ЖАЛБА ЗА СЕНАТОРИТЕ ОТ ОБОРИЩЕ

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

В Древния Рим за сенатора Публий Квинтилий Вар казвали: “Той влезе в Сирия като просяк в богаташка къща, а си тръгна като милионер от просешка колиба.” Без да има богатствата и славата на древната Сирия, България бе сполетяна от същата печална съдба. С тази разлика, че бе обрана не от чужди нашественици, а от своите сенатори, трибуни и конници. Дошли по партийна поръка, по тайни сметки от чужбина или просто водени от своя нюх на чакали, днешните уродливи фигури на политическата върхушка вилнеят в Отечеството ни като в окупирана територия.

Тълпата от политици, които родиха тълпа от чиновници, влязоха в държавната хазна с взлом, венчаха се за Конституцията и вече са готови да останат в Историята. Защото се надяват те да я пишат, според старото правило на победителите.

А на победените - горко им...

През последните 10-12 години Държавата бе толкова нехайно зла към нас, че Отечеството ни взе да се превръща в Мащеха. Като ужасени Хензел и Гретел децата ни бягат в тъмната и неясна гора на гурбетчийството и дори не пускат след себе си спасителните камъчета, за да намерят обратния път. Защото не искат да се завърнат. Родителите ни умират огорчени, че трудът им бе охулен, осмян, но въпреки това ограбен. Те оставят следи, но ние не ги разчитаме.

Когато победиш своя народ, с право трябва да те нарекат Диктатор. Навсякъде по света е така. Защото историята се пише като част от историята на цялото човечество.

Така както простите селяни се събраха във влажнити усои на Оборище, за да напишат част от историята на Нова България. И станаха Бащите на нацията. Макар имената им да не звучат всеки ден по новините на БНТ, те свършиха повече работа за историята на човечеството, отколкото днешните победители.

Истинските, българските сенатори от Оборище.

Оборище днес е само улица в София. Както впрочем са само улици и Гургулят, Шипка, Люле Бургас и още ред свидни имена за майките в черни забрадки. Тези майки също отдавна са прах, който само досадно полепва по лъскавите лимузини на победителите. И който невръстни деца с угодническа усмивка бързат да избършат, за да получат накой и друг меден петак.

Не за такава България мечтаеха някога в Оборище.

Не за такава...

Вазов трябва да е няма и четиридесет години, когато е повел слепия дядо Йоцо по кривите пътеки на онзи рът из Искърския пролом, за да поздравява от там с продраното си калпаче Нова България. Сляп като Омир и наивен подобно на дете, старецът искрено се радва, че българският народ е възкръснал из мъртвите. Няма да мине и десетилетие и самият Вазов вече горко ще оплаква съдбата на българите - гонени, бити, насилвани, този път вече от ...българи.

Види се, Патриархът е прозрял горчивата истина, че хоризонтите се разширяват, но колко голям е хоризонтът в тъмнината на слепите очи?

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.