Първа част

ЗАД ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

Златко Ангелов

web | Комунизмът и угризенията...

Глава 4. ПРОГЛЕЖДАНЕ ОТ ЗАТВОРА

Няма нужда от въртенето на шиш - адът, това са другите.
Жан-Пол Сартър, "При закрити врата"

В коя да е мъжка съблекалня може да се видят бащи, които помагат на синовете си да се оправят с къпането, избърсването, обличането и т.н. Бащите са различни - ниски, високи, слаби, дебели, красиви, грозни, с отпуснати коремчета, прегърбени, дори сакати. Но всички синове, без изключение, са горди със своите бащи.

И с мен беше така. Аз харесвах баща си преди да разбера, че и той има слабости. Когато видях слабостите му, беше вече късно. Аз самият бях сбъркал в един или друг смисъл, а в патриархалните нрави на България нямаше нищо, което да ме избави от готовността да се подчинявам на авторитети. Никой от нас не е програмиран да търси собствен коловоз, за да се отдели от яслата, на която е откърмен. На Балканите чувството за подчиненост се проявява особено силно - да има някой да те управлява е в природата на нещата. И това, че цял живот след това се опитваме да се освободим от опеката на бащите си и да наложим свой собствен морален закон, се превръща в драма на нашия живот.

Когато завърших Френската гимназия, нямах никаква представа, че в България съществуват лагери за политически затворници или че самите затворници са разделени на криминални и политически. Смътната представа, че Сибир е един естествен затвор, е преминавала през ума ми, но Сибир не беше по-близо от Япония или Съединените Щати, така че нямаше как да се сетя, че нещо подобно би могло да съществува в такава близост до самия мен. За престъпления и жестокости не се говореше нито във вестниците, нито между възрастните. В нашия речник думата "секс" я нямаше. Да се говори за проституция или хомосексуализъм (две категории, емблематични за поквареността на Запада), беше все едно да изложиш на показ срамните си части. Нямаше как да знаем, че съществува политически плурализъм, защото бе прието, че редът и сигурността произтичат от монолитната политическа система, установена от Партията и заложена в Конституцията. Между другото, ние нито бяхме чели Конституцията, нито някой се беше постарал да ни обясни конституционните основи на обществения ред. Политическата стабилност беше за нас даденост. Самата дума "политика" свързвахме единствено с международните отношения и, по-специално, с борбата между двата лагера - социалистически и империалистически. Понятия от западната демокрация, промъкнали се по случайност в нашия речник, се смятаха за извращение на реда, добрите нрави и човечността. Ние, уравниловчиците, бяхме човечни; те, радетелите на индивидулността, бяха злонамерени.

Не обичам анонимността, затова нека се опитам да обясня кои са "ние" и кои "те". "Те" бяха действително анонимни, призраци от един свят, обречен да бъде свален и заменен от нашето царство на правоверността. "Те" бяха концепция за негативност, въплъщение на злото. От "техния" свят ние не познавахме никого, включително учителите си французи. Знаехме единствено имената на политиците, представяни като образци на западната мерзост.

Ала "ние" не бяхме призраци. Макар лицемерието в нашия свят да не се отличаваше от присъщото на всички общества фарисейство, нашето лицемерие все пак беше заквасено с искрена вяра. В този смисъл то не може да послужи за обяснение на нашето статукво, както предлагат някои социал-психолози.

Моят училищен свят беше банален, но приятен. Напразно се опитвам да си спомня поне един от съучениците ми, на когото родителите да не бяха партийни членове. Всички прекрасно знаехме "общественото положение" на другите. Нашата политическа активност в училище съответстваше на партийната издигнатост на нашите родители. На онзи етап обаче Комсомолът почти не ни интересуваше. От друга страна, имахме точен усет кое е политически допустимо и никога не се изтървавахме да кажем нещо политически неправилно. Най-голямото неподчинение, което си позволявахме, беше да имаме гаджета.

Пушенето беше другият сериозен акт на неподчинение в традиционната война между учители и ученици. Превръщането му в проблем беше по-скоро начин да си чешем езиците, тъй като на никой от пушачите не беше наложено толкова строго наказание, че да го накара да спре да пуши. С алкохола нямахме проблеми - повсеместно налаганото въздържателство се простираше и върху училищата. Колкото до наркотиците, по онова време никой от нас дори не подозираше съществуването на такова нещо.

Така че бойното поле, където се разгаряха нашите конфликти с учителското тяло, бяха нашите преждавременни "свалки". Дори на продължителна и "сериозна" връзка, каквато имахме например аз и моята приятелка, не се гледаше с добро око от учителския съвет, понеже партийните предписания изискваха ума ни да бъде ангажиран единствено с уроци и комсомолска дейност. Преобладаващата литература, която бяхме задължени да прочетем, включваше съветски романи и поезия, написани по каноните на социалистическия реализъм. Главната характеристика и задължителното изискване на този т. нар. метод, измислен от Максим Горки, беше да има главен герой, който, благодарение на комунистическите си добродетели, неизменно надделява над силите на злото и изостаналостта. Тези сили се олицетворяваха от герои, които поддържат (и дори философски обосновават) загниващата капиталистическа система. На свой ред комунистите излъчват оптимизъм и са вдъхновени от вярата си в победата на комунизма. Основна добродетел на сборния образ на комуниста беше, че игнорира земните радости. Освен всичко друго, това означаваше сексуално въздържание в името на справедливата борба. Комунистическата сексуалност беше платонична любов към партньора, който споделя комунистическите възгледи и не може да принадлежи на друга класа, освен на пролетариата. Влюбването в някой, който не принадлежи на работническата класа, ражда конфликт, който накрая стига до щастлива, героична развръзка и въздигане на героя в ранг на светец.

Не знам какво е било душевното състояние на писателите, производители на социлистически реализъм. Но що се отнася до читателите, аз съм жив свидетел как тези книги наистина бяха четени и обсъждани в клас и на други публични и не толкова публични събирания. Самото им публикуване придаваше на литературата огромно значение за комунистическата неокултура. От нас се искаше да развием лични качества като на комунистите, изобразени в книгите. Тъй като обаче наоколо не се забелязваше никакъв класов враг, врагът, срещу който трябваше да мобилизираме цялата сила на нашия морал, се оказа сексът. Той ни беше до такава степен обзел, че нямаше как да пренебрегнем посланията му, нито да избегнем всепроникващия му натиск.

В основата на тази нелепа абсурдност лежеше една традиционна, мъжки ориентирана морална система. В България корените на патриархалното семейство са дълговечни, а семейната структура беше допълнително заздравена, когато страната пое пътя на капиталистическото развитие в последната четвърт на 19-ти век. Трагичният резултат от балканските и последвалите ги две световни войни подкопа устоите на патриархалната традиция. Обаче манталитетът, който й съответстваше и беше вкореняван векове наред, не можеше така бързо да се промени. На мъжете общо взето се разрешаваше да имат сексуални контакти и преди да им дойде времето за женене, докато такива свободи бяха неприемливи за жените. От младите момичета се очакваше да стоят девствени - бракът беше единственото морално приемливо начало на сексуален живот. Извънбрачните връзки, макар и толерирани при мъжете, бяха жестоко осъждани, когато ставаше дума за жените.

Училищните ни любовни истории завършваха или с трагичен разрив, или с прибързан брак. И в двата случая външни фактори се прибавяха към естествената нестабилност на връзките ни. В редките случаи, когато двамата например биваха хванати в леглото, изключваха момичето от училище, независимо от успеха й и от политическото й потекло. Други двойки, обикновено под натиска на родителите, биваха викани пред учителския съвет и разпитвани публично, след което малцина успяваха да запазят добрите си отношения, камо ли да продължат да се обичат. Тези, чиито любовни истории не стигаха до такива скандални размери, страдаха отхвърлени или изгонени от къщи или постоянно се караха и едва дочакваха да завършат училище, за да се оженят. Бракът явно беше един морален начин да легитимираме връзките си пред авторитетните за нас хора. Разпорежданията на Партията насърчаваха партийните комитети да се месят дори и в решенията ни за женитба. Доста мои съученици наистина сключиха брак скоро, след като завършиха училище, в отговор на "моралния" натиск. Да бъдеш женен означаваше да си порядъчен. Порядъчността будеше уважение и увеличаваше шансовете за неопетнена кариера. Повечето от родителите ни живееха в бракове, сключени според комсомолските стандарти за любов и съпружеска вярност. Съпрузите наричаха партньора си "моя другар" или "другарка" и опасността да си изменят един на друг с извънбрачен секс (да не говорим за по-сериозна любовна афера) беше минимална. Ако това все пак се случеше, то обикновено бързо излизаше наяве и тогава целият колектив, където работеха изобличените и виновни любовници, се включваше в акцията за възстановяване целостта на семейството. Наистина, запазването на семейството, дори и най-зле функциониращото, беше висока ценност, по-висока дори от любовта. Това се правеше за доброто на децата, което беше въздигнато до фетиш. По традиция порасналите деца в българското семейство продължават да живеят под същия покрив и получават издръжка чак докато "си вземат хляба в ръцете". Често на децата се помага и след като се оженят, дори след като са почнали да работят. Комунистическите времена способстваха за затвърждаването на тази традиция по много причини.

Съвсем естествено нашите родители очакваха да следваме техния път, независимо от всичко. Нещо повече, да си женен беше задължително за тези, които се ориентираха към дипломатическа кариера или службите за сигурност. На обикновените граждани, които желаеха да пътуват до чужбина, се отказваше изходна виза, ако не бяха женени. Плюс това, издигането по партийна линия не можеше да стане без наличието на здраво семейство, в допълнение към другите политически, обществени и лични изисквания, на които човек трябваше да отговаря. Това означаваше, че разводите са нежелателни. Така, след края на училище, бракът беше нещо, над което си струваше да се помисли.

Имаше още две неща - висшето образование и влизането в партията. Да имаш висше образование беше престиж, който на никое ниво не беше подценяван или поставян под въпрос. В семейството ми естествено се приемаше, че ще следвам, така че проблемът не беше какво ще правя след училище, а кое учебно заведение да запиша. Желанията ми бяха смътно насочени към литературата и киното, но по-близко до истината е, че не бях твърдо решил какво точно искам. Баща ми, от своя страна, изключваше всичко, което е дори бегло свързано с хуманитарните ми наклонности. Беше обзет от идеята да ме освободи от задължителната казарма, а това можеше да стане само ако следвах инженерство или медицина. Аз твърдо отказах да кандидатствам медицина, защото това означаваше да остана във Варна. Така щеше да се осуети отиването ми в столицата, където студентският живот изглеждаше толкова примамлив. Подозирам, че родителите ми бяха решили да не настояват на медицината, защото майка ми беше лекар и постоянно се оплакваше от негативните страни на професията, изцяло регулирана от комунистическото правителство. Вместо това, бях подложен на натиск да кандидатствам инженерство. След нескончаеми дебати накрая отстъпих поради липса на аргументи, като най-слабото ми място беше финансовата ми зависимост. Стипендии в България се даваха само на активните борци или на преките им наследници, както и на студенти от семейства с много нисък доход. Да работиш някаква почасова работа беше рядко явление. Най-важното обаче беше, че за родители, които не могат да издържат децата си в университета, се смяташе, че не са изпълнили своя родителски дълг.

Бях приет в специалността инженерна геология (можех да изкарам отлични оценки на всякакви изпити, дори по математика или физика). През септември взех влака за София, а приятелката ми остана във Варна. Повечето от съучениците ми бяха прибрани в казармата, за да отбият военната си повинност, но имаше и такива, които като мен отидоха да учат. Сред тези, които влязоха в казармата, бяха бъдещите дипломати и тайни агенти. Те трябваше да завършат френска, испанска или някаква друга филология и да преминат основно обучение при военните. Досиетата ни пристигаха заедно с нас в университета или в казармата и отдел "Кадри" навсякъде имаше грижата да добавя нова информация в тях. Най-фрапиращата им особеност беше тяхната произволност. Хората, с които ежедневно работехме- комсомолските активисти и асистентите в университета, сержантите или младшите офицери в армията, бяха същите, които пишеха докладите за досиетата. По правило първоначалната информация за семейството, осигурена от съседи-активисти на партията, определяше характера на всички по-нататъшни данни, които съвсем произволно можеха или да прикрият, или да изфабрикуват поведение, несъвместимо с образа на правоверен комунистически гражданин. Обратно, звучеше твърде неправдоподобно някой да се захване да украсява досието ти с измислена комунистическа активност, защото никой не се впечатляваше, ако се натягаш и се правиш на по комунист от комунистите. Но беше възможно да не си добре с началниците си и те да решат да оцапат досието ти. Или пък някой от тях да приеме инсинуациите на твой личен враг, съчинявайки компрометиращи "факти" за неблагонадеждното ти поведение. В такъв случай беше невъзможно човек да провери или обори нещо, веднъж вече влязло в досието му. Става дума за съвсем произволно изкривяване на човешката личност. Но ние самите не можехме да знаем за това - личните досиета, естествено, никога не ни бяха показвани.

София ми отвори очите за много неща, включително и за досиетата. Моето досие обаче така и не можа да опише истинската ми неспособност да се справям с капаните и вратичките на комунистическата действителност. И за секунда дори не се усъмнявах, че двете ми дадености по рождение - интелект и комунистическо потекло - винаги ще работят в моя полза. Нищо не ме караше да подозирам, че съм един разглезен пикльо, напълно неподготвен да застане очи в очи с комунизма.

Геологията ме разочарова от самото начало и, след като привърших с изпитите през първата сесия, стегнах отново багажа си и се прибрах във Варна. Баща ми побесня и ме изхвърли на улицата. Бях на 19 години и за пръв път в живота си трябваше да се справя с нещо конкретно - да се издържам сам. Работа се намираше. Аз обаче не отидох на пристанището като хамалин. Хванах се да свиря на пиано в един ресторантски оркестър. Спомням си омерзението от еснафщината на баща ми и как бях по детински горд, че можех снизходително да плюя на общоприетите норми. Беше март и на морския бряг се вихреше вълшебна пролет. Все още не бяхме скъсали с приятелката ми от училище и над младия ми хоризонт не тъмнееха облаци.

Но докато аз се носех по изумруденото море на самодоволството, връстниците ми гледаха с прагматични очи към бъдещето. Някои сериозно се отдадоха на учението, но полагаха грижи и за досиетата си, украсявайки ги с прилежна комсомолска дейност. Тези, които не можеха да разчитат на интелектуалните си дарби, наблягаха на ангажиментите си в Комсомола. Независимо от завършеното училище, младежите от всички обществени прослойки се стремяха да влязат в най-добрите университети. С всяка година броят на кандидатите се увеличаваше. Противно на комунистическата реторика за равенство, здравият разум подсказваше на хората, че на висшистите се плаща повече, пък и умственият труд беше много по-приятен от работата на полето или във фабриката. Отношението на българина към труда беше кристализирало в израза "Върви да учиш, сине, че да не се трепеш като баща си". По онова време комунистическата диктатура не беше навършила пълнолетие и старите норми продължаваха да бъдат в сила.

Разбира се, единици само успяваха да прескочат границите на съсловната си принадлежност. Тези, които отиваха да работят във фабриките или селското стопанство, даваха мило и драго да станат партийни членове или да се харесат на местните партийни шефове, само и само да не ги закачат. От трите фактора, които пожизнено определяха съществуването на всеки един от нас - работа, брак и връзка с Партията, партийното членство беше най-силно търсеният, макар и най-малко сигурен.

През 60-те години обаче подборът за партийно членство беше педантичен, дупчиците в партийното сито бяха много малки и само висшисти от работнически семейства - т. нар. работническа интелигенция - бяха удостоявани с тази чест. Беше казано, че социалният състав на Партията трябва да се подобри с навлизането на здрави кадри, а "здрави" изключваше принадлежност към гнилата буржоазна интелигенция или към политически неопределеното селячество. Както вече споменах, в това отношение съучениците ми нямаха проблеми. Един по един или на групи те се вливаха в редовете на Партията. А тъй като повечето не бяха обикновени членове, точно те полагаха основите на партийната интелигенция (която по презумпция представляваше каймакът на работническата интелигенция). Някак си усещах, че мястото ми не е сред тях, но къде точно беше не можех да определя. Не мога да кажа със сигурност защо не кандидатствах за членство в Партията. Само помня, че тогава въобще не мислех за това. Беше необичайно да се обсъждат такива теми помежду ни, негласно се приемаше, че всеки сам се грижи за отношенията си с Партията. Не обсъждахме и бъдещите си специалности или длъжности, понеже те без друго ни бяха гарантирани, а пък бяха и от второстепенно значение. Това, което обсъждахме, беше следването и изгледите за женитба. Практически всички си имахме стабилни партньори, макар и несключили брак, и понасяхме произтичащите от това конфликти с родителите ни. Мама и татко бяха доволни само от радикалните решения: скъсване или брак. Прагматични родители използваха брака като начин за установяване на връзки със силните на деня, но нашата наивност ни пречеше да видим тези "еснафски" сметки. Самият аз в началото на живота си попаднах в плен на подобна прагматична стратегия. Както вече споменах, лично аз не осъзнавах напълно високия статус, на който семейството ми се радваше в градската социална йерархия. Други хора обаче не бяха толкова наивни, за да не видят, че социалното ми наследство беше комбинация от комунистическата преданост на старата гвардия и днешното приспособленчество към комунистическия режим. Тъкмо поради това ме преценяваха като "добра партия".

Изхвърлен от къщи и почти всяка нощ в различна квартира, мисълта, че може би не е лошо да се оженя, ми ставаше все по-близка. Като усети накъде клонят нещата, бащата на моята приятелка реши да ме насърчи. Той ми каза, че е съгласен да се оженя за дъщеря му при условие, че се запиша в Медицинския институт. Обеща дори да говори с ректорката и да подсигури приемането ми. По това време, в средата на април, приятелката ми съобщи, че май е бременна. Беше ясен сигнал, че ще се вдига сватба. Всичко беше добре обмислен сценарий как да попадна в капана и как да бъде запазена нейната репутация. Откъдето и да се погледнат нещата, планът успя, защото в семейството ми бяха против моята женитба по принцип, и особено за това момиче. Аз пък исках да им докажа, че не са прави.

Оженихме се през май в укоризненото отсъствие на моите родители. Тя, разбира се, не беше бременна, а в края на юли аз успешно издържах приемните изпити за Медицинския институт. И така, по един доста тривиален начин, аз се справих с две от трите грижи, които ме притесняваха. През следващите шест години в съответните графи на административните заявления вписвах "студент по медицина, женен".

Не бих могъл да си представя, че първоначалното ми нехайство към брака само подготвяше сцената за моята бурна брачна одисея. Когато се оженихме, бях на двадесет. Скоро се родиха и двете ни деца. Момиченцата едва започваха да прохождат и говорят, когато се впуснах в извънбрачни връзки. Скоро разбрах, че моята съученичка не беше дотам издигната, за да ми бъде пълноценен партньор в моя начин на живот и в моите амбиции. Най-естествено като че ли беше да се отърва от нея. Разведохме се по взаимно съгласие през лятото на 1972 г. Успях да задържа дъщерите при себе си. Бях убеден, че няма проблем разведен мъж с две деца да се ожени повторно. Зад гърба си имах номенклатурната позиция на моите родители.

Сега надали бих могъл да оправдая прибързаността, с която се ожених отново. По онова време обаче се втурнах към втория си брак като престъпник, който пренебрегва риска да бъде заловен и осъден. Гледах на брака като на единствен подслон. Исках съпругата ми да е за пример, отношенията ни трябваше да са хармонични, както се чувствах аз в отношенията си с природата. Момичето, което ухажвах, беше студентка по медицина. Правехме добър секс, а и по моята скала за интелигентност я поставях доста високо. Семейството й обаче не беше от привилегированата каста на комунистите. Точно обратното, родителите й можеха да бъдат определени като бивши дребни буржоа. И пет пари не давах за това.

Този път и двете родителски двойки ни дадоха благословията си. Бракът продължи десет години и ни се родиха още две деца. В България бяхме такава рядкост (висшисти с четири деца и без никакви разногласия), че малко преди сам да разтуря брачната идилия, някои журналисти започнаха да пишат за нас.

Защо трябваше да разруша това щастливо семейно гнездо? Това е най-болезненият въпрос, който ми е бил задаван оттогава насам. И толкова съм се мъчил да дам най-логичния отговор, че многобройните ми отговори почти напълно си противоречат. Знам със сигурност, че обяснението не е мъжка сексуална разюзданост. Разбира се, в тази част на моя разказ аз преднамерено наблягам на отблъскващата страна на моето поведение. Приятелките и жените ми естествено имаха своето право на глас при вземането на подобни решения и аз се опитвах да зачитам чувството им за собствено достойнство. Обаче аз винаги съм гледал на сексуалните си връзки и семейното си положение като следствие на представата ми за мъжката духовна същност. Ние, т.е. интелигентните български мъже, се чувствахме призвани да творим историята. Комунистическите идеали допълнително засилваха чувството ни за историческа предопределеност, въпреки че имаха противоречиво въздействие върху нас. За краткото време, в което бяхме достатъчно глупави да им повярваме, те ни призоваваха да се борим за тях. Но щом осъзнаехме тяхната жестока лицемерност, ни завладяваше обратният зов: да търпим режима, докато някаква чудодейна сила ни върне свободата. Ние само временно бяхме изхвърлени от историята и трябваше с горд стоицизъм да чакаме нашето време. С огромно закъснение разбрах колко до нелепост фалшиво беше всичко това.

Днес с горчива ирония си мисля за тези мои бивши възгледи. Но по времето, когато ги приемах сериозно, аз едновременно и се борех срещу един силен и безпощаден противник, и го крепях. Този противник беше системата. Той нямаше лице, форма или двойник. Беше никъде и навсякъде. Затова моята битка беше абстрактна. Тази битка беше обречена на загуба, а аз - на морално осъждане. Обаче още не знаех това. Едно по-силно от мен чувство за принадлежност не позволяваше на илюзиите ми да рухнат. Чакаше ме дълъг път преди да осъзная абсолютната безпочвеност на моята позиция.

Междувременно бях обзет от противоречиви чувства. От една страна, личният ми живот силно ме вълнуваше и бях страстно увлечен по всички жени, с които имах връзки. Още по-силно обичах четирите си деца. От друга страна, ми беше невъзможно да не обичам такъв силен и непобедим противник като комунистическата система. Тя олицетворяваше моята родина, народа, комуто принадлежах, земята и нейната история и още толкова много безценни неща, които придават смисъл на живота. Но понеже системата беше перверзна, тази моя любов се оказа капан, заложен за наивници като мен.

През 1983 г. попаднах в този капан за последен път - напуснах втората си жена. Все още вярвах, че човек може да извоюва лична свобода при тогавашните обстоятелства. Аз, който обичам реда и стабилността, въстанах срещу уредения си семеен живот. Наглед сякаш исках да разчупя обществения ред, установен от комунистите, докато всъщност ставаше дума за криза на личността - дълбока криза в чувствата и взаимоотношенията. И все пак, като се връщам назад, виждам в това един допълнителен опит да се възползвам от тази криза за повдигане на собствения си дух. Нарушавах правилата. Не се подчинявах на нормите и плюех в блатото. Никаква гънка, уви, не наруши плоската неподатлива повърхност, освен че животът ми прие драматичен обрат.

Точно тогава срещнах моята бъдеща трета съпруга. Тя беше разведена и имаше син. Любовта ни изписа романтичен ореол над живота ни. По-късно ще се върна към нашия любовен епизод. Моят трети брак издържа и ние сме все още заедно и имаме наша дъщеря.

Днес вярвам, че през годините успях да изградя и възстановя хармонични отношения с всичките си шест деца. В миналото остана и враждебността между мен и двете ми предишни съпруги (втората от тях почина неотдавна след тежко заболяване). Бавно и мъчително осъзнахме, че комунистическата система е правила всички ни на глупаци. Най-дълбоките ни чувства бяха отклонени или раздробени от тъпото, но задължително взаимодействие със системата. Оцеляхме за сметка на моралното си достойнство. Оцеляхме, защото на рационално ниво се примирявахме с живота, който ни се предлагаше. И никога няма да спра да повтарям, че се примирявахме и защото мозъците ни бяха промити, и защото искрено вярвахме в комунизма. На емоционално ниво обаче това примирение ни струваше скъпо.

Днес благославям ума си (или, кой знае, може би трябва да благославям нехайството си?), че поне ме предпази от членство в комунистическата партия. Ако бях станал слуга на режима, щях да нося завинаги срама и нямаше никога да възстановя моралната си цялост.

Имаше такава опасност, обаче, и то съвсем реална. Трябваше само да се случи нещо, което да ме предизвика да реагирам импулсивно против собствената си природа. Когато баща ми оспори независимостта ми в образованието и ми показа вратата, аз се ожених. Въобразявах си, че е революционна, антиконформистка стъпка, докато всъщност си беше чист конформизъм в действие, колкото и да ми е мъчно днес. По същия начин, ако ме поканеха да стана член на партията, бих могъл да реша, че партийното членство е в крайна сметка акт на неконформизъм в ответ на друг вид предизвикателство - например, че не са ме приели в университета. Такива импулсивни реакции са регистрирани в дневниците ми от този период. Това, което тогава смятах за неконформизъм, беше илюзията, че ако честни и порядъчни хора като мен влязат в партията, тя би станала една "добра" институция, която води нацията към светлото бъдеще. Степента, в която се бях отдалечил от истинската си природа, беше отчайващо голяма. Падайки в прегръдките на комунизма, бях стигнал дъното.

И все пак нито веднъж не ми дойде на ум да стана партиен член по собствено желание. Просто реагирах на общата атмосфера на приспособяване или активно членско набиране - протаках, отлагах и си казвах, че не съм достатъчно зрял и отговорен да направя тази крачка, дори когато родителите ми повдигаха въпроса. Честно казано, все още подозирам, че не направих фаталната стъпка не от убеждения или принципи, а защото ми беше противна мисълта да се замесвам с хора, стоящи в умствено отношение по-ниско от мен. Факт е, че никога не съм се особено терзал от искрено желание да кандидатствам сам. Просто не се поддавах на натиска да вляза. И бях съвсем искрен като смятах, че нямам нужда от това членство - позиция, която беше странна смесица от самоувереност и незряла политическа философия.

Че бях незрял, е сигурно, но в два взаимно противоречащи си смисъла. От гледна точка на кариерата на един мъж в социалистическа България, се оказа, че съм бъркал, защото през следващите десет години осъзнах, че ключът за лично благополучие (независимо от фразеологията, използвана за определянето му) беше да принадлежиш на партията. Каквото и да говорим, партийните членове бяха граждани от първа ръка. Хората извън партията никога не можеха да стигнат това ниво, въпреки редките случаи на доверие, изключителна кариера или парадоксални обрати на съдбата. От друга страна, идеите ми за подобрения на партийното управление отвътре се оказаха не по-малко инфантилни. Не ми и минаваше през ум, че ако направех каквото и да е, макар и съвсем малко за отхвърлянето на партията като диктаторска организация, щях може би да се излекувам от отчаянието си.

Разочарован от студентството си, насочих енергията си върху изграждането на семейство. Но то се беше появило при мен в неподходяща възраст и тук също изпитах разочарование. Междувременно медицината ми беше харесала и реших, че това е много подходяща професия за еклектичен човек като мен. Тъкмо по това време (някъде по средата на следването) бях официално поканен на подам документи за партийно членство. Достатъчно раздвоен в опита си да поема две отговорности - брак и следване, трябваше да поема и трета. Въобще не се сещах, че, вместо допълнително бреме, членството в партията може да се окаже облекчително разрешение. Не ми струваше кой знае какви душевни терзания да откажа. Единствено смелото в отрицателния ми отговор беше, че рискувах да проваля кариерата си, макар да изглеждаше, че общо взето разбирам последствията. Оказа се обаче, че съм бил прекалено самоуверен и съм подценил дебнещите ме опасности. Освен това, все още наивно, но твърдо вярвах, че комунизмът има сили сам да се "подобри" като преодолее грешките на преходния период. Разсъждавах, че мога да изчакам и че никога няма да бъде късно да вляза в партията, стига да се уверя, че тя е достойна за моралния ми максимализъм.

Нещата наистина опираха до морала. Различията ми с партията имаха морални измерения, а не се дължаха на противостоящи политически възгледи или различни философски системи. Причината за това беше, че аз идентифицирах партията с реалните хора, които работеха и живееха около мен в конкретно време и място. Гледах я от позицията на вътрешен човек, за разлика от западните писатели, журналисти, политици и историци, които винаги са идентифицирали комунистическите партии с техните генерални секретари и политбюра. Оценката ни за реалните хора, които персонифицират една политическа власт, неволно и по необходимост е морална, ето защо и оценката ни за самата власт е морално предубедена. И в не по-малка степен, ако приемем, че властта въплъщава политическата философия или обществените идеали, които споделяме (какъвто беше моят случай), сме склонни да оправдаем неспособността й да се прояви като справедлива и ефикасна с ниския морал на тези, които действат от нейно име в реалния живот.

Аз израснах в компанията на приятели, с които споделяхме вярата, че един по-висш морал ни разграничава от западния свят. С някаква невероятна логическа еквилибристика бяхме заели основите на този тъй висок морал от комунистическата теория за равноправно и справедливо общество. Нашата заблуда ставаше още по-дълбока поради това, че искахме да приложим този морал спрямо реалността на Балканите след Втората световна война. Погрешно отдавахме очевидната несъстоятелност на комунистическите идеи на дребнавостта, еснафщината, алчността и изобщо на несъвършенството на човешката природа. Бяхме подлъгани от внушенията на масовата пропаганда, че сме новото поколение, призвано от историята да построи най-справедливия обществен строй, който човечеството познава. Бяхме обявени за по-добра порода от нашите предшественици. Самочувствието ни беше толкова високо, че подценявахме истинските недостатъци на човешката природа като страх, лицемерие и преклонение пред властта. Обаче сега разбирам, че онова, което подценихме преди всичко останало, беше дълбоко погрешната идея, че комунизъм, основан на диктатура, може да бъде по-добра алтернатива на гражданската демокрация.

От приятелите ми само един не стана член на БКП. От съучениците ми само двама се спасиха от това, въпреки че бяха подложени на натиск. И досега ми се повдига от спомена за многобройните обяснения от типа "не мога да кажа "не", защото ще си помислят, че не вярвам в комунизма". На чист български език това означаваше: "хората искат да ми направят живота лесен, да не съм луд да откажа". Имаше и още един извинителен нюанс: "всички влизат в партията, аз ли ще съм черната овца?" Хората бяха горди, че нямат индивидуалност и че могат да обяснят решенията и действията си със стадния инстинкт. Имаше и трето, най-силно мотивирано оправдание: "правя саможертва за доброто на децата". Това беше и все още е най-често срещаното обяснение, което родителите ни, а и всички комунисти, даваха, за да се оправдаят срещу обвиненията, че са сътрудничили на комунистическия режим.

Марксическият комунизъм - като идеология и като панацея за всички обществени страдания - не беше вземан на сериозно почти от никого след отзвучаването на пубертетния ентусиазъм. Чувството за прагматизъм на българина му подсказваше две неща: от една страна, че не е по силите на комунизма "да оправи нещата", но от друга, че, щом комунизмът е това, което силните на деня предлагат като бъдеще за обществото, печелившата стратегия е да отстъпиш, а не да се бунтуваш. Ако тези хора бяха по-образовани и им се чуваше гласът, те щяха да изразят точно с тези думи тази си екзистенциална философия. В периода на детинската ни влюбеност в комунизма, някои от нас квалифицирахме тази позиция на възрастните като неморална. Макар да се оказахме прави в инстинктивното си презрение към комунистическата теория, ние бъркахме, що се отнася до комунистическата практика. Обаче грешката ни не беше в това, че отдавахме разминаванията между теория и практика на неадекватния им морал, а че пренебрегвахме прагматичното им чувство, че комунизмът има сили да оцелее.

Фактите показват, че сред моите връстници прагматизмът надделя и те се вляха в партийните редици без каквито и да било угризения. Въпреки че не последвах техния пример, не смея да твърдя, че това ме освобождава от моя дял вина за приспособленчеството. Моето нечленуване в партията не се дължи на някаква особена смелост. По-скоро твърде много се осланях на себе си. Ясно ми е, че по това време съм бил интелектуално незрял, за да се дистанцирам от комунистическата идеология и произтичащата от нея политика. Все още не бях почувствал, че са ми ограничили човешките права, или че някой се подиграваше с желанието ми да бъда свободен, или че политически неграмотното българско население цинично си играеше на демокрация. С голямо закъснение успях да схвана, че до това състояние се бяхме докарали не защото жестоките и нехуманни власти тормозеха хората както си пожелаеха, а защото самите хора живееха в прагматично съглашателство с комунизма.

Комунизмът ни беше надвил. Но като млад си въобразявах, че ние сме над него. По време на студентските ми години моят морален комунизъм беше все още жив и затова бях горд, че съм отхвърлил поканата да се възползвам от неговите привилегии. Живеех си с моите елитарни фантазии, докато връстниците ми навлизаха в реалния комунистически елит. Пътеките ни се разделиха и съм загубил следите на много от тях. Моите грижи около подранилото ми съпружество бяха главна тема за спорове с тези, които още не бяха изчезнали от хоризонта. Енергията, която ми оставаше, отиваше за овладяване на медицината. Всъщност, единствено споменът как упорито учех, за да стана добър лекар, ме кара да не определя този период от живота си като тотално безсмислен. С течение на годините обаче осъзнах, че той ми е помагал да прогледна. Вероятно съм сложил началото на този период, когато започнах да скъсвам с бившите си приятели. Когато видях как те напускат нашата морална платформа или дори преминават в група, обединена на базата на друг морал, бях смаян от двойната си слепота. Или те са лицемерели още по времето, когато са споделяли моята максималистична философия, или аз съм подценявал привлекателността (а може би неизбежността) на тоталната комунистическа държава. В действителност и едното, и другото бяха в основата на тази криза на приятелството. В своята слепота обаче, аз продължавах да мисля, че единствената трайна ценност е проекцията на комунистическото бъдеще. Като абстрактно понятие, въплъщаващо морална извисеност и достойно благополучие, комунизмът стоеше на пиедестал под стъклен похлупак и нямаше какво да затъмни неговия блясък. А понеже беше проектиран в бъдещето, нищо от настоящето не би могло да хвърли сянка на съмнение над неговата добродетелност. Обратно, всичко онова, до което се докосваха живите човешки същества, ставаше грубо, съмнително и лишено от стабилна стойност. И точно защото комунистическата действителност имаше реален смисъл за мен и моите връстници, нейните недостатъци започнаха постепенно да ме отрезвяват. Не можехме да се отнасяме към реалния комунизъм като към проява на екстравагантност или временно насилие над човешкия морал. Реалният комунизъм за всички нас означаваше конкретни личности, реални взаимоотношения и реално съществуване.

Независимо колко силно желаехме или се опитвахме да избягаме от това съществуване, ние участвахме в него. Ролите в него ни бяха раздадени. Или кой знае - може би ние сами си ги бяхме раздали? Сега не съм напълно сигурен кое от двете е по-близко до истината. Всекиму се иска да сме били насила въвлечени в играта. Всеки подкрепя своята драма с правдоподобен сценарий. Оправданието, че сме участвали по принуда, звучи твърде примамливо. Въпреки всичко обаче, онова, което помня, както и голяма част от спомените на други хора, свидетелстват за друго.

От друга страна, не искам да бъда погрешно разбран, че моят случай на невлизане в партията по морални причини е уникално изключение. Това чисто и просто не беше правилото. По-нататък в житейския си път срещнах неколцина, принадлежащи по рождение към класата на аутсайдерите - те също не бяха партийни членове, но и не бяха живели като "борци срещу комунизма". Вместо това изповядваха философия на нихилизъм и бягство от действителността. Когато се доближих до тяхното ниво на омерзение от комунистическата действителност, разбрах, че бях извървял по-дълъг път, идейки от лоното на комунистическата идеология и упование в идеалите на комунизма. От гледната точка на техния морал (който впоследствие стана и мой) имаше от какво да се срамувам.

Но в онзи период от живота си не виждах такива хора около себе си. Общувах с ренегати, напиращи да прикачат душите си към общото течение, или с млади хора, измъчвани от екзистенциални проблеми за смисъла на живота - къде и как да постигнат своето щастие, или тем подобни. Приятелите ми казваха, че съм подозрителен и надменен; раздразнението им растеше колкото повече усещаха, че няма да вляза в крак с масовото движение за "сливане между народ и Партия".

Зачатъците на моето преображение от морален комунист до заклет антикомунист могат действително да бъдат открити в шестте ми години на следване в Медицинския институт. Повтарям, тогава не ме озари просветление. Нито пък се случи някакво драматично събитие, които изведнъж да вдигне завесата и да оголи скритата зад нея грозна картина. Аз не бях западен турист с манипулирана представа за някаква екзотична действителност, който слиза от влака някъде в Сибир и, вместо раирани затворници с избръснати глави зад бодлива тел, вижда прилично облечени граждани, чисти болници и шикозни ресторанти. За разлика от туриста, нямаше как да ми отнемат възможността да минавам, освен покрай фасадата на обществото, и през задния му двор (който никога не показваха на любопитния западняк). Така че шестте години, които имам предвид, могат да онагледят метафората "разходка от парадния вход до задния двор на комунизма".

На парадния вход нямаше нищо особено, освен гола реторика и груба пропаганда, на която се хващаха неориентирани юноши и хуманистично настроени западни интелектуалци. Но затова пък много неща си заслужаваше да се видят в задния двор. Пътуването ми до него не бе така мъчително, както може би някои предполагат. Не открих заден двор, пълен с концентрационни лагери, политически затворници, държани в лудници, или протестни шествия, прегазвани от танкове. Не че те бяха плод на нечие болно въображение. Имаше ги, но бяха една нищожна част и далеч не най-показателната. Моето преображение се дължеше на наблюдението ми над хората, с които се срещах всеки ден. Почти като мен, те или се лашкаха между светлия образ на теорията, така натрапчиво струяща от масивното чело на Маркс из затънтените кътчета на задния двор, или кротко си седяха на запазените им места отзад. Онова, което най-силно ме изуми, беше колко уютно повечето от тях пребиваваха в панелните апартаменти на задния двор. Мога да се обзаложа, че никога не им беше дошло на ум, че животът им може да се оприличи на заден двор.

От перспективата на днешния ден твърдя, че преображението ми започна именно защото не изпитах потрес и не бях подложен на нетърпими страдания. То се случи, защото живях сред хора като мен - с промити мозъци и промивачи на мозъци, партийни членове и партийни аутсайдери, идеалисти и прагматци, вярващи и лицемери, нагаждачи и бунтари, тормозени и тормозещи. Разбира се, ако съдя по фактите, такова преображение претърпяха единици от тези с промитите мозъци. Комунизмът пасваше добре на балканския ни народ. Или, да го кажа в още по-прав текст: нашият балкански народ беше добре пригоден за комунизъм.

Не се почувствах герой, когато отказах предложението да вляза в комунистическата партия. Нито някой дойде да ми стисне ръката. Може това наистина да е било акт на гражданска доблест, както помпозно бяха окачествявани подобни постъпки от свободната западна преса и в мемоарната литература. По онова време обаче не ми пукаше за значението на този факт. Окончателно се оттеглих и от комсомолска дейност, като заявих, че трябва да се съсредоточа върху лекциите и упражненията си. И наистина се бях захванал да уча здраво и към четвърти курс бях вече обещаващ кандидат за успешна кариера в Катедрата по анатомия. Отказвах да ходя и на летните бригади под претекст, че имам семейни задължения. Искам да подчертая глаголите оттеглих се и отказах, защото това беше най-многото, което се осмелих да направя. Аз само се въздържах от участие. Никога не заклеймих публично дейностите, от които успявах да се измъкна. Никога публично не се обявих против принципите, в името на които се извършваха тези дейности. Печалният факт е, че дори да имах импулс и сила на характера да изразя публична критика, моят глас щеше да увисне самотен.

От друга страна, отказът ми да вляза в Партията и все по-нарастващото ми презрение към комсомолските "инициативи" (предполагам, прилежно отразявани в досието ми) не оказаха видим отрицателен ефект върху личното ми израстване и общественото ми положение като цяло. Протекцията на семейството ми, макар и неафиширана, също работеше за мен. Че индивидуалистичните ми отклонения от правилния път са били своевременно отразявани в полицейското ми досие, научих едва по-късно. На онзи етап обаче статутът ми на "наше момче" все още не подлежеше на съмнение. Уви, този статут работеше в подкрепа на заблудата ми, че мога да уредя живота си под комунизма само с професионализъм и научни публикации, без да дам своя принос към партията и комсомола. На всичко отгоре, все още смятах, че не съм изневерил на ценностите, определещи моя морал, който ми изглеждаше универсален. Аз спазвах законите и не причинявах никому зло, така че, както и да го погледнеш, не биха могли да ми отнемат победата в честна конкуренция, колкото и голяма да беше относителната тежест на партийното членство. Отново грешах, и то не само в едно отношение. Първо, не бях прав да мисля, че нравствеността стои по-високо от личните интереси, замаскирани като преданост към партията. Второ, не бях прав да приемам липсата на натиск от страна на родителите ми и най-близките до мен мними приятели като мълчаливо одобрение на поведението ми. Никакви спорове, никаква суетня, никакви скандали - постъпките ми се приемаха сякаш нищо не се е случило. И накрая, основната ми грешка беше, че отлагах решението си дали да вляза в партията. Искрено се надявах, че тази "идеална" обществена система беше незаслужено набедена заради човешките несъвършенства. Един ден, си казвах аз, ще доживея да видя човешкия морал по-възвишен и системата изплувала в целия си блясък.

Тези ми разсъждения се подкрепяха от редица "положителни" признаци. Авторитетът ми сред моите познати, включително комсомолските активисти, изглеждаше неопетнен. Преподавателите ми продължаваха да виждат в мен блестящи заложби за преподавателска и научна работа. Въобще, не виждах да съм отхвърлен отнякъде, въпреки обземащите ме подозрения, че може и да съм декласиран в категорията на неблагонадеждните граждани. Един интересен пример в това отношение беше пътуването ми до Съветския Съюз - първото в живота ми излизане извън страната, което се осъществи, когато бях на 23 години.

Всяко лято между нашия институт и Втори московски, награден с Ленински орден, държавен университет се извършваше обмен на студенти. Около дванадесетина студенти от трети курс се подбираха по успех и комсомолска дейност и групата прекарваше три седмици в Съветския Съюз. В замяна, подобна група студенти от Москва прекарваше три седмици във Варна. Според тях самите, те също били подбирани по този начин, обаче критериите на КГБ за издаване на паспорт бяха по-строги. Официалната цел на обмена беше да се проведе кратък стаж в съответните университетски клиники. Но на практика съветските ни колеги даваха мило и драго за луксозна (от съветска гледна точка) ваканция в един, според тях, реномиран черноморски курорт, докато нашето силно желание беше да опознаем прочутата Съветска страна. Програмата ни включваше пътуване с влак до Киев, Ленинград и Москва. Макар да не отговарях на критериите за комсомолска активност, не се съмнявах, че изявите ми в учебните зали и клиниката ще ми осигурят място в групата. Така и стана - получих паспорта си и се качих на влака, за да погълна поредната доза отрезвяване в широката Съветска страна.

Самата екскурзия беше разкошна. Романтични разходки до исторически забележителности и до светите храмове на Руската православна църква бяха редувани с типично руско напиване в нечий апартамент. Флиртове по влаковете със "загадъчните руски жени" предшестваха незабравими посещения в музеите за изящни изкуства. Омаяни от златото в Петербургските царски палати, бяхме транспортирани в мрачна столова, за да ни нахранят с някаква помия от булгур и кефир. След като бяхме пили чай в порцеланови чаши на вечеря в нечие аристократично жилище, се качвахме на метрото или автобуса и дълго пътувахме, притиснати между потните строители на комунизма, докато тълпата ни изплюе пред входа на мизерно студентско общежитие, където трябваше да прекараме нощта. Защо да не спомена и за заплашителния хлад в кабинета на декана, който ни прие официално и с невъзмутим глас ни инструктира как трябва да съблюдаваме дисциплината в социалистическите болници.

Преди всичко обаче можах да се запозная с най-различни руснаци. От общуването с тези хора, някои от които ми бяха представени, а на други се натъкнах случайно, бързо схванах каква е неофициалната действителност на социалистическа Русия - нейният заден двор, както бях започнал да я наричам тогава. Ясно ми е, че днес не мога да намеря оригинални думи, за да опиша тези си наблюдения, защото всичко за Русия е вече клише. За Русия знаех много от литературата, киното и традиционното братство, което сближаваше българи и руснаци. Имах собствена митология за Русия - митология, която едновременно се потвърди и беше опровергана.

Поразен бях от чисто новата мисъл, че това са хората, които бяха установили комунизма на нашата планета. Тяхната пригодност за комунизъм беше другото лице на този величав народ, което аз, уви, не можех да понасям. Тази мисъл се потвърди и разви по време на многобройните ми посещения в Съветския Съюз през 70-те години. Затова, когато през 1981 г. втората ми съпруга се завърна от докторската си специализация в Ленинград, аз се зарекох кракът ми никога повече да не стъпи на руска земя.

Съветска Русия е може би най-болезнената глава в моя живот. Дори и сега Русия е в мен - незаздравяла рана от любов и омраза, която боли дълбоко в душата ми. Рана толкова интимна, че бързам да приключа с това отклонение преди да е станало твърде дълго и сантиментално. Но преди да приключа, искам да разкажа за две прекрасни личности от Москва, с които се сприятелих веднага. Те принадлежаха към рядката класа на руската интелигенция - а в Русия това има дълбоко значение. Жената нямаше никакъв специален произход; беше умна, ерудирана и кипяща от енергия. За осемнадесетте дни, които прекарах там, тя ми преподаде уроци за обществото и обществените йерархии, каквито в моята провинциална държава нямаше от кого да науча. Тя ми преподаде и един особен урок за ролята на личните качества и личната ценностна система. С изумителна деликатност и такт тя ме преведе през контрастите и мистериите на съветската действителност. След две години се запознах със съпруга й - блестящ хирург в Централния институт по ортопедия и травматология в Москва. Съветската действителност надви и съкруши тези две изключителни личности. Погледнато през призмата на съветския социалистически стандарт, те бяха изтикани на ръба, докарани почти до самоубийство. Според традиционната руска ценностна система, мястото им беше в самия център, но никой не се интересуваше от това. Нито един от двамата не членуваше в комунистическата партия - не бяха правили компромиси с комунистическите власти. Нито се бяха борили срещу режима. Просто успяха да съберат сили и кураж да си тръгнат. От 1980 г. двамата с дъщеря си живеят в Чикаго. След няколко разгорещени дискусии и кратък период на отчуждение, нашето комунистическо минало вече не е предмет на противоречия или закъснели угризения помежду ни.

Един друг интелигент, П. М., с когото установих сърдечни взаимоотношения, беше чистокръвен аристократ. Майка му произхождаше от стар аристократичен род, а баща му бе потомък на няколко поколения руски интелигенти. Този колега беше блестящ във всяко отношение - излъчваше елегантност и изящество, украсени от духовита реч и изискани обноски. Жена му обаче беше стандартна руска красавица с посредствени умствени възможности. Всички й се радвахме като на статуетка, с която няма за какво да разговаряш, като изключим една ключова подробност: баща й беше високопоставен военен. Бащата на П. М. беше професор по психиатрия и се очакваше, че синът ще наследи професията му, а по всяка вероятност и мястото му в една от централните психиатрични клиники в Москва. Старият М. изглеждаше потиснат през цялото време, макар че се държеше с достолепието на професор, чиято интелектуална репутация никой от семейния антураж не би могъл да оспори. В техния дом водещото отношение към съветския режим беше насмешливо, без да се стига до подигравки. Старите национални ценности бяха дълбоко почитани. Имах обаче усещането, че под красивата повърхност нещо гнило разяждаше духа на това семейство, макар да не можех да разпозная какво е то точно. Ужасното обяснение дойде по-късно, когато научих повече подробности. Поради централното място, което заемаше в йерархията на съветската психиатрия, старият професор М. знаеше, че тази институция се употребява за политическо преследване (а най-вероятно, макар и против волята си, сам е вземал участие в това). От друга страна, нямаше сила, която би го накарала да пожертва кариерата на сина си, продължител на благородните семейни традиции. Поради това животът на професора се беше превърнал в низ от морални компромиси. И за него нямаше съмнение, че Съветската система щеше да подложи сина му на още по-големи изпитания.

Междувременно младият П. М. продължаваше активно да се занимава с комсомолска дейност, за разлика от мнозина около него, които небрежно я бяха зарязали. След като се дипломира, П. М. беше незабавно взет на работа в най-известния институт по психиатрия в Москва. Това беше институтът, който командваше цялата съветска психиатрична система под прекия надзор на ЦК на Партията и КГБ. Не исках да повярвам на ушите си, когато през лятото на 1990 г. под секрет ми казаха, че П. М. не е бил обикновен комсомолски активист, а сътрудник на КГБ и е бил "ухото" на руската група при първата ни обменна екскурзия като студенти. Тази информация дойде дълго след като си бяхме гостували вече едни на други в Москва и Варна през 70-те в атмосфера на духовност и засилващо се емоционално приятелство. През този период кариерата на П. М. се беше устремила шеметно нагоре. Тогава не подозирах, че това може да се дължи на нещо друго, освен на високия му професионализъм. Затова и не ми се искаше да повярвам, че е бил свързан с КГБ, макар че източникът на тази информация беше железен. Съмненията ми отпаднаха обаче, когато получих от П. М. писмо, в което ми съобщаваше, че работи в щаб-квартирата на Световната здравна организация в Женева като съветски представител в психиатричната секция. Писмото не дойде по пощата, а го донесе лично един български колега, който също работеше там като представител на България. Това беше ясен сигнал, че П. М. не иска да разкрива своите връзки. Такива предпазни мерки бяха задължителни за сътрудниците на КГБ по целия свят. Освен това беше обществена тайна, че съветските представители задължително бяха агенти на КГБ, още повече в психиатричната секция на СЗО. Отговорих на писмото, но друго писмо от П. М. не получих.

След десетина години, в края на горбачовата ера, се запознах в София с колега на П. М., който търсеше контакт с длъжностни лица от българското здравеопазване. По това време бях говорител на Медицинската академия и често служех за връзка между чуждестранните гости и академичния съвет. Помислих си, че това може би е един добър случай да възстановя старите взаимоотношения с П. М. и помолих съветския психиатър да му занесе писмо от мен. И на това писмо не получих отговор. През лятото на 1991 г. научих, че П. М. бил ръководител на съветската делегация на годишната среща на Световната психиатрична асоциация в Атина. На едно от пленарните заседания отправил апел Съветската психиатрична асоциация отново да бъде приета в тази организация, от която беше изключена в началото на 80-те.

В цялата история най-забавна ми беше реакцията на двама души. Съветският психиатър, очевидно честен и почтен човек, рязко промени поведението си и набързо се сбогува с мен, научавайки за някогашните ми приятелски отношения с П. М. Той явно реши, че и аз съм от същата порода неидентифицирани (и неподлежащи на идентификация) агенти, които служеха на тайните служби и по време на режима, и след него. Още по-голяма ирония се съдържаше в обстоятелството, че и българинът, който работеше в СЗО и ми беше донесъл писмото на П. М., таеше подобни подозрения. Като човек, запознат с кухнята на партийните секретни служби, неговата догадка беше, че аз съм по някакъв начин свързан с органите, но трябва да остана под прикритие. Не бяхме се виждали през десетте години, след като беше изпълнил ролята си на куриер, въпреки че се връщаше от време на време в България. След отстраняването на Живков този човек беше избран за председател на Медицинската академия при първите посткомунистически избори в нея. Тогава той ме назначи за свой говорител, правейки си сметката, че и аз вероятно се преструвам, че играя от отбора на демократите, запазвайки старите си връзки, а може би дори натоварен с нова секретна мисия. Така или иначе, ако все пак се окажех искрен демократ, той би могъл да ме използва като прикритие срещу съмненията, че и той самият е бил включен в играта по време на пребиваването си в Женева.

Такова настроение на всеобща взаимна подозрителност не беше характерно за студентските ми години. Тогава поне не бях въвлечен в съмнителни връзки. Бях още млад, с чисти помисли и наивен. В края на стажа бях разведен и безпартиен. С други думи, не бях успял да реша два от ключовите проблеми: нито имах собствено семейство, нито си бях намерил собствена ниша сред партокрацията. Единственото сигурно нещо, което притежавах, беше дипломата ми по медицина. Връчването й отбеляза успешния завършек на първия период от моя живот. Скоро бях назначен за преподавател по анатомия в същия институт, който преди година бях завършил. И този малък епизод не мина без странности. Например, след като обявиха конкурса, другите потенциални кандидати не подадоха документи (а които бяха го направили, си ги изтеглиха), след като се разбра, че аз имам намерение да кандидатствам. Знаеше се, че това място е предварително запазено за мен. Тези очаквания се потвърдиха, защото се оказах единственият кандидат и се представих добре на конкурса. Не изпитах угризения - аз наистина заслужавах това място. Все пак, въпреки конкурсните резултати, за да бъда назначен се изискваше одобрение от партийните комитети на факултета и на целия институт. Но и това не беше проблем. Статутът на моето семейство в партийната номенклатура все още работеше в моя полза, въпреки че, както научих впоследствие, досието ми не беше така кристално чисто, както би следвало да бъде.