МОДЕЛЪТ И НЕГОВИЯТ ХУДОЖНИК
(седем ескиза към един портрет)

пиеса

Веселин Стоянов

web | Моделът и неговият Художник

ЕСКИЗ ТРИ - ОРАНЖЕВО

Моделът влиза в ателието и оставя кошниците на масата. Почва да вади различни питиета и ястия. Художникът я наблюдава от далечния ъгъл на ателието.

МОДЕЛЪТ: - Вчера получих писма от Франция, заедно с последните журнали. Изведнъж изпитах копнеж по Париж, по предвоенните години, по пансиона, по милата Калиста Змелани... Трудно го признавам, но времето на пансиона ми липсва.

ХУДОЖНИКЪТ: - Признавам, че успяваш да ме изненадаш всеки път, когато се виждаме. Не знаех, че си учила в пансион?!

МОДЕЛЪТ: - Да. В Париж. Помогни ми да отворя виното. Тук постоянно имаше някакви войни и баща ми не пожела да узрявам сред кошмара на вечни мобилизации и последвалия глад.

ХУДОЖНИКЪТ: - И те затвори в кула от слонова кост?!

МОДЕЛЪТ: - Имаше пари, за да го направи. Той беше един от най-големите тревненски земевладелци. Мисля, че освен това очакваше от мен да поошлайфам балканската си дивотия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Виждам, че си успяла.

МОДЕЛЪТ: - Но не виждаш, че са нужни чаши. Трябва да са по-големи. Така го иска червеното вино. Макар че истинските познавачи сервират виното от специални кани и то се сипва няколко часа преди консумацията, защото така разлива аромата си и дава илюзията за зрялост.

ХУДОЖНИКЪТ: - Вече знам, че нищо не съм разбирал от вино. Това в пансиона ли го научи?

МОДЕЛЪТ: - Когато те канят често в двореца, на журове или в легациите, трябва задължително да познаваш етикета. Той е опорната точка в обществото. Но за това ми помогнаха не толкова монахините от пансиона, колкото приятелството с Калиста Змелани.

ХУДОЖНИКЪТ: - Коя е Калиста Змелани?

МОДЕЛЪТ: - И до днес не зная. Мисля, че беше моят ангел-хранител, приел земната кожа на една прекрасна гъркиня. С три години по-голяма от мен, тя вече имаше власт над душата ми и тая власт продължава и до днес.

ХУДОЖНИКЪТ: - Толкова си дръзка и независима, че ми се струва невероятно някой да властва над душата ти.

МОДЕЛЪТ: - Харесва ли ти виното?

ХУДОЖНИКЪТ: - Каквото и да кажа, ще се чувствам като профан.

МОДЕЛЪТ: - Защото в България са свикнали да се наливат с малага от станимашката изба “Аристидес чорбаджака”..., макар че ония гърци разбират от вино.

ХУДОЖНИКЪТ: - Оттам си купуват банкерите, ние караме по-скромно... на домашен оцет.

МОДЕЛЪТ: - Иронизираш ме, но това са френски вина, “Каберне совиньон” от Бордо. Забележи, че мирише на сушено сено. Траминиерът дава лек аромат на тютюн, а шардонето на прясно окосена трева. Човек не бива да пропуща радостта от тези гибелни блаженства.

ХУДОЖНИКЪТ: - Впечатлен съм... гибелни блаженства!

МОДЕЛЪТ: - Не бързай да се впечатляваш. Седни и ще чуеш невероятна история, която ще те омагьоса повече от виното. Дори не зная защо ти я разказвам. Една нощ в пансиона Калиста Змелани ми разказваше как правили любов с външния министър на Франция, а по балкона пред прозореца на стаята се разхождали неговите охранители и тя тръпнела при мисълта, че можели да я видят гола. Налей още от виното! После усетила как стеснението й се превърнало в мрачна съблазън при мисълта, че тези нахакани хлапаци щели да видят как тялото й се извива върху тялото на техния господар, а бедрата й на усойница обвиват силните му рамене. Мечтаела да я видят и накрая се стопила от разочарование, че никой не се осмелил да надзърне поне. Каза ми: “Когато го осъзнах, почувствах как пресъхвам отвътре... Устните ми натежаваха и оставаха безформени, сякаш току-що бях изплюла душата си. Тогава си помислих, че съм курва, а после се уплаших, че това съвсем не ме разстрои...”

ХУДОЖНИКЪТ: - Господи, тя наистина си е курва... Очарован съм от нейната непосредственост.

МОДЕЛЪТ: - Така си мислиш. Така са те научили да мислиш. Тук, на кръвожадните Балкани, където всички правят любов така, сякаш си отмъщават на някого. Калиста просто умееше да се забавлява с мъжете. Обичаше хубавите дрехи, салоните, обществото. Харесваше да й целуват ръка, да я ухажват, да я гледат глупаво и влюбено, макар да знаеше, че в главите им се върти само едничката мисъл - да бръкнат под полата й. Какво пък, предполагам, че самият Иисус Христос си е мислел за онова, което се е криело под робата на Магдалена, препасана с оранжев шал.

ХУДОЖНИКЪТ: - Защо пък оранжев? Откъде ти хрумна, че е препасвала туниката си точно с оранжев шал?

МОДЕЛЪТ: - Така ми харесва. Мисля, че оранжевото е любовен цвят. Пък и Калиста ми разказваше, че в нейната страна винаги гледали на портокалите като на любовни плодове. Дори като малка обичала да изпъва блузките си с дребни портокали. Слугините се смеели, а баба й, старата вещица Змелани, я спуквала от бой.

ХУДОЖНИКЪТ: - Странното е, че изпитвам ревност към твоя свят и усещам, че все повече затъвам в преспите на тая ревност. Истина е, че и ти никак не ми помагаш с тези разкази.

МОДЕЛЪТ: - Ревност у теб? Май имаме напредък?! Но интуицията ти е прекалена и сигурно е вярно, че художниците имат повече сетива от обикновените хора.

ХУДОЖНИКЪТ: - За тебе - да! Мисля, че имам повече сетива...

МОДЕЛЪТ: - Имаш повече ревност към живота. Повярвай ми, разбирам от тия неща, но слушай за Калиста... Нейната лукавост, бликаща в божествено изобилие, ме покори и без да усетя, се влюбих в това момиче, което бе с три години по-голямо от мен и мрачно я ревнувах, както ти сега!, от целия свят наоколо. Особено в къпалнята на пансиона, където всички се къпеха с дълги бели роби, а Калиста скандално оставяше бялото хасе да се спусне от раменете, да я помилва по гърдите, а после с въздишка да се свлече в краката й. Сетне елегантно прекрачваше робата и почваше да се полива с вода, която сякаш бе измислена за нея. Всички я гледахме прехласнати, забравили правилата на девичата възраст, според които да гледаш дори тежките гърди на своята майка, беше престъпление към Бога.

ХУДОЖНИКЪТ: - Що за страховити щуротии стават в пансионите за благородни девици?!

МОДЕЛЪТ: - Невъзможен си и се чудя защо ти прощавам. Сигурно защото искам да ти разкажа за лекотата на уличен мим, с която Калиста направи на пух и прах всички забрани на пансиона, присмя се на измисления морал, изплези се на задрямалите още в Средновековието монахини и двете, като Хензел и Гретел, заскитахме сред вековните дървета на момичешките фантазии. Все пак в Париж корсетите бяха паднали още през 1910 година. Но не и в пансиона. Една нощ усетих топлата й ръка дяволито да плъзва под нощницата ми, да гали гърдите ми, а после стремително да се спуска надолу и не вярвайки на себе си, че се предавам, аз, отмаляла отворих бедра за първата чужда милувка, замаяна от мисълта, че по нощното небе прелитаха светещи птици.

ХУДОЖНИКЪТ: - Не зная какво да кажа...

МОДЕЛЪТ: - Не е точно онова, което си мислиш. Съвсем обикновено е между зрели момичета в пансион. Но при нас двете беше друго. Ние не станахме лесбийки, както би трябвало да се очаква.

ХУДОЖНИКЪТ: - Да се очаква...

МОДЕЛЪТ: - Да, защото почти всички момичета и млади жени мечтаят да бъдат погалени от друга жена.

ХУДОЖНИКЪТ: - Струва ми се невероятно. Защо ще го искат?

МОДЕЛЪТ: - Защото жените са по-нежни в милувките си и по-покварени в желанията си от мъжете. Чудесно начало, за да потънеш... в гибелните наслади, както виждам, че ти хареса този израз. Така нощем, сгушена в леглото ми, Калиста описваше дрехите, напитките, мъжете и салоните, в които я водеха нейните ухажори, благодарение на попечителя й, възрастен грък, с когото тя бе сключила джентълменско споразумение. Калиста му оставяше част от парите си, а той й осигуряваше достойнството си на благороден човек и неин роднина. Това я закриляше от хулни думи и й даваше шанса да опознае истинската страна на парижкия живот. За което всъщност бе избягала от дивите планини на Южна Тракия.

ХУДОЖНИКЪТ: - Представям си как са скърцали със зъби от фамилията Змеланис.

МОДЕЛЪТ: - О, старият Змеланис бе отдавна мъртъв, покосен ненавреме от обикновена пчела, която го ужилила по сънната артерия в разгара на гергьовския празник. Все пак чифлиците носеха достатъчно пари, а и гръцките роднини бяха страшно заети с реколтата от маслини и производството на зехтин, за да имат време да се шляят до Париж. Стигаха им писмата от тяхното момиче, монахините и настойника, за да бъдат доволни от добрия късмет на девойката, макар и сираче, да учи в престижно училище на Европа.

ХУДОЖНИКЪТ: - Европа трудно ще ме съблазни. Нагледах се в Неапол как по каменните му площади умират децата на Южна Италия, умират от собствената си леност. Това важи и за просяците и графовете, с които е препълнена тази страна. Бях уморен да разглеждам Италия, глупостите на Ренесанса и сините очи на синьоритите – най-нахалното нещо след просташките свирки на параходите, които могат да съсипят човека.

МОДЕЛЪТ: - Ти познаваш Европа след войната, а аз ти говоря за предвоенния Париж. Хората отдавна живееха извън домовете си. Не като в нашите мрачни Балкани - зад високи зидове и заключени порти. Мръкне ли се, отиват да вечерят в ресторантите, а после се местят в кабаретата по “Шан-з-Елизе”, където певици получават вместо пари диаманти от богатите господа, а акробатите са със зелени обувки и трика с цвят на кожа, впити по тялото. Ах, как сияеше гласът на Калиста, когато образно ми описваше баровете във “Фоли Бержер”, № 32 на улица “Рише”, само на крачка от булевард “Монмартър”, много популярно място, където “различни момичета” зад мраморни бюфети, отрупани с бутилки от шампанско и гарафи с алкохол, кристални фруктиери с грозде, мандарини и авокадо наливали на изискани господа американски напитки от причудливи шишета с блестящи етикети, докато господата невинно флиртували с тях, което, ако питаш мен, е чисто предлагане на сделка между мъж и жена...

ХУДОЖНИКЪТ: - Нещо ми е далечен този свят...

МОДЕЛЪТ: - Той също е свят на хора. Хора като другите, само дето умеят да се забавляват. Без да изпадат в мрачна славянска мистичност. Това вино е от избите на този свят.

ХУДОЖНИКЪТ: - Да не забравяме, че ти си живяла в католически пансион...

МОДЕЛЪТ: - Казах ти, че през 1910 година в Париж вече не носеха корсети. Монахините, които надзираваха момичетата в пансиона, дори не подозираха двойствения живот на младата Змелани. О, те с благочестие кимаха на възрастния господин от Гърция, който идваше с едно бежово “Бентли” всяка събота, за да изведе своята подопечна госпожица на разходка и да я върне в неделя след обед, порядъчно отпочинала и цъфтяща от свежест. По Коледа гръцкият господин беше изключително щедър и правеше своето парично дарение за параклиса на пансиона, а монахините благославяха добрите му ръце.

ХУДОЖНИКЪТ: - Какво стана с това момиче? Срещате ли го понякога?

МОДЕЛЪТ: - Почакай, има още да чуеш. Аз се опитвах да бъде нейна сянка, копирах я във всичко, без да съзнавам, че по този начин се изгражда една нова жена, съвсем далечна от шестнадесетгодишното момиче, тръгнало преди половин година за Европа със стиснати зъби, заболо невиждащ поглед в сюртука на баща си. Какво беше направила с мен Калиста разбрах едва когато в един неделен ден комисар от префектурата на 52 район, студен и важен, прекоси като катафалка двора на пансиона и влезе в стаята на сестрите. След малко време ме повикаха и аз застанах пред тежките му очи на професионален фехтовчик.

ХУДОЖНИКЪТ: - Какво? Да не би тя да се оказа международна аферистка? Или анархистка с цял куп револвери под роклята от муселин? Животът ти наистина ме удивлява...

МОДЕЛЪТ: - Калиста беше мъртва. Същата сутрин я застрелял един румънски офицер. Полудял от ревност, той нахлул в банята на нейната стая в хотела и изпратил пет куршума в тъмната й кожа, а после пръснал черепа си налапвайки дулото на огромния “Смит и Уесън”. Старият грък, дотичал от съседния апартамент, бил първият, който видял петте димящи рани в кожата й на ранна маслина и затворил очите й, в които изстивал завинаги онзи дяволит писък за живот. Белокосият мъж с невиждащи очи прекрачил трупа на румънеца, прекосил целия коридор, като оставял зад себе си кървави следи от трупа на убиеца, стигнал до балконската врата и се понесъл от петия етаж в печален полет надолу.

ХУДОЖНИКЪТ: - Това, което разказваш, е невероятно...

МОДЕЛЪТ: - Погребаха последното цвете на рода Змеланис в парижките гробища, недалеч от пансиона, в ковчег от абаносово дърво, пълен с брилянти. Безбройните нейни обожатели тайно пускали пръстени, браслети или просто скъпоценни камъни сред дъхавите перуники, които покривали бялата й рокля на девственица. Никоя от пансионерките не беше допусната до погребението, но аз научих подробностите наколко дни по-късно, докато миех зъбите си. Две от слугините-послушнички, напълно уверени, че няма никой в общия умивалник до пералнята, надълго и нашироко обсъждаха траурните подробности и впечатляващата печал при господата, както и това, че братът на Калиста закъснял.

ХУДОЖНИКЪТ: - Съжалявам, че се отнесох така лекомислено. Бог да я прости!

МОДЕЛЪТ: - Бог навярно я прибра при себе си и подозирам, че тя е седнала на коленете му и разказва за радостта от земните наслади. Но тогава цяла нощ се мъчех да си представя тялото на Калиста, надупчено от пет куршума, плуващо сред бисери в мрачен сандък, заровено в земята зад една висока ограда през два квартала от пансиона. Беше толкова реално и в същото време невъзможно за вярване, че заспах разплакана и в същото време щастлива, че Калиста притежава всичките бижута, които така обожаваше. Детското в мен победи страха от Смъртта и аз пристъпих следваща неделя в гробището, насилвайки въображението си да мисля за Калиста като за Спяща красавица, в чиито сънища се сипят бисери.

ХУДОЖНИКЪТ: - После...?

МОДЕЛЪТ: - После?! После започна войната. Европейската. Баща ми предпочете да ме прибере в България и да ми намери богат съпруг. Времената бяха безкрайно несигурни, а той търсеше обединение на капиталите. И така станах госпожа О.

ХУДОЖНИКЪТ: - И приказката свърши...

МОДЕЛЪТ: - Приказката свърши още в първата нощ, когато мъжът ми ме облада решително и без ласки. С нехайството на войник в окупирана територия. С един замах скъса нощницата и ме захлупи по очи. Проникна в мен бързо, сякаш изпълняваше досаден каприз на тялото си. Аз се огънах и стиснах зъби, за да устоя на порива му, но всичко свърши толкова бързо и дълги години, когато си спомнях за този миг, откривах само една дълбока тишина между двете ни тела. Той дори не си свали ризата. Остана така - с риза без яка и белоснежно елече. След още малко се отдръпна да подири панталона и фрака си, смачкани на топка в ъгъла. Аз продължавах да лежа по очи и мълчах, потресена от бързината и странното усещане за мъжката сила, която сякаш се изля от отегчен борец. С някаква предутробна памет бях очаквала в тази нощ да бъда създадена, както Бог е месил първата жена от кал и сълзи. Очаквах от мъжа си да постъпи също като Бог и да усетя неговите внимателни пръсти да разбуждат и направляват моята сласт и еротична сила. Нищо от това, което се случи, не приличаше на пламенните ласки и копнежи с Калиста Змелани в мрака на парижкия пансион. Защото, макар и надникнало в бездната на милувките, тялото ми бе девствено. Познавах само галещите ръце на гъркинята, която трескаво ми показваше точките за самотни наслади.

ХУДОЖНИКЪТ: - Нужно ли е да знам за това...

МОДЕЛЪТ: - Защо не? Нали искате да познаете душата ми, за да ме нарисувате. Налейте си още вино. Чаршафът под корема ми беше сух. Макар и невинни, игрите с Калиста ме изправиха пред изпитание. Всичко се плаща. Бях си осигурила вечните мерки, които жените взимат още от времето, когато мъжете са решили, че хименът може да бъде гарант за тяхното самолюбие. Мъжът ми пушеше цигара до прозореца, а аз лежах, загледана в широкия му гръб и полека осъзнавах, че той няма да се обърне. Даваше ми време да се оправя от последиците на някоя ненужна грешка. Той бе взел своето, сега трябваше аз да направя останалото.

ХУДОЖНИКЪТ: - И какво направи...

МОДЕЛЪТ: - Присегнах към тоалетната чантичка и извадих от там малка кафява стъкленица. После с ръка очертах върху сатенения чаршаф малкото огнено цвете на мъжкото самолюбие. Той почака още миг, колкото да прибера стъкленицата и бавно се обърна. Очите му бяха попили целия хлад на зимния ден зад прозореца. Съдбата му поднесе едно изпитание, но той се справи блестящо. Видях това и го наградих по достойнство.

ХУДОЖНИКЪТ: - Как?

МОДЕЛЪТ: - Възхитих му се.

>>>

© Веселин Стоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.