НЯМА ДОБРО, ОСТАНАЛО НЕНАКАЗАНО

Веселин Стоянов

web | Белите полета на спомена

На Калин Донков,
който е безспорен албинос.

Доброто е албинос. То е сгушено някъде в тъмното, зад моралната ни броня, наречена “обществено поведение”. Като всеки нормален албинос и нашето добро се крие от събратята си. Така е свикнало още от забавачницата. Там възрастните са създали ред, полезен повече за тях самите. Вдъхновени от намерението да научат малкия човек да живее полезно, те така са объркали понятията за “добро” и “полезно”, че забравят да опитомят самия човек, а вие сигурно си спомняте, че точно това искаше Лисицата от Малкия принц... Обратно на това, водени от логиката на своите житейски провали, умните възрастни започват да дресират малкия човек и по този възпитателен начин да оцветяват всички негови чувства в сиво.

Тема за размисъл: Доброто винаги е смешно. Поне дебелогушите хора обичат да му се смеят. Те не могат да свикнат с доброто. То им изглежда неестествено. Доброто, което в никакъв случай не си приписва заслуги, доброто, което “не бърка в меда” и не “удря кьоравото”... Разшифровайте този израз “удря кьоравото” - ами ето ви цяла една филсофия - тарикатлъка да удариш слепия, този, който не може да те види и да се защити. Ей такава философия му липсва на доброто и сигурно затова изглежда смешно.

По тази причина самото добро, което се е скрило дълбоко някъде в детето, си остава бяло. Нали си е албинос. И от там, като му тръгне на албиноса, че цял живот. Все него ще накълват, все ще го прогонят, все ще му размахат пръст или ще покажат юмрук пред тихите му очи. А то си седи, кротко скръстило ръце в скута си, и си мисли своите мисли на прогонен албинос, защото доброто не прите-жава нашите умения да усложняваме живота.

Тема за размисъл: дали пък доброто не е фикция на слабите, извикана от нуждата да оправдаят своята беззащитност или да обвинят агресията на силните, да се противопоставят на насилието и чисто физическия натиск. Добротата е уязвима и става ли от нея оръжие във вечната борба между светлината и мрака?

Иначе дните си текат според Наредбата. Полезните деца стават полезни хора и живят по съвсем полезен начин. Те строят или рушат, ако е нужно да се строи или разрушава, раждат други деца, когато е необходимо населението да се увеличава, или убиват, когато е нужно същото това население да бъде намялявано. Самите те издават заповеди или угодничат пред други, които издават заповеди. Ако ти целунеш скута по прастарата рецепта, те ще целунат на друго място - само и само да върви тоя живот, защото е единствен и на всяка цена трябва да се докопаме да неговия “happy end ”. Вие сте умни хора и ако сте се вглеждали в мечтите на другите, ще забележите, че и “happy end”-a винаги е един и същ - чувал със злато!

Тема за размисъл: Всеки има своите мемоари и ако иска да научи нещо повече за себе си, нека преброи страниците на благодарността, защото самия генезис на благодарностите се крие в нуждата да подчертаеш доброто, което са ти сторили... Или пък ти си сторил. Благодарен ли бях на добрините или отмъщавах за тях. Достоен въпрос, не само за Датския принц, а и за всеки от нас. От отговора му ще стане ясно, дали забравата ще ни покрие бързо с непробиваемата си плоча.

Ето тук някъде си личи албиносът. Той не живее правилно. В дните му на самотник горчилките подслаждат нови горчилки. Него все го забравят, него все го напущат, но той никога не забравя и никого не напуща. Бялата му окраска лека-полека посивява, за да добие кръвното благородство на старо сребро. Сигурно знаете, че онези, които искат да носят злато, не поглеждат към среброто, а онези, които са орисани да носят сребро, не ламтят за злато.

Албиносът винаги е мъдър човек. Твърде е възможно той да бъде мълчаливец и по този начин да минава за малко нещо темерут, но, ако той реши да ви говори, сигурно ще сподели разковничето на тоя живот.

Ето какво ми каза веднъж един албинос:

“Животът е последен!”

Дълго клатих глава, докато разбера разликата между “единствен” и “последен”. После проумях - златните хора, като Краля-Слънце, поклонниците на “единствения живот”, могат нагло и с натъпкана уста за изломотят: “След мен и потоп!”. Но има и друго - в последните си земни дни, един истински посланник на живота, какъвто албинос си беше Илия Бешков, написа в предсмъртните си бележки от Владая: ”Аз ще умра тука. Кучешкият лай ще остане - през пролетта и лятото ще се смеси с мириса на чуб-рица и топъл човешки дъх... Все пак кучешкият лай и звездите ще останат, а това може да изпълни с утеха едно умиращо сърце...”

Такива работи.

Албиносът отдавна е проумял, че животът е последен, но с това не свършва света.

© Веселин Стоянов, 2000
© Издателство LiterNet, 10. 01. 2003
=============================
Публикация В: Веселин Стоянов "Белите полета на спомена", С., 2000.