ГОРДИЕВИЯТ ВЪЗЕЛ НА ЧЛЕН ПЪРВИ

Веселин Стоянов

web | Забравената уговорка с Бога

Трудно е да се повярва, но приказките на човечеството са измислени от несъществуващи вече народи.

Така и нашите български приказки за цар Калоян, Симеон, за Иван-Асен и другия Иван - Иван Шишман, са измислени от един друг народ, който угасна “кон до коня и маждрак до маждрака” в зловещата 1393 година. И със смъртта си спаси феодалните замъци на приказната тогава Европа.

И в лето 1762-ро, когато иеромонахът Паисий нареди приказките в една обща История словяноболгарская, се роди друг народ, от който пък се създаде третото българско царство.

В чиято република пък живеем днес ние...

Парадоксът е, че винаги сме губили, когато сме гледали влюбено в някакво необозримо бъдеще, било то в необятните руски степи, в смайващите немски мотори или чудната американска царевица. Именно така затрихме повече от 200 години усилия за изграждане на българската държава.

И съвсем закономерно е, че винаги сме печелели, когато сме разгръщали старите книги на историята и сме познавали своето минало. Именно така преди 229 години, горе долу, когато бащите на Съединените американски щати полагаха основите на своята държава, Паисий написа Първата Конституция на бъдещата Българска държава.

Защото Конституцията на една държава е опитът от нейната история.

Член първи гласеше: “О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин?”

Колко тягостно оплетени са простите неща. По всичко личи, че въжето българско, плетено от българи, още дълги години ще жули именно българските шии и възелът, който наивно заплитаме ден след ден, ще става все по-труден за развързване. А ние ще чакаме митичния свой Александър Велики, който като Бил Клинтън да ни разтълкува на жълтите павета в София първите думи на Българската история.

Гордиев е този възел днес. Заплитан от великите имперски интереси на Европа, Азия и Америка, поливан с кръвта на хиляди български войници, запичан с барута и катрана на войни, преврати и въстания, днес българският възел е истинското изпитание между вчера и утре.

Помислете си колко приказни юнаци идваха при народа и обещаваха с един замах да разсекат Гордиевия възел на българската орисия. Колко погачи им омеси българската майка, колко вино от бащините бъчви изпиха, колко моми завлякоха в постелите си... И най-сетне колко момци, дарени курбан за делото, легнаха в земята, непосели дори семето на собствения си род.

Защо са тия жертви, питам се днес, когато в просветена Европа, Америка, Азия и Австралия търгуват по електронната мрежа на интернет, а във Вазовия Сопот работниците продават банка от собствената си кръв за 26 лева.

За да нахранят децата си.

На Трети март държавници и политици газеха жълтите павета в кашмирените си палта пред почетни роти от млади момчета, облечени в ботевски униформи. И после отидоха на коктейл, без да се замислят дали пък някое от тези свидни български момчета няма тъжна майка и малко сестриче в Сопот.

Навярно съм наивник, но се надявам, че българинът вече сънува как идва денят, в който корабът “Радецки” ще опъне със страшна сила българското въже, превърнато във фитил от кръв и сълзи, а войводата Христо Ботев ще разсече отново възела на тягостната българска орисия и вместо телеграми в европейските правителства тревожно ще сричат българските му стихове.

Защото, ако няма да съществуваме като народ, то поне да напишем своята приказка за бъдещите българи.

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Забравената уговорка с Бога", С., 2003.