Веселин Стоянов

web

Глава първа - бяло

В едва пробуждащото се утро на юни 1925 година от Балкана към градеца К. се спускаха тъмни облаци и само някъде от изток слънцето, с коси лъчи, като в стара икона, огряваше плешивия лоб на "Тюлбето". Сребристите блясъци се отразяваха в хълма и тази водоравна светлина удължаваше сенките и придаваше призрачност на къщите и дърветата на градеца, който още сумтеше в топлите си постели.

По скулите на Художника, без да спират, с едва доловимо докосване като сълзи на пеперуда, се търкулнаха първите капки дъжд. Той пое дълбоко още няколко глътки от хладния въздух, загърна бялата риза пред гърдите си и влезе в стаята. Оттам, застанал до прозореца, продължи с възхита да наблюдава как светят мокрите покриви, а плешивият хълм се изпълва с ангели, които слизат от небето.

Този утринен хълм с цвят на канела, не му даваше мира. Сякаш бе напуканата ръка на стара врачка, по която пълзи надеждата към Голгота и дъждът не е просто безсрамие на небето, а слепец, който дири съдбата си.

"Моята черна сестричка, Смъртта...", с тази фраза, взета сякаш от френска войнишка песничка, беше се събудил тази сутрин. Тя се въртеше в главата му, докато се миеше, и докато художникът гледаше лицето си в огледалото, му хрумна, че амалгамата напомня на бялото платно преди рисунката. Спря да плиска лицето си и се замисли как понякога самият живот придобиваше матовобелия цвят на смъртта и поглъщаше всяко едно същество в пустотата на изгубеното усещане за дневните цветове, сякаш всичко е потънало в куха и пасивна белота. Сепнат пред тези мисли в часовете на обиски, арести, на внезапните нападения и екзекуциите... пред часа на Смъртта, той разтърси глава и побърза да се облече. Докато връзваше нехайната си вратовръзка на художник, за да отиде в дома на Орозови, където го канеха на обяд, той продължи да се чуди какво би могло да значи това внимание от страна на богаташите.

Обядът бе сервиран в летния павилион на градината. Художникът за пръв път виждаше отблизо младата госпожа Орозова, макар неведнъж по улицата да го беше застигал техният файтон, с тънконоги коне, наметнати с черни мантии от челата до опашките, върху които бе извезано сребристо "О", и надменният кочияш в ливрея на капрата. Същото "О", което бе гравирано и върху крехкия порцелан на чашите, на чиниите, супника, вилиците и лъжиците, дори ленените салфетки, които домакинята несъзнателно приглаждаше очевидно за да разгради някакъв вътрешен заряд.

Художникът гледаше лицето й, отразено в огледало, монтирано на една преграда в павилиона, замрял в магията, която му дваше случайността, да я наблюдава спокойно, сякаш заслушан в разговора, без да издава любопитството си. Самият кристал на огледалото оставаше леко опушен и това добавяше към нежната й кожа на непокварен ангел едва доловим зелен отенък, а устните с тежкото червило се очертаваха резки и тъмни. Художникът си спомни мислите си пред другото огледало, тази сутрин, в часовете на Смъртта. Помисли си, че самата картина, както и огледалото не се задоволяват само с получаването на едно изображение. Човешката душа, която се оглежда в огледалото или в картината, вече участва в образа и именно поради това неволно участие, в самата нея се извършва промяна.

Одухотвореното лице на г-жа Орозова властно го привличаше, а в очите й се криеше нещо загадъчно и тъмно, спотаено зад тяхната изумрудена светлина, поръсена със златен прашец. Тя пушеше дълги кафяви цигари с уверените жестове на човек, отдавна отдаден на тютюна. Сякаш прочела мислите му, Анна каза тихо: "В крайна сметка душата започва да прилича на онова, което е оставила да проникне в нея."

Приличаше на стооката птица паун, помисли си Художникът, заслушан в крясъка на тези птици, който се носеше от другия край на двора.

Внезапен хладен полъх и мирис на дим от невидимо огнище му напомниха за още далечната есен.

- Това бароково "О" понякога дразни, госпожо Орозова... - Художникът леко заекна на "госпожо" и това го накара да потъмнее от свян.

Анна се взря, повече с интерес, отколкото с изненада, в светлите му и широко разтворени очи, в които очаваше да прочете предизвикателство, а срещна смирение. Гледа достатъчно дълго бледата му кожа на човек с несигурно здраве и по тънките му скули, които издаваха склонност към депресии, прочете неговото смущение. Толкова дълго и толкова кратко, за да не успее да разгадае своето смущение, но опитът й подсказа да не бърза и тя се засмя:

- Пазете се да не ви чуе господин Орозов, приятелю, защото, уверявам ви, съпругът ми е много суетен. Знакът на Орозови е гравиран върху табакерата, пушката, паласките за барут и дори върху кожения камшик за езда, да не говорим за помпоните на конете...

Художникът отново я гледаше в огледалото, когато тя обърна главата си и оттам изрече с тъжни очи:

- Понякога, сутрин в леглото, дълго оглеждам тялото си, защото мисля, че той тайно го е татуирал това "О" и върху кожата ми...

Беше като зов за помощ и Художникът не можеше да го повярва.

- Гледах у Стайнови ваши картини - продължаваше да говори онази, другата Ана, от огледалото. - Признавам си, че съм смутена, макар аз самата да обичам живописта и да познавам европейските салони. Много печал сте натрупали в палитрата си, господин Милев...

- Смъртта ни доближава...

- Кой знае, господин Милев, кой може да знае? Пък и да умреш, сигурно е същото, като да не те виждат. Нали ни учат, че душите ни не умират. Ето вижте...

Анна повдигна лекия си ефирен шал пред лицето:

- Умряла ли съм? Или ти си мъртъв... Иване?!

- Аз съм...

По алеята се приближаваше Орозов, а до него с уверена вълча стъпка вървеше банкерът Атанас Буров. Художникът го позна. Беше го виждал неведнъж в София. Банкерът не се и криеше, а фигурата, макар и едра, беше стегната и рязко се отличаваше сред отпуснатите тела на старото поколение български чорбаджии, които не мислеха за външния си вид. По това Буров и Орозов си приличаха много. Те и семействата им ходеха добре облечени, винаги по европейската мода. Двамата мъже влязоха в павилиона. Домакинът се обърна към Буров:

- Господин Буров, да ви представя художника Иван Милев. Той е от нашия град. Поканихме го да сподели с нас обеда, а и за един разговор.

Буров леко докосна периферията на меката си шапка и се усмихна едва-едва. После, сякаш сетил се, че трябва да прояви още любезност към госта на Орозови, добави:

- Помня Вашата изложба г-н Милев в павилиона на Борисовата градина. Гео Милев, който изчезна сега през април, вдигна много шум около нея. Но смешното беше, че един такъв завършен селянин, какъвто си беше покойният министър-президент Александър Стамболийски, също я оцени високо. Дори чух, че ви дал плик с пари...

Художникът отново пламна, по страните му избиха нездрави алени петна, но изненадващо мъжете му обърнаха гръб и потънаха в приказки за търговия и строителство. Усетил треперене в коленете си, Иван се надигна и тихо излезе през страничната врата на павилиона. Попадна пред алея, която бе превърната в розов тунел. Тръгна направо, без да е сигурен къде ще го отведе грижливо насипаният пясък.

Като всички казанлъшки дворове и този бе зашумен от сливи, вишни, орехи с тежки сенки, върби и тополи покрай ограда, елши и трепетлики, но розовата му градина бе уникална. Макар фамилията на Орозови да не беше сред най-първите търговци на розово масло и семейството да търгуваше още с картини и бижута, градината им издаваше аристократичния вкус, с който се славеха. Всички в това семейство, най-много от останалите родове на розотърговци, държаха на европейския дух и държание.

В южния край на двора бяха пръснати пауните. Орозови ги купуваха лично от двореца Врана, защото бяха прочути със своята издръжливост и изключително широкото ветрило на перата. Цветовете им се запазваха свежи и правеха впечатление. Художникът се спря пред тънката телена преграда. Зад гърба му Анна тихо приближи. Тези птици й харесваха, любовните им брътвежи я развличаха, обичаше да се вслушва в тях и се мъчеше да ги разгадае.

- Понякога приличате на стооката птица паун - каза Художникът, без да се обръща.

- Долавям ирония...

- Ни най-малко... Когато ви гледам в огледалото, виждам истинското ви лице. Дясната ви страна е дясна, а не наопаки, както е при нас, когато се гледаме очи в очи. Древните са смятали, че така се виждат хората в Рая.

- Винаги съм подозирала, че художниците са воайори...

- Художниците рисуват голи тела, ако това имате предвид, но то е част от занаята им.

- Искате ли да ви позирам гола?

Беше грешница, закоравяла в неумолими перверзни игри, които приличат на любов, и той го усети с кръвта си на пророк, но вече завладян от магията на устните и очите, бе решен, че ще отвлече тази хетера. Досега не беше се докосвал до такава жена. Дори гордостта му го караше да я мрази с ненавистта на сираците, каквито всъщност са си всички, които пишат и рисуват, но тази жена го проклинаше с хубостта си.

- Не. Поръчката е за портрет.

- Жалко, защото сте попаднали, където трябва.

- Имате прекрасни данни за голо тяло, но това, което предлагате, е суета. Не е голям онзи художник, който се вълнува повече от голотата на жената пред него, отколкото от самия модел.

Анна мигновено оцени умението му едноврмено да ласкае и да отблъсква.

- За мен голотата е срам, а женската голота има опасна власт. Особенно ако е покрита с булото на срам и грях. Нали така беше при Яворов.

- Така беше. Да се опасявам ли, че искате да ме съблазните?!

"Опазил ме бог!" - помисли си Анна. Но... все пак можеше да се закълне, че се вълнува при мисълта за този мъж... Застанала пред него, тя се питаше защо постъпва така, защо е нужно да разголва душата си пред един непознат човек, а усещаше, че ще го направи. Този разговор започваше да я прави подозрително откровена.

- Пречат ли ви цигарите?

- Цигарите не ми пречат.

- Дали вашето огледало може да разкаже това, което крие сърцето...

- Кой може да знае... Огледалото е, по-скоро, един несъвършен посредник в гаданията за живота. Които пък, не са нищо друго освен диренето на причините за отминали постъпки.

- Или сегашни.

- Не съм сигурен, че картините могат да гадаят душата на модела, ако питате за това.

Анна захвърли цигарата си в една глинена делва и прихвана Художника под ръка:

- Точно за това питах, но вие избягахте с отговора. Е, добре, мисля, че вече се опознахме достатъчно, за да започнем. Бог да ми е на помощ! Какво се прави? Сигурно ще поставите стол на подходяща светлина и ще опънете срещу мен статив.

- Така ли правят в европейските ателиета? - промърмори той.

Анна се спря на място и рязко пусна ръката му:

- Забелязвам, че използвате иронията си на неуместни места. Аз наистина живея доста от времето си в най-хубавите градове на Европа.

- Знам. Знае го целият град... - изрече унило Художника, но Анна сякаш не го слушаше и продължи да догонва някаква своя отдавнашна мисъл:

- Преситена съм от маскарада на София. Уморява ме просташката претенциозност на новите чиновници, които усетиха, че държавната хазна е източник на власт и препитание. И изведнъж станаха големи, надути простаци. Счетоводители, касиери, борсови посредници, застрахователни агенти, шпиони от банки, дребни търговци, дребни бюрократи, учители, всички те, довчерашните селяни, се давят в смесица от евтина селска пресметливост и нуждата от лежерно поведение. Това ги води до слабоумие.

Художникът гледаше Анна със смесица от изненада и недоверие. Не беше очаквал такъв внезапен порив на ярост от тази крехка светлоока жена:

- Май нищо не прощавате. Щеше да ви отива униформата на военен хирург. Режете и оставяте на другите да кърпят.

Анна сви скептично устни:

- Нямам причини да съм милостива. Затова предпочитам да живея в чужбина. Не стъпвам в България поне половин година. В Париж ме забавляват чудатостите на следвоенните години. Тази ужасна война промени хората.

- Да, изглежда, че тази война ще роди много идиоти. И все пак вие сте доста дръзка.

Анна се засмя лукаво, а Художникът с възхита отбеляза чаровният Ерос, който се скри в ъгълчетата на устните й:

- Защото съм хубава. На хубавите жени всичко се прощава. Дори мрачните банкери от тайфата на мъжа ми, посещават дома ми само за да поседят до прозореца и да ме погледат.

- Всички ли мъже оглупяват около вас?!

- Защо да оглупяват?! Водят се от инстинкта си. Вие също ме харесвате. Днес, докато мъжът ми ви поръчваше портрета, вие не свалихте очи от мен. Дори Атанас Буров го забеляза. Този човек e опасен, умее да вижда всичко. Вие не знаете, но той ви препоръча на мъжа ми. После ме гледахте не направо, а пак в огледалата. Смущавахте се, а аз се наслаждавах на вашето смущение. Впрочем какво беше онова за пауна?

- Той е странна птица. Прилича на непокварена душа, а всъщност има двойствена природа.

- Като жените, нали... Допада им да живеят двойствен живот. - Анна отново хвана Художника под ръка и го поведе по алеята: - Хайде да се връщаме при другите гости, защото не е учитиво да отсъстваме толкова време. Горките вече изгарят от нетърпение да разберат къде сме и сигурно гадаят какви ги вършим.

Анна имаше право, жените ги посрещнаха с размяна на многозначителни погледи, но за сметка на това господата се бяха скупчили с чаши бенедектин и пури около Буров и с интерес слушаха разсъжденията му за делата на кооперативната банка, която безсрамно насърчава кооперативното розоварене и оттам подбива печалбите на истинските патриоти - розотърговците. В присъствието на Буров неколцината провинциални търговци и лихвари се чустваха като безсмъртни членове на софийския Юнион клуб, за който можеха само да мечтаят. Размахът на Буров, смелите му обобщения за икономиката или презрителните етипети, които с лекота лепеше по имената на царедворци, банкери или политици, ги караха да изпитват сладостната омая на посветени във висшите дела. Самият Атанас Буров се забавляваше, защото отдавна бе разбрал, че на подобни сборища на парвенюта няма особено значение какво говориш. Затова той с лекота прескачаше от финансите към деколтето на Мими Балканска, която за Коледа пееше в "Юнион клуб" цяла вечер срещу 25 хиляди лева хонорар. Другите, важните разговори той водеше насаме, без да пропусне да се увери, че няма трети свидетел.

Банкерът Буров харесваше да посещава къщата на Орозови в градеца К. Беше пристигнал тук преди четири години, като придружаваше Орозов и Анна, които току-що бяха се върнали от първата си обиколка в Европа в открит мерцедес. Двамата слязоха в центъра на София и влязоха в кабаре "Паризиана", както си бяха облечени във вълчи кожуси и приличаха на ескимоси. В България обаче времето вече беше топло и той прие с удоволствие да пътува с тази странна двойка. Анна беше дъщеря на тревненски чорбаджия, който стискаше парите си в старомодна кесия, а Орозов вече се налагаше в средите на индустриалците като човек, за когото компромисите са трудна работа. Но старият вълк и познавач на женската фауна не искаше да признае пред себе си, че прие да пътува най-вече заради младата жена, чийто смях го смущаваше дори в съня му.

Когато през април Орозов спря автомобила в центъра на градеца К., мнозина станаха и побързаха да го поздравят, като се усмихваха накриво или се побутваха тайно. Все пак през 1921 година автомобил в К. минаваше за глезотия. Кривите усмивки по лицата им обаче замръзнаха, когато видяха от открития мерцедес да слиза самият Атанас Буров и да подава ръка на млада госпожица в муселинова рокля.

Така Анна стъпи за пръв път на площада в градеца К., красен от изящна мраморна чешма, украсена с главите на три лъва, които символизираха Сан-Стефанската мечта на България - сестрите Мизия, Тракия и Македония. Градецът като скъп спомен пазеше пристигането на княза на 5 август 1902 година. Фердинад бе посрещнат в къщата на розотърговеца Христо Христов и остана да нощува там. В градеца се шушукаше за благораположението на самия Княз към една госпожица, която прекарала нощта в стаята му. Него ден Князът бе придружен от военния министър генерал Паприков, от генерал-адютанта Николай Николаев и началника на канцеларията си Добрович. На сутринта след бурната нощ в дома на Христов Князът бе посетил катедралния храм "Св. Йоан Предтеча" и след отпуска на черковната служба бе обходил пешком центъра на града и, преди да отпътува за Стара Загора, се бе позапрял за разговор с неколцина по-видни казанлъчани, които го чакаха с жените и челядта си на мегдана "Кюлбоклук", наречен само година и няколко месеца по-рано "Княжески".

Първенците на градеца К. веднага побързаха да увековечат паметното събитие и поискаха позволението от княза да изградят чешма на мястото, където бе стъпил неговият крак. Князът, видимо поласкан, прие с широка усмивка, но когато прошителите, с поклони, се върнаха назад, изсумтя и нареди на адютанта си да запише, че поръчката се възлага на придворния архитект Арнолдо Цоки. "Кой знае каква простотия ще направят тия тука. Искам да е нещо достойно за Княз" - поясни Фердинад пред учтиво наведената глава на генерал Паприков.

Анна разглеждаше с интерес бронзовите глави на трите лъва, от които струеше бистра планинска вода. Свали ръкавицата си и положи изящни пръсти под студената струя. Буров се наведе над рамото й:

- Пазете се, госпожо Анна. Казват, че който пие вода от тези бронзови лъвове, завинаги ще остане в този град.

Анна беше извила към него зелените си очи, поръсени със златен прашец, и като го дари с усмивка от бисерните си зъби, отвърна многозначително:

- Дали пък съдбата ми не е в този град, господин Буров? Защо да не й дам шанс.

- Нямате представа колко често едно прибързано "да" води до по-късни разочарования... - прошепна в ухото й Буров.

- Вие сте банкер, господин Буров, и знаете по-добре от мен, че "да" обикновено е отговор на тези, които нямат право на друг отговор.

Банкерът поглади мустаците си и замълча, сякаш последната реплика не беше отправена към него. Загледа се към младия Орозов, който отупваше с малка метличка праха от кожените си бричове и си помисли, че сред оплетените в сватби и вражди розотърговски семейства бе цъфнало ново опасно цвете. После си каза, ето един дом, в който ще ми е хубаво да се отбивам.

Още при запознанството им в София той бе усетил едно магнетично привличане, което се стелеше като ефирен парфюм около Анна. Сигурно и заради това беше се съгласил да придружи годениците до бъдещия им дом в К. Излязоха от София на зазоряване, а пристигнаха в К. в ранния следобед. През цялото това време бе търпял скърцането, друсането и воя на двигателя, без да ги забележи, опитвайки се да открие извора на онова тъмно и загадъчно влечение, което струеше от зелените очи на спътничката му. Разговаряха като приятели, седнали един до друг на задната седалка, а когато Анна извади фибите на широката си пътническа шапка и я остави върху коленете си, той не свали очи от нейните. Отдавна познавачът на едни от най-красивите и отбрани женски екземпляри на висшето общество не бе се чувствал тъй развълнуван и така по младежки окрилен.

Анна прекара пъргаво езиче по върха на зъбките си и погледна дяволито банкера:

- Все пак ще пия, господин Буров.

Той беше въздъхнал:

- Анна, вие наистина сте... опасно красива.

Прекъснатата реплика го гризна в сърцето. Разбираше, че почва да флиртува, а не за това беше дошъл в К. Обърна се и потърси с поглед Орозов. Той стоеше на няколко метра от тях, истукан като барон от кинематографа, сред групата свои съграждани, облечени в мазни делнични жилетки и навили ръкави на разкопчани ризи без яки. Буров се смути от празния поглед на розотърговеца, с който той наблюдаваше Анна и високия си гост. Банкерът нахлупи ниско шапката си и се приближи към групата.

* * *

Анна бе наследила вкуса към живота от баща си. Беше отломък от неговата скала. Корав човек, той винаги повтаряше, че детето не се прави от мляко, а от бой, но към Анна се държеше гальовно, сякаш предусещайки, че тя е истинският му залог за бъдещето. Тя растеше крехка, но здрава, с бисерни зъби, изящни бедра и тежки гърди. Редовно през октомври и ноември старият пращаше двама ратаи с една стара жена да обикалят влажните дъбрави около Трявна, за да вадят млади корени от бял оман или дивесил, както бе чувал да му викат, пък и това име той сам превеждаше на себе си като дива сила. Старицата режеше месестите коренища и ги увиваше в конопени торбички, а после сушеше. Баща й ги топеше в тънко червено вино и всяка вечер, преди ядене, даваше на децата да пият по една ракиена чашка. Това е дива сила, повтаряше, когато видеше някой да се мръщи, даже циганите слагат от него в лулите си.

Самият той имаше специално гледжосано гърне, в което слагаше четвърт килограм зачервени до бяло нови пирони, които заливаше с вода и в продължение на 10 дена я пиеше, за да получел желязо, както сам обясняваше. Една пролет, преди Великден, децата се бяха разлудували, освободени от тежките си зимни дрешки. На него му се видяха слабички и той мигом реши да приложи рецептата си към Анна и двамата й братя. Три дни те бълваха зелено-черни лиги и докато старата вещица от козарските колиби разправяше, че това са гущерите, които изпивали силата на децата, жена му тихо влезе в задната част на дама и с решителен удар направи на прах гледжосаното гърне, а после спокойно го смете в престилката си и разпиля керемидения прах сред копривата и бучиниша в най-далечната част на двора, където се ровеха обикновено двете черно-бели прасета.

Пак майка й беше тази, която откри рецептата за белия оман и баща й я възприе очарован от довода за циганите, които слагали от коренищата в глинените си лули. Майка й лично измиваше и сушеше на сянка събраните билки, а из къщата плъзваше приятна миризма. С тяхната горчива запарка тя възбуждаше апетита на децата и лекуваше маточните си кръвотечения, които след три раждания не я оставяха на мира. Те обаче не й помогнаха и тя почина на 28 години, обляна в кръв с мъртвородено четвърто дете. Беше пак момче, ама не му било писано, нито на него, нито на майката, казаха жените, които бяха изпълнили стаята на родилката.

Баща й беше влязъл в стаята малко преди смъртта и дълго беше се вглеждал в лицето на жена си. Под кожата й пулсираха венички, които изтласкваната от сърцето кръв пълнеше с живот, който тялото като че ли не можеше да понесе. Той диреше признаците на същия този живот в едва доловимото дишане, в сенките на помътнелите й очи и тогава за пръв и последен път почувства съжаление - за жена си, за себе си и за децата си, на които този живот бе изиграл лоша шега. Беше целунал жена си по челото, беше помилвал сухите й напукани устни и беше напуснал стаята, без да се обръща. Вън беше събрал двамата си сина и им нареди да не влизат в стаята, докато не подредят майка им в носилото. На разплаканите им очи отвърна само: "Преди да ги подредят, мъртвите хора изглеждат много жалки."

След погребението баща й беше стиснал зъби и на нея й се струваше, че никога повече не отпусна масивните си челюсти, решен със всички средства да пребори подлостта на измамния свят. Купуваше ниви и ги работеше с ратаите си, даваше пари под наем с безмилостна лихва, купуваше гори и продаваше имотите на длъжниците си. Беше успял. Хората го проклинаха и казваха: този човек няма сърце. Когато верни хора му докладваха за приказките по тревненските кръчми, той навеждаше очи и дълго дишаше тежко, а после вдигаше глава и сякаш отговаряше на някого: не ща сърце, от него само боли. Видя синовете си тежки търговци и омъжи дъщеря си в богата къща. Скоро след това и той си тръгна от белия свят, покосен от сърцето, което не искаше. Инфарктът го остави с увиснало чене, изумен от внезапната липса на въздух и стиснал в ръка пожълтялата страница от местния вестник, където преди двадесет години местният редактор бе наредил с букви от времето на Гутенберг съобщението за смъртта на съпругата му: "В пет часът след обед на 19-ти того, в дома си, предаде Богу дух милата ни съпруга и майка..." Беше го намерила слугинята, притеснена, че в писалището му свети до два часа през нощта. В суматохата бяха забравили да затворят устата му и се наложи да подпрат брадата му с чаша, столчето на която опряха на гърдите му. Анна гледаше със сухи очи едрото му лице и се мъчеше да разбере глухата празнина, която заместваше болката в нея. Не можеше да заплаче, защото този мъртъв човек, облечен в градски дрехи и обсипан с купища цветя, заобиколен от снахи и внуци, не й домиля нито за минута. Речите на градските първенци я ужасиха с парвенюшкото си скудоумие и тя побърза да си тръгне още същата вечер след погребението, макар снахите й да питаха ужасено какво ще кажат хората. В главата й се въртеше само споменът как слугите усърдно лъскаха ковчега, в който трябваше да положат тялото на баща й, сякаш лъскаха бюфета в единствения ресторант на балканския градец. Истината е, че тя отдавна не се интересуваше какво ще кажат хората в далечната и останала в детството Трявна.

* * *

Сладката миризма на ванилия, която идваше от рядко белите цветове на олеандъра, изпълваше хладния въздух на лятната дъждовна вечер. През целия ден банкерът Атанас Буров и Орозов бяха скитали по стърнищата на Средна гора и стреляха по зайци сред розовите ниви. Ловът беше хубав и те съжаляваха, че следобедната буря ги прибра набързо в града. Изкъпаха се, избръснаха се и Орозов предложи бенедектин в павилиона с огледалата.

Буров държеше вдигната тънката висока чаша и като въртеше между пръстите си ефирното й телце, се забавляваше на отраженията в абаносовия цвят на питието. Красноречието беше другата му силна страна и той го знаеше още от студентските си години в Женева. Обичаше да притиска с познания събеседниците си, защото подсъзнателно усещаше, че това ги тревожи и слисва.

- Чувал ли си за Тевтобурската гора, драги ми Орозов?

Розотърговецът неопределено махна с ръка, сякаш по-скоро да разсея синкавия дим от папиросата си.

- Това е една много поучителна история. В тази гора, някъде между средното течение на Везер и горното течение на Емс, германите са избили до крак три легиона, три ескадрона конници и шест самостоятелни кохорти. Ако не се лъжа, това прави около 25 хиляди души. И всичките - римски войници. Техният главнокомандващ Публий Квинтилий Вар се самоубил, последвали го първите му трима офицери - легати на легионите. Германите носели в торба главата на Вар, а останалите живи офицери принесли в жертва на своите богове. Редниците разпънали или ги погребвали живи, на други отрязали ръцете или им изболи очите. Накрая главата на Публий Квинтилий Вар пристигнала при император Октавиан Август като подарък от добри съседи. Какво ще кажеш, а?!

- Варварски истории...

- Историята винаги е била една и съща, Орозов, винаги една и съща. Променят се само декорите и изпълнителите. В случая е важен Публий Квинтилий Вар. За него казват, че бил истински вълк. Обичал спокойствието и удобствата, но най-много от всичко обичал парите. Когато станал наместник на Сирия, в Рим говорели за него, че влязъл в тази провинция като просяк в богаташка къща и излязъл от нея като милионер от просешка колиба. Така управлявал и в германските провинции и ето до къде се е стигнало.

Орозов отправи студен поглед към събеседника си. Изпитваше респект към Буров и се опитваше да разбере накъде бие с тези римски разкази. Банкерът отпи от чашата и също го погледна.

- Познавате ли генерал Вълков?

- Не особено... - отвърна Орозов и казваше истина, защото той самият не обичаше твърде военните. Бяха прекалено корави и самовлюбени за неговия вкус към живота. А и усещаше известна несправедливост - това, което той, банкерът Орозов, постигаше с парите и ума си, те искаха да постигнат със сабята и пагоните си.

- Ето един човек, на когото се сбъдна мечтата, защото всеки българин иска след време да има визитка на която да пише: "о.з. половник", "о.з. генерал" или пък "бивш министър". Той е от тези със сбъднатите мечти. Нищо, че на баща му, ако не се лъжа, са викали "Юрдечката". Представяш ли си хем да ти лепнат прякор, хем той да е Юрдечката. В достойните семейства, като моето, никой и никога не е носил прякор.

Орозов наля отново от кехлибарената течност и започна да разказва с необичайно раздразнение как генералът, вече министър на вътрешните работи, изкупил за жълти стотинки, чрез подставени лица земите южно от градеца К. Защото знаел, че софийският "Арсенал" ще се мести в провинцията. Чрез своите хора в парламента уредил новият строеж да стане в К. Естествено, на неговите имоти. Пак неговите хора лели сълзи в парламента за бедните хора, които ще дадат имотите си за строителството на военната фабрика. В крайна сметка парламентът гласувал земите да се купят на тройна цена и така министърът беше напълнил касите си с близо милион.

Буров знаеше за този гешефт на генерала и още тогава беше си отбелязал инстинкта му на лешояд.

- Като Публий Квинтилий Вар, нали? Също като онзи жалък и лаком празноглавец, драги ми Орозов. Безпаричните, гладни и ниски хорица искат да станат депутати и министри, за да могат да крадат.

Орозов само кимна с глава, сякаш дългата тирада беше го уморила. Буров продължи:

- Само ние, банкерите, нямаме такива блянове. Защото ние имаме реалната власт - парите. Въобще в красивия свят на парите властта идва по естествен път.

После помълча, сякаш да се насладии на това, което ще каже, и произнесе тихо:

- Затова ти предлагам да поканиш генерал Вълков на гости.

* * *

Граф Алберто ди Матео обичаше да се облича в бяло, защото смяташе, че тези дрехи го отличават от тази селяния в България, която той ненавиждаше. Чувстваше се изискан в ленените си костюми сред сюртуците на българските търговци. В модните ателиета на големите европейски столици за ушиването на костюмите използваха скъпи платове: английски сукна, кашмири, шевиоти. Аристократът ди Матео съзнаваше и се радваше на превъзходството си. След войната не за всеки от домораслата българска аристокрация беше възможно да си купи шевиот от Манчестър. Но за това пък, иронично подмяташе той на българските си партньори, сте успели да намерите шаяк от Родопите или от онези малки фабрики за чисто вълнени платове от Габрово.

Той беше млад човек, попаднал в италианската легация благодарение на чичо си, граф ди Матео, който заемаше висок пост във Външното министерство на Италия. Неговият брат Салваторе ди Матео беше се споминал рано и за да не може съпругата му да пропилее оскъдното фамилно богатство, той пое попечителство над невръстния Алберто и така сложи запор върху харченията на снаха си. След Европейската война, понеже самият Алберто не блестеше с някакви особени дарби в дипломацията, чичо му успя да го натири в България, защото смяташе, че тази страна е достатъчно далече от държавите, които бяха важни и щяха да играят основна роля в европейския театър. Това пък пасваше идеално на Алберто ди Матео, който намираше дипломацията за скучна, но добра позиция сред младите дами в самия "bon ton" на обществото. В игрите си с младите госпожички Алберто използваше една и съща тактика - сам измисляше и изиграваше малки бурлески. Той придаваше на всяка една от темите незначителност, а сетне я обличаше в словесен поток от възвишеност, която караше младите момичета да се смеят, а самият той изглеждаше изключително смел рушител на табута. Каквото впрочем беше и цялото десетилетие след войната.

Днес той беше седнал в Юнион клуб, където очакваше среща с някоколко важни търговци и банкери. Клубът се намираше в градината между улицата "Иван Вазов" и "Раковски" и се пълнеше главно от бивши и настоящи български министри и новоизлюпени богаташи, натрупали пари от спекула през войните. Гостите на Юнион клуб подчертаваха своето превъзходство и съзнателно търсеха дистаницията между себе си и обикновенните граждани. Това бяха няколко семейства от политическия елит, хора от властта и хора от опозицията, семействата на висши военни и важни чиновници. Там можеха да се срещнат интелектуалци, които властта обичаше и очакваше от тях възхвали на културната политика.

В този клуб се влизаше само ако си член или имаш специална покана. Юнион клуб бе основан през 1884 г. като част от международният Юнион клуб. Негови членове бяха чужди дипломати на работа в София и видни български политически и обществени дейци, индустриалци и банкери, представители на чужди банки и световни фирми, както и кореспондентите на големите европейски вестници. Алберто ди Матео бе чувал, че на тези масивни маси, изработени от резбован дъб и покрити със снежнобели покривки, са били редени листите на много от българските правителства.

Той пушеше тънки пурети и се взираше в лицата на хората, кимаше в отговор на изискани поздрави и все пак се чувстваше притесенен. Инстинктивно душата му на нехайник усещаше, че места като тези не са за него. Като всеки празноглавец той предпочитеше салоните в грандхотелите "Панах", "Юнион Палас" и "България", както и "Венецианските вечери" в Градската градина, окичена с гирлянди от книжни фенерчета, два оркестъра и казиното, където можеше да изпиеш няколко питиета, без това да прави лошо впечатление и да пълниш с глупости главите на младите госпожици. В Юнион клуб това беше немислимо, затова той си поръча капучино и търпеливо зачака.

Точно по обяд в залата влезе с тежка стъпка Пенчо Симов. Габровският индустриалец водеше със себе си още един мъж, който той представи като господин Орозов, розотърговец от К., и неговата съпруга г-жа Орозова. Алберто ди Матео стана и се представи с най-блестящата си усмивка, защото хубостта на жената го смути и зад външния блясък той се опита да прикрие това смущение. След като дамата се настани, мъжете седнаха и поръчаха френски коняк и пури.

Алберто ди Матео не бе очаквал други хора на срещата, още повече една хубава жена, но бързо се окопити и бързо влезе в кожата на обичайния си чар. За тази среща бе го помолил самият посланик. Той не знаеше какво ще иска от него българският Рокфелер, както наричаха Пенчо Симов, но предупреди ди Матео, че срещата е важна, както за дипломацията, така и за личното удоволствие да услужи на богатия индустриалец, защото този мъж бе известен със своите благотворителни акции. Затова италианският дипломат се облегна на стола и зачака двамата госдпода да му разкрият намеренията си.

Господата обаче не бързаха. Те започнаха да разискват положението в страната, разбойниците, които скитали из гората и правели засади по пътищата, също както някога в турската империя. Неприятни новини идвали и от столичните улици. Там всеки ден се чувало за простреляни пак от засада, очевидно ВМРО не успявало да се справи с вътрешните си противоречия. Алберто ди Матео кимаше с глава и пропущаше историите за вътрешното напрежение в страната, защото нищо не разбираше от самоубийствените страсти на българите, пък и не се стеремеше да ги разбере. Разбирането на обеднелия граф за живота се изчерпваше с мъдростта, че не си струва да се дава зор за нещо, което не е свързано с жените. С крайчеца на окото си наблюдаваше госпожа Орозова и все повече и повече усещаше как желанието го превзема. Тази жена била съвсем различна от вечно кикотещите се госпожички. В нея бил скрит изумрудът на любовта и очевидно само чакал той, Алберто, да го извади. Тази мисъл му се стори изключително привлекателна и той мислено благодари на Бога, че му е дал този шанс.

- Графе, всички италианци ли са така разсеяни. Ето аз вече пет минути държа цигарата си незапалена, а вие дори не го забелязвате! - Анна изрече тези думи с лек укор, който светкавично изстреля ди Матео със сребърна запалка пред тънката й кафява цигара.

- Простете, невниманието ми е непростимо - протоколната фраза прозвуча в устата на италианеца толкова машинално и с миньорен тон, който накара двамата мъже да се усмихнат.

- Ангел е, нали - обърна се Пенчо Симов към Алберто ди Матео. - Тази жена винаги е в състояние да сломи сърцето ми и сигуно заради това съм й купил, ако се не лъжа 40 чифта обувки.

- Четиридесет и два - поправи го Анна, като потърка свойски ръката му - и не искам да спирате да ме глезите. Обожавам да ме глезите.

- Анна, не се опитвай да разориш господин Симов - обади се Орозов. - Остави това на нас, банкерите.

- Ох, отново вашите мъжки приказки. Те ми доскучават. Ще изляза да разгледам витрините наоколо и ще се върна след половин час. - Анна се надигна и погледна мъжете поотделно. - Дотогава се надявам да сте свършили деловите си разговори и да обядваме.

Келнерът издърпа стола зад гърба й, а тримата мъже учитиво се надигнаха, като изпратиха с поглед стройната й фигура чак до изхода на залата.

- Господин Орозов, съпругата ви е удивителна - поклони леко глава италианецът.

- Да, Анна е прекрасна жена, Благодаря на бога, че ми я изпрати - отвърна Орозов и се наведе към Алберто ди Матео. - Искам от вас да ми помогнете.

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.06.2010, № 6 (127)