче това не го безпокоеше. В крайна сметка, доколкото на мен поне ми е известно, не се чуха коментари за това мое по-особено познанство.

Единственото правдоподобно обяснение беше, че БЧК служеше като параван на секретните служби. Но по-важното е, че хората просто бяха спрели да обръщат внимание. Никой не знаеше кой кой е и кой за кого работи, понеже всеки работеше за някого. Ето защо беше за предпочитане, а и далеч по-разумно, да си държиш устата затворена. Нямаше общност (тайна или явна), движение, група или личност, които биха одобрили разкриването на нечии връзки с даден човек или служба. Не съществуваше морално-етичен кодекс, според който такъв човек да бъде обвинен; нямаше инстанция, към която да се обърнеш с твърдението, че този или този човек е добър или лош.

С това не искам да кажа, че хората не знаеха кое е правилно и кое е погрешно, какво е добро и какво е зло или как беше изградена обществената йерархия. Нито пък правя опит да отрека факта, че сложни подводни течения от недоволство, завист, алчност, присмех, страх, отвращение, отчаяние и надежда се отразяваха в умовете на хората и техните разговори. В крайна сметка обаче манталитетът на нагаждане беше взел връх над полезността в човешките дела.

Такива мисли витаеха в главата ми, когато за пръв път заминах в чужбина като журналист. Тръгнах екипиран с билет за самолета, резервирана стая в хотела и със смешно малко джобни пари. От професионална гледна точка това за мен беше успех. От друга страна, личните ми преживявания само подсилиха откритията, подпалили душата ми още през 1981 г., когато за първи път отидох на Запад. Възхищението ми към екзистенциалните плодове на демокрацията получи нови потвърждения, а апатията ми към режима в собствената ми страна стана пълна. Изведнъж усетих, че вече на никого за нищо не съм длъжен - освен на децата си, жена си и самия себе си.

Срещите ми с Емил продължиха в обичайния си ритъм и след завръщането ми. Пишех докладите си всеки месец и му ги предавах по време на ритуалните посещения в съответното кафене. Празнословията и лъжливите му обещания бяха в идеална хармония с лишените от смисъл писания, с които му се отплащах. Както и преди, моите приятели кръжаха наоколо; неговите приятели, ако имаше такива, си останаха негови.

Междувременно от Държавното управление на далекосъобщенията се обадиха да ми съобщят, че има промяна в телефонния ми номер. Последните три цифри ставаха 888. Някой ми беше разправял, че подобни "лесни" номера се дават на хора, тясно свързани с полицията.

Баба ми почина през септември 1987 г. Сигурен съм, че ако знаеше за този ми грях, би ми простила; нейната преданост към комунизма стоеше над морално-етичните проблеми на ежедневието. Все пак съм доволен, че не узна за моето падение, понеже в залеза на нейния живот апатията ми към комунизма започна да прераства в неприкрито отвращение.

Когато през февруари 1988 г. се роди малката ми дъщеря, имахме нужда от детска храна. Без да иска каквото и да е заплащане, Емил ни донесе един кашон западногерманска "Хумана", каквато по магазините в България просто нямаше.

Петата международна конференция по проблемите на СПИН щеше да се проведе през юни 1989 г. в Монреал и първото ми пътуване до Канада беше насрочено за 1 юни. Този път за него плати Президиума на Медицинската академия. Статусът ми на пишещ по тези въпроси беше толкова висок, че в Академията почти ме смятаха за част от техния екип по предпазване от СПИН. Емил пое грижата за канадската виза, която беше издадена в Белград и донесена от куриер на Външно министерство. Някъде към края на май той ми предаде паспорта лично, докато двамата бяхме делегати на срещата на Международния Червен кръст във Варна.

През седмицата преди тази среща големи групи етнически турци бяха започнали демонстрации в няколко от земеделските райони на страната с искане за връщане на имената им. Когато влязох в хотелската стая на Емил, той ми подаде паспорта и 50 щатски долара без да каже нищо. Бях на вратата, когато въздъхна дълбоко и ми пожела приятно пътуване. Знаех, че т. нар. турски събития се развиваха съвсем наблизо, затова на свой ред го погледнах със съчувствие.

В нощта преди полета ми до Монреал през Франкфурт с мълчаливото одобрение на Политбюро беше проведен в София истеричен националистически митинг, воден от Националния комитет на ОФ. На 1 юни сутринта бях почти сам на пропуска на летището. Отлетях със свито сърце. От хотелската си стая във Франкфурт позвъних на една известна българска журналистка, работеща за радио Свободна Европа. Мой приятел ме беше помолил да се свържа с нея и да поискам да се огласи случая с д-р Тренчев, задържан без съд и обвинения заради изявленията му срещу антитурската политика на БКП. Само седмица по-късно вестниците в Монреал бяха пълни с репортажи от кръвопролитията на площад Тянанмън. Нямаше и дума за пролятата кръв на етнически турци, борещи се за своите човешки права в далечна България.

След завръщането си от Канада написах доклад за Емил. Той ме повика още два-три пъти. Говорихме си за случващите се събития без разкаяние или горчивина - всеки запазваше своя периметър на неутралност. Приглушеният тон на последния ни разговор беше единствената възможна проява на взаимна симпатия, каквато можехме да си позволим при тези обстоятелства.

Не помня кога видях Емил за последен път. Струва ми се странно, че по-нататък случайно се натъквах на стотици бегло познати хора по софийските улици, но него не срещнах никога. Той спря да ми се обажда след ноември 1989-та и аз зачеркнах телефонния му номер завинаги.