РАЗТЪРСВАЩАТА ИСТИНА ЗА ГОРЯНСТВОТО, ИЛИ КЪДЕ СА КОРЕНИТЕ НА ДНЕШНИТЕ НИ БЕДИ

Славимир Генчев

web

На фона на разпищолената графомания, бълваща непрекъснато откровено бездарни или в най-добрия случай посредствени поетични и белетристични съчинения, книги като "Горяните в Източния балкан" на Радостина Георгиева са истинска рядкост и затова - толкова по необходими. Впрочем документално-публицистичната литература също преживява своеобразен разцвет - като се започне от изцяло инкриминирани, премълчавани или "признавани" с четвърт уста писатели през комунистическия период (списъкът тук е много дълъг и е част от сполучливо наречената от специалистите "друга българска литература") и се стигне до непрофесионалните автори на мемоари, които едва през последните години получиха възможност да споделят патилата си в началните и по-късни години на "реалния социализъм". Всяка от тези книги е сама по себе си ценност и лично свидетелство за епохата, но е жалко, че читателите, за които са предназначени, рядко посягат към тях. Защото умишлено предизвиканата мизерия притъпи сетивата на българина и той, вкопчен в основната си "задача" днес - да оцелее, нито има време, нито желание, нито дори средства, за да си купи и прочете някое от многобройните заглавия. А те не са просто четиво - те са антидот срещу комунистическите лъжи и измислици, те са ориентир за объркания човек, те са указание за бюлетината, която ще пуснем в урната...

Книгата на Радостина - внучка на командира на сливенските горяни Георги Маринов Стоянов-Търпана, по същество представлява задълбочено документално изследване на въоръжената съпротива срещу комунистическия режим в Сливенския балкан. Основана на напълно автентични документи и свидетелства - от архиви и книги на тази тематика до спомени и разкази на близки и роднини за личности и събития от времето на горянската съпротива, - със своя емоционален заряд и художественост в поднасянето на "материята", тя в някакъв смисъл надхвърля документалното четиво и се издига до нивото на публицистично-художественото обобщение.

В контекста на други творби, засягащи в една или друга степен горянското движение в България, или изцяло посветени на него (като документалния филм в две части на Атанас Киряков "Горяните"), книгата на Радостина има приносен характер с изнесените за пръв път факти и данни за трагичните събития, жертва на която са хиляди обикновени българи. Още веднъж на българското общество се казва право в очите: България не е била винаги най-верният сателит на Москва, в България е имало съпротива срещу комунизма, и не само това, но тя е първата подобна в завладените от съветската империя на Злото източноевропейски държави.

Наред с останалите комунистически престъпления като: "народен" съд, ликвидирал цвета на нацията (предшестван от "спонтанни" отмъстителни убийства без съд и присъда на "изедници" и "фашисти" още преди и след преврата на 9.9.1944 г.); национализация; конфискация; експроприация и изобщо тотална съсипвация на държавата, държавността и обществото, най-страшното в дългосрочен план (в това се убеждаваме едва днес) престъпление е насилствената колективизация и създаването на комунистическите текезесета на село. Тя отключва у трудолюбивия и привързан към земята и имота си български селянин спонтанна съпротива. Затова е лъжа, че народът ни е приел безропотно "мероприятията" на властта. Да, другари, премълчаваната истина е съвсем друга: българският народ открито и смело е въстанал срещу комунистическите издевателства. В цитирана от Радостина Георгиева статия на поета Стефан Цанев (позоваващ се на документи от Главно управление на архивите) се казва, че "от 1945 до 1949 г. са убити в сражения, ликвидирани без съд или осъдени на смърт или на различни срокове затвор над 3000 души. По официални данни на Държавна сигурност в периода 1949-1956 г. са ликвидирани 440 "банди". Горянските чети са се състояли средно от по 10-15 души в чета, което означава, че броят им е бил между 4000 и 6000 въоръжени горяни. Това са не само хора, за които има непосредствена опасност да бъдат арестувани... многократно повече бяха легалните съзаклятници, които се въоръжаваха тайно и чакаха сигнал за въстание. Уплашени от тази съпротива, комунистите създават т.нар. вътрешни войски, които през 1952 г. съставляват две дивизии и две бригади. Да не говорим за т.нар. доброволни въоръжени работнически отряди и за хилядната армия от отрядници по градове и села - сътрудници на милицията..."

Няма да се спирам на отделните глави в книгата, тя изобилства от примери, цитати, показания, донесения на агенти, интервюта с потърпевши и свидетели и т.н., като основно авторката проследява съдбата на своя дядо Георги Маринов-Търпана и на своите близки, пострадали в една или друга степен от комунистическите издевателства. В същото време тя пресъздава и цялостния контекст на горянската съпротива, показвайки по този начин нейните истински мащаби и значение. Понеже основната причина за възникването на горянството е отнемането на земята, ще ми се да дам като пример едно събитие, предшествало с двайсетина години колективизацията. През 1932 г. премиерът от Народния блок Никола Мушанов в отговора си на Тронното слово очертава приоритетите в законодателната програма на своето правителство. Един от тях е приемането на закон, който да осигури на българския селянин 50 декара неотчуждаема земя, независимо поради какви причини той евентуално би стигнал до разоряване. Защото, казал Мушанов, "собствеността върху земята на българския селянин е крепостта на българската демокрация". А комунистите безродници са посегнали именно върху земята на същия тоя селянин, чието трудолюбие остана само в разказите на класици като Елин Пелин и Йордан Йовков. Да, какви управници е имала България! Те щяха да превърнат заедно с народа си България в истинска Швейцария на Балканите, но уви - попаднахме в ръчичките на сталинския болшевизъм и на послушните му български лакеи и бъдещето на страната вече е предначертано - все по-надолу в пропастта. Колко противни и жалки са днешните комунисти-социалисти, когато се оплакват, негодуват, критикуват състоянието на държавата и обществото (въпреки че точно техни "кадри" от БКП и ДС безчинстват безнаказано в държавата и обществото), но дума не издумват за причините, довели до днешното катастрофално положение. А отнемането на земята на селяните след "победата" на 9.9.1944 г. е главната причина за него. Процесът на обезлюдяване (и по-скоро на бягство от село), започнал веднага след възникването на първите текезесета, днес постигна пировата си "победа" - цели села и малки градчета са мъртви и плячкосани от циганските банди - новите кърджалии на времето.

Има и друг показателен момент в книгата, който говори за привързаността на българския селянин към земята. Когато в България нахлуват съветските окупатори, в къщата на прадядото на Радостина - Тодор Колев Търпанов, са настанени съветски бойци. Те били изумени от това как може някой да притежава толкова добитък и имоти. А човекът постигнал всичко сам - с труд и постоянство. (Помня какво повтаряше често моята баба Тодорка Савкова Игнатова от Долни Дъбник, откъдето е коренът ми по майчина линия: "Голема амалогия беше, ама си беше наше!"). Ординарецът на един от офицерите - Филип, казал на Тодор Търпанов: "Продавай, дядо, продавай, че по-лошо ще стане!" Защото той знаел какво са направили болшевиките в Русия след революцията. Но дядо Тодор недоумявал как може да се продават земя и имот. "Грехота е да се продава имот. Може само в краен случай - за учение или за лечение!" Ето го разковничето и на имането, и на съпротивата срещу отнемането на земята. Бягството от селото е всъщност бягство от текезесетата, съпроводено с пролетаризиране и лумпенизиране на голяма част от "новата" работническа класа. Какво последва сетне, знаем всички. Но процесът е необратим - никой вече не иска да се върне и да започва блъскането от начало. Може би е добре да го направят комунистите, които причиниха тази трагедия? Но няма да стане: на комуниста политиката е да бяга от мотиката...

Може още дълго и много да се пише за книгата на Радостина, да се цитира, да се привеждат примери и числа. Ще ги спестя, за да не набъбне отзивът ми, а и защото се надявам, че книгата ще стигне до своите читатели. Искам само да спомена за писмото на Румяна Иванова - дъщеря на обикновен редови войник от българската комунистическа войска, участвал в сраженията срещу горяните. След като гледала филма "Горяни", тя свързала събитията, показани във филма, с разказите на баща си за войниклъка и с ужас установила, че той е участвал в тези събития на страната на "народната" власт срещу горяните. Преживяла истински шок, Румяна пише писмо до редакторката на сп. "Диалог", излизащо в Холандия, Даниела Горчева, в което излива горчивата си болка от научената истина, въпреки че баща й е бил обикновен войник и престъпленията трябва да тежат на други съвести, ако ги има.

Но аз твърде много се разприказвах. Ако искате да научите цялата история и премълчаваната до днес истина, прочетете книгата.

© Славимир Генчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2012, № 10 (155)