АУТОПСИЯ НА ТЯЛОТО

Веселин Стоянов

web

Когато внасяли Тялото, въздухът в градината на Йосиф Ариматейски бил пропит от стипчивата миризма на дървеници, наслоена в мокрите още листа и бледовиолетовите кичести цветове на кориандъра, който растял на туфи в дъното до оградата. Йосиф вече бил избързал напред и разчистил сечивата и делвите от гърба на един огромен каменен плот, където положили Тялото. Носачите се отдръпнали встрани, а Йосиф приближил всеки един от тях и, като го гледал внимателно в очите, натискал дребна монета с образа на Понтий Пилат в шепата му. Било Пасха и всички се пръснали, защото мракът, който вече започвал безшумно да пълни въздуха, не бивало да ги свари извън домовете им. Именно този горчив здрач, който идвал от дълбините на космоса и обгръщал огнените облаци с тъмен воал, заприличал на Йосиф на меч, срещу който щит още не бил изкован.

Тогава в градината влязъл сириецът Ейшу, личният лекар на прокуратора Пилат Понтийски, следван, както винаги и навсякъде, от своите петима помощници. Приближил се до Тялото и докато се взирал в окървавения лоб, опипал с тънките си пръсти мускулите, за да провери доколко е втвърдена плътта. Убедил се, че Тялото било все още отпуснато и меко на пипане.

Йосиф се приближил и тихо, с нужната почтеност, казал, че лично е измолил от Прокуратора Тялото, за до го погребе. “Не възразявам, вдигнал към него тъмните си очи сириецът, но преди това ще направя аутопсия.” “С което ще оскверните тялото!” - добавил към уважението и нотка твърдост Йосиф, но Ейшу само потвърдил, че аутопсията е условието на Прокуратора Тялото да бъде погребано.

Двама мъже стояли един до друг с мокри коси и дрехи, защото пороят, който смлял Плешивия хълм, току-що бил отминал и по улиците на Йерусалим още се стичали кални потоци, примесени с листа и клони, с които градушката безмилостно покрила земята. Самият хълм, с излъскани от дъжда камъни и глина, приличал още повече на измито сметище из което денонощно скитали глутници кучета, които се давели с останките на разпънатите разбойници, защото нито римската, нито юдейската власт си давала труда да погребе нещастниците. И докато Йосиф и Ейшу се изучавали с неподвижни погледи, от Тялото пред тях, по студения сив камък, се процеждали тънки вадички кръв.

Хайсар Рашид, най-младият от помощниците на Ейшу, стоял отстрани, както се полагало на помощник от неговия ранг, и гледал с немигащ поглед мократа роба на гърба на Ейшу в очакване на неговите нареждания. Искрено копнеел да го посочат, защото било чест да асистираш на най-известния медик и натуралист на своето време. Арабският Хипократ, както наричали по онова време Ейшу, бил пристигнал от Сирия, въоръжен със знания и тънки ножове, които и днес Хайсар носел в торба, всеки увит в платно и прибран в специален кожен калъф, за да не се хабят остриетата. Ейшу обичал лично да изтънява върховете им и го правел с часове, загледан внимателно в лъснатото желязо, сякаш искал да го подчини на волята си.

Отмествайки очи към Тялото Йосиф Ариматейски отново се опитал да възрази, като казал, че според онова, което говорели хората, този човек бил син на Бога, но Ейшу го прекъснал с думите, които често обичал да повтаря: “Считам за приказка всичко, което не съм видял с очите си!” Йосиф навел глава и отстъпил крачка назад, като проклинал в ума си всичките следовници на Иешуа бар Йохосеф, които се разбягали още вечерта при ареста му в Гетсиманската градина. Нито един от тях не бил по време на разпъването на кръста навръх Плешивия хълм. Окайвали се, че сърцата им били попарени от това, че Иешуа не искал да се защитава и неотменно следвал пътя към смъртта си, но какво трябвало да стори той, сам с това Тяло. “Всички си отдъхнаха след смъртния час, не спирал да си повтаря Йосиф, сякаш вече бяха изтопуркали със сандалите си обратно, по каменната настилка на моста, който отделя живите от мъртвите, и бяха се върнали на спасителния бряг, където още можеха да дишат мокрия въздух. Но след това убийство всички покрихме душите и телата си с толкова много мръсотия, че нещастните ни миризми ни задушаваха. Вече можехме да молим само очищение, което да ни спаси. Тълпата беше попаднала в невидимата хватка на грозно желание и сега плачеше над греха си, който доведе до кръв.”

Точно в този миг Ейшу се обърнал към Хайсар Рашид и му посочил с поглед торбата. Той заобиколил каменния плот и подредил на бяла кърпа ножовете, един по един, като първо ги вадел от кожените калъфи и разповивал като малки деца от ленените им пелени. “Погледни, казал му Ейшу и повдигнал китките на двете безжизнени ръце, пироните са минали между двете кости на ръката, като направил разрез над лъчевата и лакътната кост. Правят го, за да може нещастникът да издържи по-дълго на кръста. В това е смисълът на мъчението, въздъхнал тежко сириецът и продължил, живеем във времена, когато цената на живота е толкова нищожна, че смъртта служи за развлечение на тълпата.” Хайсар го погледнал с възхищение, защото отлично разбирал, че бил най-младият от помощниците и приел тези думи като лично откровение за самия него, момчето, което някога само носело водата и миело гроздето с лек тамянов аромат. В сирийския дом на Ейшу виното от това грозде било на особена почит, всеки, който веднъж го опитал, после никога не забравял необикновенния му тъмнозлатист цвят. Момчето не помнело кои са родителите му и как се е озовало в дома на Ейшу. Когато прочутият лечител го взел със себе си в Ерусалим, след като Понтий Пилат го повикал за свой личен лекар, защото император Тиберий му бе позволил да вземе със себе си в Иудея и своята жена, Хайсар Рашид някак си разбрал, че животът му тръгвал в друга посока и постоянно се оглеждал да открие своя знак.

В крепоста “Антония” шушукали какво ли не. До ден-днешен никога съпругата на управител на област не била пътувала с мъжа си в провинциите на Рим. Едни казвали, че това било благоволение свише, а други се тревожели, че коварният Тиберий нарочно е изпратил в Юдея своенравната Клавдия Прокула, едно, че вече му била омръзнала, и друго, за да следяла отблизо Четвъртия конник Пилат, защото Императорът очевидно му нямал доверие. Ейшу подозирал, че Клавдия Прокула следяла отблизо делата на съпруга си и пращала доклади на Тиберий, но много по-изненадан бил от самия Пилат Понтийски.

По странно стечение на съдбата, в деня, когато Ейшу пристигнал в Иудея, Пилат украсил Ерусалим със знамена, издигнати на бронзови пилони. Топлият въздух развявал жълтата коприна, на която се гънел образът на Тиберий. Иудеите побеснели и поискали от наместника на императора да свали знамената. След шест дена Пилат отстъпил и свалил знамената, но няколко месеца по-късно неговите 120 конници избили до крак поне двеста самаряни, които били се сбрали в планината Терзим, за да чакат Моисей, който, според мълвата, скоро щял да се появи там. Изненадали ги призори, докато жените и децата още спели, а мъжете клюмали от нощното бдение. Пилат ги нарекъл заговорници и се позовал на правото си да издава смъртни присъди. После свикал членовете на Синедриона и с любезен глас им припомнил, че е в правото си да отменя неговите присъди, да назначава Първосвещеника и да надзирава храмовите дела. Всички, начело с Хайяфа, хапели устни, потресени, че никой от тях не смеел да обели и дума за обезглавените самаряни.

Сега Ейшу внимателно опипал с пръсти раната от копието, с което стотникът Лонгин пробол Иешуа бар Йохосеф още докато висял на кръста. Той посочил на Хайсар Рашид белеещата се кост и му обърнал внимание, че острието е минало бързо, като плоската глава на усойница, между двете ребра, което показвало, че стотникът бил добър войник. “Иначе върховете на копията се заклещват между ребрата” - казал той и поел първия нож, като замислeно опипал острието му с палеца на дясната си ръка.

Хайсар Рашид навел глава над раната, която знаел много добре, защото сам бил видял как Лонгин пробол този мъж, след като на другите двама мъже вече били счупили пищялите. От раната потекла кръв и вода. Кръвта оплискала очите на Лонгин, той ги обърсал и изругал. Хайсар бил чувал как наскоро Лонгин се оплаквал на войсковия лекар, че го болят очите, а под клепачите сякаш имал пясък. Сега си спомнил, че преди малко, докато се приближавали с бърза стапка към дома на Йосиф, Лонгин ги спрял недалеч от крепоста “Антония”, където се подготвял за нощната стража пред гроба и показал гледеца си на Ейшу, като го попитал: “Защо вече не ме боли? Какво ми помогна?” Ейшу се бил вгледал в окото му, около което още имало корички, замесени от засъхналата кръв и гнойни секрети, и казал: ”Може би трябва да повярваме в чудесата...”

“Да видим какво има в един бог” - това били думите на Ейшу, преди да забие острието на ножа си в гръдната кост на Тялото. Йосиф Ариматейски се извърнал настрани и закрил очите си с ръце. Ейшу вече бил довършил дългия разрез от стернума до слабините, когато се обърнал през рамо към него: “Ако това те успокоява, ще ти кажа, че Юда от Искариот се е обесил. Още тази нощ. Преди този човек да умре. Върнал парите на свещениците и се обесил на едно смокиново дърво в градината. Гащите му бяха пълни с лайна.” Йосиф вече хлипал неутешно, задавян от празнотата на своята обрулена душа. Все още отчаяно се опитвал да проумее защо всички са изоставили Тялото в Смъртта, както преди това го били изоставили и в Живота.

Ейшу наредил на един от помощниците си да донесе съд от къщата, където положил внимателно вътрешните органи на тялото, а после започнал внимателно да ги изучава. Приличал на оракул, който гадаел бъдещето по вътрешностите на жертвено животно. В един миг той вдигнал глава и произнесъл отчетливо: “Този човек не е умрял от мъки на кръста. Нито от пробождането с копието. Той се е умъртвил сам. Спрял е дишането и сърцето си.” НакаралХайсар Рашид да обърне внимание на това колко добре изглеждат сърцето, дробовете и останалите органи. Наистина изглеждали свежи, имали здрав вид, както би трябвало да се очаква от тялото на един млад и здрав мъж, от когото се очаквали още дълги години живот.

Малко били нещата, които можели да изненадат сириеца. Той знаел, че спиране на дишането се практикувало в Изтока. Последователи на разни учения го правели - забавяли си пулса и изглеждали като мъртви. Така прекарвали с дни, а после се събуждали. Бил разказвал за тези чудаци на Понтий Пилат по време на дългите нощи в крепостта “Антония” и сега отведнъж осъзнал, защо прокураторът настоявал да направи аутопсия на Тялото. Очевидно Пилат искал да е сигурен, че този нещастен човек щял да бъде мъртъв, защото след аутопсията, никой нямал шансове да оживее. Ейшу си спомнил, че тази сутрин Клавдия Прокула, докато правела вагиналните си промивки зад завесата в банята, му разказала как била попитала Пилат с какво ще изкупи вината си, ако този човек наистина се окаже син на иудейския бог, а не престъпник. Пилат раздразнено бил отвърнал: “Ако Иешуа бар Йохосеф е син на бог, той ще възкръстне и тогава първото, което ще направя, е да забраня моят образ да се сече върху монетите, докато съм жив!” Ейшу вече се чудел дали един ден ще се наложи на прокуратора да изпълни обещанието си, защото не бил сигурен в неговата зрелост за подобни решения, нещо повече - той го подозирал в нездраво влечение към млади войници, но предпочитал да не говори за това.

Наистина в онзи миг Ейшу бил напълно сигурен, че човекът, чието тяло лежало на плота в градината на Йосиф Ариматейски наистина е умрял по свое желание, много преди да бъде прободен на кръста от копието на стотника Лонгин, което засегнало червата в коремната кухина. “Погледни, казал той на Хайсар Рашид като сочел белите дробове, този човек не е умрял от разпъването на кръста. Най-напред тези нещастници увисват на мускулите на ръцете си, а те са свързани с мускулите, които помагат на човек да диша. Той може да поеме въздух, но не може да го издиша. И заради това се набира на ръцете си. После се отпуска. И отново става същото. Така, след три часа, разпънатият вече е неспособен да се набира и започва да се задушава, а белите му дробове и сърцето стават на каша от усилията. Тъй настъпва краят... ужасен край.” Понечил да добави, че който е измислил разпъването, е познавал добре човешкото тяло, но пък е бил голям касапин... Но бил замълчал, защото се наложило да преглътне непреодолимата горчивина, която се изкачила в гърлото му.

Хайсар Рашид вече бил виждал множество трупове и те винаги го натъжавали с колебливия си вид на неумели самотници, които животът е изненадал със своя край, но този му изглеждал като небесна лодка с отворения гръден кош, изпразнен от вътрешностите. Хайсар си спомнял как само преди часове това тяло се огъвало под тежкия кръст и обидите на тълпата, докато той самият се провирал между горещите тела на полуделите хорица, оглушал от крясъци. Следвал, както той си въобразявал, както невидим ловец, стъпващ в дирите на дивеча, онази жена, Мария Магдалена, която се движела сред освирепялото човечество успоредно с носещия кръста.

Същата Мария Магдалена, в чиято утроба бил потънал за първи път преди година и оттогава пресичал пътя й навсякъде, където можел, докато душел като млад вълк тъмния дим по кожата й, заслепен от яростта на твърдата си плът. От ума му не излизал спомена за гъвкавото й тяло и топлите хълбоци, от които ръцете му сякаш не можели да се отлепят, както самият той не успявал да се отлепи от приведената напред топла и гола жена, задъхана не по-малко от него в страстта да догони и покори разюзданата си съблазън. Била първата жена в живота му и той не искал да я загуби, защото все още не познавал измамното многообразие на женската плът и с детинската си наивност очаквал чудото да се превърне във вечност.

В Йерусалим вече говорели, че Мария Магдалена била отказвала да приема мъже и познала като истина думите на човек, който сега му приличал на лодка. Поне така, като корпус, му били изглеждали ребрата, които се белеели сред кръвта на Тялото. Ръцете били отпуснати като уморени гребла, но стояли естествено, защото войниците не ги били прекършили, както сторили това с другите двама разпънати. За какво го е избрала, питал се Хайсар Рашид и поглеждал скрито към отпуснатия му пенис, който въпреки завидния си размер, сега лежал абсолютно безполезен, както и платното, с което го покрил Ейшу, преди да започне да отваря тялото. Хайсар си вярвал, че с един удар на острието би могъл да отнеме това мъжество, но знаел, че никога няма да го стори, защото Ейшу изисквал строго приличие към труповете по време на аутопсия. “Те са нашето познание!” - обичал да казва той.

В същото време Йосиф Ариматейски си мислел, че преди смъртта има един-единствен миг, когато можеш да се ожалиш или да приемеш идващото с твърдост, а после казал на глас: “Той прие Смъртта, без да се уплаши.” Ейшу го погледнал бързо и миг след това, вече за по-дълго, се бил втренчил с тъмните си арабски очи в Йосиф и му отвърнал: ”Той плака на кръста. Както преди това плака в Гетсиманската градина, защото искаше да го отмине тази смърт. Боговете рядко са точно онова, което искаме от тях...” Тогава душата на Йосиф възроптала в гнева си и той укорил Ейшу с думите, че е скверно да се говори пред мъртвото Тяло, което самият Ейшу бил разпорил, както облечените в броня римляни разпаряли, дрехите, пелените и кожата на жени, деца и мъже в планината Терзим. “По нареждане, припомнил му Ейшу, по нареждане на наместника на цезаря.” После продължил в мълчание, в което липсващите думи тежали като камъни, а погледът му не се откъсвал от Тялото, което шиел с иглата на огромни неравни тигели.

Ейшу вече знаел горчивата тайна, че това парче мъртва плът ще роди Бог. Виждал го през последните месеци в очите на тайните му следовници, които избягвали погледа му и погледите на всички, чувал го в сприхавия им шепот, пълен с негласни загадки. Те искали нов Бог и щели да го получат, защото вече се виждали като бъдещите негови пророци. Ейшу не бил сигурен дали го разбирали напълно, но бъдещето било на този мъж и неговите пророци, които сега обикаляли като хищници покрай разпънатото Тяло, предусещайки вкуса на идващата победа и славата. Светът се променял пред очите на всички, но малцина проумявали знаците на небето. Тиберий затъвал в тресавището на свиреп властник, който нощем повивал тялото си с млади момичета и смучел като вампир енергията на свежите им тела. “Рим тъне в охолство и порочност, а този тук, чието тяло отворих като торба с тайни, като нищо може утре да стане Бог” - промърморил на себе си Ейшу. Той виждал как през последните месеци Пилат се тресял от страх. Дори бил наредил същата вечер войници да пазят гроба, защото подозирал, че последователите на Иешуа бар Йохосеф ще изнесат тайно тялото и ще го обявят за възкръснал. Клавдия Прокула била помолила и сириецът с неговите ученици да присъства на нощното бдение край гроба, но Ейшу бил сигурен, че го направила по поръчка на Пилат, защото той не искал никой да разбере колко бил уплашен.

Вече притъмнявало и Йосиф Ариматейски донесъл лампа, която поставил до главата на Тялото. Той унесено гледал лицето на Иешуа бар Йохосеф върху което играели отблясъци от светлика. Струвало му се, че изпод изтънелите от страдания клепачи черните зеници на мъжа прозирали и го наблюдавали с тъга. “Сякаш ме гледа изпод було” - потреперил Йосиф и положил върху клепачите медената лепта с образа на Пилат и надпис TIBERIOV KAICAROC, а после се обърнал към Хайсар Рашид и продължил вече на глас: ”Беше казал, че когато те ударят по едната страна, трябва да предложиш и другата. Тогава римските герои онемяха, а техните богове се свлякоха от пиедестала си. Иешуа бар Йохосеф предлагаше да победиш врага си не със сила, а да изпиташ неговата сила да се владее. Защото, ако първият удар е дар на гнева, то вторият удар трябва да е избор на човека. Всички богове до този миг закриляха насилието на героите и ги възнаграждаваха за убийствата на врагове или беззащитни. Иешуа бар Йохосеф искаше да промени света. И сигурно ще го направи, защото възненавидя убийството, защото слабостта е неговата сила, онази слабост която всички носим в човешкото си несъвършенство. Бог се ражда в сърцето, заедно с твоето раждане. И колкото по-бързо се отърсиш от гордостта, забравиш за вината и не повтаряш грешките си - Бог те приближава.”

Без да ги слуша, Ейшу миел бавно ръцете си под струйката, която изливал на метри от каменния плот друг от помощниците му и си мислел, че Бог вече е готов. “Събрах го парче по парче. Вече е Бог. Остава му само да възкръсне. Бедното му тяло успя да напусне света на лъжливи приятели, които са готови да те предадат, стари родители, които искат да се смириш, неверни жени, които услаждат леглото на лихварите. Сякаш халюцинирам и виждам миражи от пустинята в далечната Сирия...” - въздъхнал накрая медикът и когато се обърнал да погледне очите на Йосиф Ариматейски, видял в тях блясъка на фанатизъм.

В този миг на просветление, Ейшу усетил гнилия дъх на милиони негодници, които щели да убиват векове наред в името на този бог, който той току-що бе съшил със здрави и еластични черни конци от конска опашка. За миг пред взора му рухнал вечният Рим, повален от безумния си разгул. Видял как, докато на арената хранели нубийските лъвове с последователите на новата вяра, учението завладявало източната част на Империята, която векове по-късно също рухнала, заедно със славния си Константинопол, раздирана от вътрешните ежби на обичащите Бога.

“Останаха му само враговете, промълвил в себе си Ейшу, от чиито ръце ще загинат толкова много хора, произнасяйки името му, само защото са го познали за божествен миг от вечността. Покрай виденията на последователи ще строят храмове, ще се появят свещеници, вярата ще се превърне в религия, а религията в канон, който ще пазят с войници. И Четвъртият конник Понтий Пилат пак ще бъде необходим, за да разпъва на кръст, този път неверниците в словото на Иешуа бар Йохосеф.”

От сгъстяващия се мрак на градината изплувал Никодим. Той идвал с плащеницата и съдовете балсами за Тялото, което двамата с Йосиф щели да положат след малко в пещерата.

Докато се разминавали по тясната пътека с Никодим, Ейшу се привел към Хайсар Рашид и му прошепнал: “Абсолютно съм сигурен, че чух веднъж Иешуа бар Йохосеф да пита: ”Прочие, ако Светлината в тебе е Мрак, то колко голям ще бъде Мракът?”

Хайсар Рашид вдишал дълбоко от вечерния въздух и се обърнал назад. Погледнал за последен път към Тялото, защото вече бил сигурен, че именно този мъртъв мъж, чиито останки Йосиф и Никодим внимателно увивали в плащеницата, е задигнал пред разплаканите му очи душата на Мария Магдалена, а не стотиците проскубани нейни клиенти, от чиято сперма вече ужасно воняло навсякъде в нощния Йерусалим.

13.12.2004 г.

© Веселин Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2005, № 1 (62)