СЪСЕДЪТ МЕЖДУ МИРА И ВОЙНАТА.
Българската литература за своя съсед в края на XIX - началото на XX в.

(2)

Румяна Конева

web

В художественото пресъздаване на атмосферата от Балканските войни участват и поетеси. Екатерина Иванова публикува в началото на октомври стихотворението "Война", в което е обрисуван образът на майката, изпращаща детето си "с весело лице на бойното поле"³². Този подсилен възторг е разбираем и макар да е нетипичен за отношението майка - син (все пак майката е проливала скришом сълзи), той е синхронизиран с проникналия и проникновен оптимизъм. На 7 ноември същата авторка отпечатва "Победна песен" - още една нетипична изява в нетипична ситуация:

Там далеко в Анадола
Да върви таз орда гола,
За Европа е позор
Да владее тя Босфор³³.

Поезията ни от началото на 1913 г. има малко по-различен характер. Въодушевлението продължава да присъства, но проблемите вече са по-разграничени. Войната не е само "стихия". Тя има конкретни изяви и съответно изображения - отразяват се боевете при Чаталджа, Булаир, Одрин... На 13 януари Вазов публикува две стихотворения - "Новейшата турска история" и "Революцията в Цариград". Не може един отдалечен и безпристрастен поглед да подмине квалификации като "последни гърчове предсмьртни на издихающия звяр", или пък за Люле Бургаския бой: "Гледам там далеко в кръгозора Стамболските клатят се стени"; пред Булаир той призовава: "нов триумф над орди азиатски"³⁴. Всички тези изблици, публицистични по своята същност, са и едно откровение на изживяваните мигове. Войната изправя хората един срещу друг и сам Вазов описва тези сгьстени месеци:

От четири месеца ний не живеем -
Горим и топим се от остри вълнения,
Надежди, тревоги, душевни мъчения -
В кошмарен живот ние тлеем!
..............
И радост и скърби, възторг и страданье -
Не четири месеца - четири века!³⁵

Такива са противоречията в самия Вазов. С цялата си чувствителност той непрекъснато обяснява, че не може да съпреживее. без да сподели. Обвиненията спрямо него са едностранчиви. Вероятно и защото като надарен с талантливо и образно перо тои е и най-магически, и спонтанен в изказа. Но няма българип тогава, който да не притежава същата чувствителност. Саможертвата не може да не възпламени. Въпреки естествените страсти, подсилени от наслоявани чувства през вековете, Вазов не пропуска да призове "Люби си ближният и враговете!", търсейки оправдание за наслоената враждебност и обяснявайки основни черти във връзката между борбата и културата:

И дор траи злото, бича и хомоти
Не ще да може помири света
Евангелието светло на Христа
С евангелието люто на живота.³⁶

Особено изострена политически е поезията ни през пролетта и лятото на 1913 г. Тя реагира на дипломати, журналисти, воини, на игрите между малки и големи държави. Когато българските учени отправят апел към сръбската интелигенция за разум в отношенията ни, Вазов нарича сръбския народ братски, като го моли да се предотврати "коварний удар днес, който дава брат на брата". На 7 февруари пък Ст. Михайловски пише "Към румънските държавници и общественици":

И що не разберете
..............
Ред векове добрувахте посред Славяни -
И ще добрувате навеки посред тях.
Славяноедецът ви шепне днес - "Сгазете
Сподвижника си!" - Не правете този грях!³⁷

През март 1913 г. Ст. Михайловски публикува множество политически стихотворения: "Към сръбските мегаломани", "Възмущението на Дервишина", "Мир за Рахим", "Към сръбските паликарета", "Латински вой", "Към сръбския престолонаследник" и други. В "Към фанариотите" например е вече непремерено остър:

Догдето при Чаталджа ний се борим -
Владичество позорно да гломим,
Империя чудовищна догдето
Ний преобръщаме на прах и дим,
Вий шушнете закачи зад гьрба ни,
Вий правите комплоти против нас,-
В духа си буднте заспала завист,
старовековен византийски бес...
Добре! Помнете туй: лисица гръцка
Обаче кожата й най-подир
Отива у славянски кожухар!³⁸

Свойственият в началото на 1913 г. тон - подкана, бързо се сменя с нападателност и настървеност срещу доскорошните съюзници. През април Вазов е вече ироничен към западните ни съседи. "Мир" помества "След Сливница", "Па шта си ти?" и други стихотворения, в които настроението е определено недружелюбно. Най-настойчив и настъпателен в агресивността си е К. Христов. Поради силното си късогледство той е освободен от военна служба, което вероятно подсилва чувството му за дълг и го насочва към бързо възпяване на българския подвиг³⁹. От друга страна, обаче го лишава от непосредствени усещания и породени във войната размисли, което е предпоставка за еднозначно и екзалтирано възпяване на бушуващите у него патриотични страсти. Той призовава: "Високо дръжте знамената! Ний борим се за правда свята! На нож!" В духа на тази екзалтираност е и неговата нагласена към момента констатация: "Цял свят към нази замаян гледа как от победа на победа кат вихър ний летим през пламъци и дим!" И озлобено призовава: "Ей, българино, не бъди светия, сърбъ я Сърбия, сърбъ я!" Изразеното тук чувство на омраза е и в основата на други стихотворения, някои от които започва стръвно: "Е, изверги, стана ли тясно Вам?" или цитираното вече: "Идем, идем, сган проклета, срещай ни и трепери!"

Във военната си лирика К. Христов е популярен предимно с тези си екстремни изригвания. Останали по същество извън хуманистичните измерения на взаимовръзката култура - война, война - култура в българската литература, те са пример за индивидуалистично-пристрастеното и антихудожествено изображение на войната. Макар и да имат отделни сходства с представителни за тази линия творби, те бележат значително отклонение от човеколюбивите идеали на българската литература и в този смисъл нямат аналог в нея. Всичко това обхваща и анализира само едната посока в баталното творчество на поета. Тя е, така да се каже, стихийна и волунтаристична. Приведените примери потвърждават и оформената в нашата наука отрицателна оценка за произведенията на К. Христов с военни мотиви. И макар че тази оценка обхваща въпроса в най-голяма степен, тя не е лишена от едностранчивост. В много стихотворения на К.Христов поетичният образ на войната е социално и нравствено извисен. "Старият войн", "Керванът на ранените", "Малкият предводител", "Осиротелите старци", "Пристьп", "Печална Коледа", "На младите български инвалиди", "Самотна жетварка" и др. все още не са оценени и остават изместени от утвърдената представа за шовинистичното и екзалтираното във военната му лирика. А това е погрешно и ограничава истината за мястото на войната в родната ни литература. Картините от бита на войника, от останалите в тила майка, любима, сестра са в противоречие с другата насоченост в патриотичната му поезия. Затова би могьл и да се постави въпросът дали този дълбок по природа хуманист не иронизира собствените си чувства. Сам с неотрадна съдба, от Стара Загора, с убит баща от турците при отстъпването на руските войски, с пленена в Одрин с двегодишно дете на ръце майка, починала рано, отгледан от вуйчовците и баба си, К. Христов освен печално детство носи в себе си спомена за нерадостни съдби на мнозина близки и познати, а чувството на съпреживяиото от сънародниците му неминуемо има изострен и личностен мотив. И не е изключено "военолюбивото" му творчество да е своеобразен обърнат навътре сарказъм, бунт срещу всеобщото военно въодушевление, срещу обругаването, чиито последици той познава от малък. Едно такова предположение обяснява задушевния и вълнуващ език в стихотворението "На младите български инвалиди":

O, мили юноши! По чудо оживсли,
вървят - кой без ръце, кой със една нога...
До вчера бяха те тъй пъргави и смели
и виж: по-немощни от старци са сега.⁴⁰

Тези идеи и мотиви (само на примера на поезията или поскоро репортажната лирика) са свойствени за всички балкански страни и за всички културни пластове в условията на войната. Българските учени изпращат писмо апел до сръбските си колеги да решат спора научно⁴¹. "На братята сърби - четем в изявлението - се падна в сегашната освободителна война да навлязат в българските земи - в Западна Македония, и с право се очакваше, че тази случайна масова среща на двата родствени народа ще създаде отношения иа взаимно зачитане и братска любов - нов залог и за бъдеща научна дейност. За жалост, оказа се, че не е тъй: от самото начало на сръбската окупация на Западна Македония се почнаха там систематични и жестоки гонения на българската народност."⁴² Сръбската кралска академия реагира с контраизявление, с което "протестира против опита на българската академия да въвлече в дискусия славянските академии по политическите несъгласия между отделните славянски държави, тъй като задача на научните тела, както и на Съюза на славянските академии не е да оценяват политическите постъпки на отделни власти. То е замислено от неговите основатели като чисто научна общност, а не като изборен съд, пред който да се разглеждат политически спорове".⁴³ Това на пръв поглед логично обяснение измества същността на ролята на науката (културата) в условията на война. Защото учените от балканските страни участват наравно с всички воюващи и са в подкрепа па политическите амбиции на своите държави.⁴⁴

След Балканските войни се търси отново на академично равнище подкрепа на една или друга теза на отделните балкански университети. За зверствата на българите, за зверствата на сърбите, за зверствата на гьрците...⁴⁵ Всички вкупом са забравили "зверствата" на доскорошния поробител. Сега се появява нов източник на напрежение - румънският народ. И така, с такива настроения културите на страните от югоизтока влизат в третата за тях Балканска война, известна в историографията като Първа световна война. И оттук следващият основен въпрос:

Балкански войни и "балканизация на културата?"

За Балканите често се говори именно в изтькнатата по-горе посока. Нерядко те са и синоним на напрежение.⁴⁶ Но първият изстрел в Европейската война от 1914 г. е само географски свързан с тях. Напрежението идва от другаде, има друг автор и подстрекател. Културите на "старите" европейски народи влизат във войната с такава "антикултура", оправдание за която няма, или пък ще бъде обяснявана като "балканизация на културата".

Всъщност взаимовръзката между културата и войната на Балканитс е един завършек на процеса още от времето на формирането на нациите в условието на културно чуждо господство, което може да бъде отхвърлено само чрез революция. А терминът "балканизация на културите" по време на Първата световна война е общовалидна характеристика на взаимовръзката култура - война за всички воюващи.

При обявяването на Първата световна война литературата ни слабо се различава по тоналност от есента на 1912 г. Точно след 3 години поетите ни отново са възпламенени от националната надежда и в печата продължават да съпътстват българския войник по фронтовете. На 18 октомври 1915 г. сп. "Отечество" публикува стихотворението на Вазов "Там!", посветено на Македония и придружено с мото: "Всички плачеха от радост. Възторгьт бе неописуем. Официално съобщение."⁴⁷ На 15 ноември поетът обнародва във в. "Мир" стихотворението си "Аllons, enfents de la patrie!", което се препечатва в "Народни права", "Нов век", превежда се на френски език в проза за "Еcho de Bulgarie" и изразява отношението му към политиката на Франция спрямо България⁴⁸. Словесни престрелки с противниците срещаме у много автори. В познатия си стил Кирил Христов пише стихотворението "На коварна Сърбия":

Е, изверги, стана ли тесно вам?
Не гледайте със ужас към небето
То празно е сега над вас. Където
гинете - днес Бог го няма там.⁴⁹

И след една седмица продължава още по-агресивно в стихотворението "Пленници":

Минавайте, не ще да чуйте смях,
Не ще да се погаври никой с вази!
........
Ний гледаме ви със такваз печал -
И за самите нази ни е жал,
Че вярвахме: блажен кой с вас се мери
По дух - със вас, лъжци и лицемери!⁵⁰

Излишен е коментарът на подобни "творения". Още повече, че вече видяхме предишното му стихотворение "Пленници" от Балканската война. Но през 1912 г. или началото на фаталната 1913 г. К. Христов още не е усетил националната обида, нанесена ни от съюзниците. В страстите си той е единствен и без да бъде оправдаван, съзвучен е с цялата злоба на времето. Чувството за мъст обладава много писатели и поети. То присъства дори и у Стилиян Чилингиров в късната есен на същата година, макар да не е съпроводено с обичайиата за останалите поети "омраза":

И все напред с едничко слово на уста-
"На нож!" - реки, чукари, върхове прегази!
Ти врага би, преследва го, но го не намрази
От люта мъст не стъпка свойта чест в калта,
И де вериги дрънкат, тамо участ лека
Занесе с любовта на богочеловека.

("На моята Родина")⁵¹

Новото "съюзничество" пренасочва политически лирата на поетите. За разлика от Балканските войни обаче, държавите, с които България участва в световната война, не се възпяват така безрезервно. Погледът е вторачен предимно към Сърбия и Румъния и по-малко към техните политически и военни поддръжници. Вазовите стихотворения, повечето комплектовани в стихосбирката "Песни за Македония" (1916), а по-късно в "Нови екове"⁵² са най-вече свързани с темата за възвръщане на националното достойнство, обидено от съседите ни през 1913 г.:"Има провидение!", "Час велик", "Горко на победените", "След Вардарската експедиция" и др. Той също е пристрастен в оценките си - стихотворението "Българската доброта" противопоставя, а в "На англо-френските пленници (Когато ги видях карани из улиците)" е малко краен⁵³. Вазов продължава да реагира на всяко военно действие. По повод бомбардирането на Дедеагач той пише на 25 декември стихотворението "Пирати", а на сърбите се заканва през януари 1916 г.: "Ще ви строшим зъбите."⁵⁴

Три неща правят впечатление. Първо, темата от Балканските войни за вековния поробител е поизоставена, макар участието на България в европейския пожар да произтича от изминалите векове. Второ, първите месеци носят повече акордите на "Съюзници-разбойници" от Любомир Бобевски и трето, възмездието като чувство е водещо във всяка поведенческа и поетическа мотивация. Всичко това не е повлияно от нечие "внушение", а е било народностна потребност, колкото от съвременни позиции и да звучи странно и дори неприемливо. И докато за някои народи причините или вътрешните двигатели за война са повече външно пропагандни, у нас поводът е ясно формулиран:

Погром и удар страшен
На гадната хиена!
О, Родино, не си ли
Достойно отмъстена?⁵⁵

Заслужава да се помисли върху проблема за "отмъщението". Вярно е, че едно такова чувство като водещо не е родило нищо градивно, още по-малко художествени са изрази, като гадна хиена, изверги, льжци и лицемери и пр., но ако се потопим в онзи климат, можем и да разберем този, който е изгубил брат, баща, близък или дори само е бил излъган в собствените се надежди и копнежи. Получава се неуправляема стихия. Така в стихотворението "13-а година" Вазов рисува образа иа бащата, който изпраща седемте си сина в Добруджа и им нарежда да нс забравят "тринаесетата година". Същите думи повтарят майката и любимата⁵⁶.

Следващата година Людмил Стоянов издава стихосбирката "Меч и слово. Героични песни за България 1915-1916 г." със следното послание: "На мъдрия воин и победителен мълчаливец стражът на родината посветява сърцето си авторът." В самото начало той започва с мото от "Тъй рече Заратустра":

Не към работа ви призовавам, а към борба,
Не към мир ви призовавам, а към победа,
Да бъдс мирът ви борба, а вашият мир - победа!

И по-нататък бъдещият автор на "Холера" предлага на читателя редица стихотворения, посветени на българската бойна слава. Ще цитирам само две от тях, за да добием по-обективна представа за младия тогава поет:

Възпявам войната
И нейната ярост стремителна
.......
Пролятата кръв изкупителна
.......
Червено слънцена име Война!
.......
В часа на буйствената ярост
Бъди съюзник на смъртта!
Бъди макар искра в пожара,
Умри с усмивки на уста!

("Война")

Пак ли нож е вдигнал влаха
Срещу нас, хайдушки син?
Ще го бием, сиромаха,
Ще изгинат до един
Малко диви ли пълчища
Нашта ярост удържа?
Или Сливница е нищо?
Или Шипка е лъжа? (к. м. - Р.К)

("Войнишка песен")⁵⁷

Има и българи в чужбина, които са вдъхновени от победните битки на нашия воин. И пак по-силно е чувството за несправедливост от преди няколко години. Никола Герджиков е в Ню Орлеан и оттам изпраща на К. Христов стихотворения, публикувани в тамошните български вестници:

С що да те сравня, сръбска щерко?
Вещица на Балкана си ти и нямаш мерка
Скръбта ти: скръб-море те от добро дели:
Кои може, клетниче, теб днес да изцели?⁵⁸

Подобни "творби" не правят чест на нито един автор и на нито един народ. Колкото и да са типични за всички воюващи (страниците на световната преса и публицистика са изпълнени с тях), тези настроения донасят само страдания на милиони семейства. Същият е и Любомир Бобевски. През 1917 г. той пише стихотворението "За отвлечените Добруджанци", в което нарича румънците вражеска сган, обяснява, че "възмездихме (к. м. - Р. К.) вразите", моли небето за "светъл ден", вярва, че "иде тоз час велик, свещен"⁵⁹. В "Към добруджанеца" пък обяснявя, че е дошла "стихийна мощ" след "дълга нощ".

Сходни особености наблюдаваме и в белетристиката ни по време на Първата световна война. Бащата на българския военен разказ, Йордан Йовков, е в редакцията на "Военни известия". Там и в "Отечество" той публикува по-голямата част от произведенията си. Повечето от тях продължават да имат репортажен характер ("Седемте","Българка" и др.), а в "Белият ескадрон" той направо възхвалява войната. Всичко е много красиво: и тръбите, с които се свири сбор или пък "атака", белите коне; атаката, разбира се, е успешна и авторът тръпне от красивото зрелище⁶⁰. В "Пръстенът" кавалерийският поручик Арсений Ламбрев отива в сражения и походи "спокойно, без всякакъв трепет, с една сурова и мрачна решителност, която сякаш беше предизвикателство и мъст в лицето на самата съдба". А когато среща пленници или пък след боя, вижда да се "чернеят трупове, паднали ничком по лицата си", "тихо и кротко чувство обземаше душата му"⁶¹.

Разказът "Мустафа ачи" пресъздава боя с румънските войски при едноименната местност. В него се представя решителността на българската армия, докато "стремителна атака беше нещо непривично и странно за румъните". След като българските войници свършват патроните, те са принудени да се предадат на "гьстите румънски вериги". На помощ се притичва обаче конната батарея. Капитанът се провиква: "Никой няма да отстъпва! -... Тук ще измрем, но ни крачка назад!" Йовков рисува как "светкавиците (оръдията на конницата - б. м.- Р. К.) греят в набучените ножове (на румънската пехота - б.а.- Р. К.)". И продължава: "Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда." И раненият румънски офицер (у Йовков той е елегантен, изискан и образован младеж) възкликва по повод на боя: "C, etait terrible, c etait extraordinaire!"⁶²

Колкото топъл, лиричен и човеколюбив да е в разказите си Йордан Йовков, по време на Първата световна война той е воден предимно от чувството за победата на българите. Когато те са пред Бабадаг, наблизо се намирало село, наименовано Слава Българска. "Колко устни шепнат сега това име, колко души, които очакват, потръпват с умиление и радост. Те са там, те идат неотразими и силни. Там - при Слава Българска. И това име толкова познато и известно, за първи път открива същинския си смисьл (к. м. - Р. К.)⁶³.

Всички тези въпроси вълнуват и Кирил Христов. За разлика от Йовков обаче, при когото българският воин е централна фигура и е възвеличаван, К. Христов е обладан най-вече от ненавист. В сборника му от разкази "Огнен път" този мотив е доста ярък. Особено към северната ни съседка. Едноименната героиня в разказа "Тотка" получава от баща си кукла за рождения си ден. Прегърнало драгоценния подарък, момиченцето говори на своята нова малка приятелка, че ще е много нещастно, ако е румънка, защото всички румънки "били циганки". Все същата груба, противохудожествена и отблъскваща постановка отличава и разказа "Отчаяният". Оженен за румънка, героят па тази творба ненавижда и жена си, и децата си. Единственият изход за него е да отиде на фронта и да се бие срещу румънците. Авторът не забравя и старата си страст - сърбите. В "Царски пир" от същия сборник ги представя така: "Привечер сърбите бидоха откъртени от скалите, в които се бяха залостили, и се сринаха като камънаци надолу в урвата." В "Събитие" пък воюва направо с целия свят: по време на световната война на Русия й липсвали "копчета за ризи и гащи - навярно за да не се чуди светът, че е толкова разгащена"; на Англия й липсвала "армия и сигурност по морета и океани"; на Франция - Хинденбурговци; на Италия - понятието "напред", на Сърбия - досетливост да се съобразява с пословицата "цървули няма - гайда иска"; на Румъния - крепости, които да се бранят автоматически; на Германия - възможност да увери даже с най-голяма готовност за отстъпки завистниците си, че и тя винаги е желаела мир, но не на всяка цена; Австро-Унгария нямала достатъчно салами; на Турция й трябвали втори, непотребни Дарданели, да ги хариже на Русия, за да се отърве веднъж завинаги от апетитите й. За нас българите казва, че не сме имали "достатъчно сол, за да посолим сърбите и власите, и газ - за да се повеселим вечер на видело след толкова победи."⁶⁴ И така, докато Йовковите разкази са репортажни в по-голямата си част, Кирил-Христовите са евтино пропагандни. Без да бъде напълно оправдаван, той е съзвучен с времето си и не може да овладее бушуващата в него стихия. И все пак, нека отново повторим - той е и вътрешно ироничен, сам се подиграва на това, което пише.

Колкото и екстремни да са образоформиращите произведения в българската литература, те са встрани от общия образ за съседа. Формирайки омраза и чувство за "люта мъст" към противника, творецът изгражда българския образ в тази война. За щастие и двата образа са изкривени и нетипични. Българската литература от края на XIX и началото на XX в. осмива или обижда съседа единствено в екстремни ситуации, когато народностната й национална цялост е застрашена. В мирно време литературата, а също така и интелектуалците се стремят да изтрият този образ и да изградят съвместно друг, нов, позитивен образ, утвърждаващ взаимността и добросъседството.

Победителите в хотел "Риц" и победените музи

За самите народи поотделно, а така също и за тяхната интелигенция, войната има националноконсолидиращо и националноактивиращо въздействие. Може да се говори за един особен вид емоционална и дори творческа "среща" на народите сами със себе си. Успоредно с това обаче във взаимовръзката култура - война, победител - победен на фронтовата линия на победените остава самотна и изолирана културата. Или: ако се осмелим да прибавим към хилядите определения за културата, че всичко, което не е политика, е култура, то тогава във всички политически намеси потърпевша е културата. Така и образът, формиран за съседа, не е плод на културноантропологично обобщение, а цели площаден ефект. България и Турция са на страната на победените в Първата световна война. И когато победителите празнуват през 1918 г. в лондонския хотел "Риц", едва ли се досещат, че победители са отделен вид политики, воини или държави. А всъщност наред с всеобщата човешка трагедия, изменила менталността на човека от първите десетилетия на XX в., сломени са и музите. А интелектуалците от двете фронтови линии са за пореден път жертва на един победен свят. "Ликуващи" и покрусени народи и отчаяни творци, участвали в надпреварата на осмиване на най-близкия до теб - съседа. Или както Антон Страшимиров пише през същата година: "Един изход за трите народа е федерирането (а не конфедерирането) на България, Гърция и Сърбия."⁶⁵ А за такъв извод се иска много мъжество и сила.

БЕЛЕЖКИ:

32. Иванова, Ек. Война. - пак там, № 3678, 17 окт. 1912 [обратно]

33. Иванова, Ек. Победна песен. - Мир, № 3678, 17 окт. 1912 [обратно]

34. Вазов, Ив. Революцията в Цариград; Люле-Бургиският бой: Булаир. - Под гърма на победите. С., 1914. [обратно]

35. Вазов, Ив. От 4 месеца. - Мир, № 3797, 10 февр. 1913 [обратно]

36. Вазов, Ив. Люби! - Мир, № 3807, 20 февр. 1913 [обратно]

37. Михайловски, Ст. Кьм румънските държавници и общественици. - Мир, № 3794, 7 февр. 1913. [обратно]

38. БИА-НБКМ, ф. 567, .а. с. 676, л. 151-154 [обратно]

39. За Балканските войни К. Христов издава няколко стихосбирки - "Към Цариград!", "На нож!", "Победни пссни" (последните включват и част от стихотворенията, посветени на следващата война). [обратно]

40. Христов, К. Трепети, С.1987, с.296, стихотворението е писано през 1913 г. [обратно]

41. Конева, Р. Българската академия на науките по време на балканската война. ИИВИ, Т. 37, С., 1983, с. 155-170. [обратно]

42. НА-БАН, ф.1к, оп.2, а.с.241, л.4. [обратно]

43. Годишњак Српске Краљевске Академије. Београд, 1914. Т. 27, с. 186-187. [обратно]

44. Koneva, R. Die bulgarischen Wissenschaftler und die Kriege von 1912-1918. In: Bulgarian Historian Review, 1989, 4, с. 57-66. [обратно]

45. Конева, Р. Голямата среща на българския народ. Културата и предизвикателствата на войните. С., 1995. с. 36. [обратно]

46. В монографията "Балкани. Балканизъм" (С., 1999) Мария Тодорова подробно и с вещииа разглежда появата на вътрешните напрежения, породени и от "външни" предпоставки, анализи и изводи. [обратно]

47. Отечество, окт. 1915, № 9, с. 2. [обратно]

48. Мир, № 4746, 15 ноем. 1915. [обратно]

49. Военни известия, № 102, 2 окт. 1915. [обратно]

50. Пак там, № 164, 10 окт. 1915. [обратно]

51. Пак там, № 176, 19 дек. 1915. [обратно]

52. Драган Тенев пише, че Иван Шишманов "го е молел" да не публикува тази стихосбирка, а Вазов му отговорил:"Това е по-силно от мен." (Тенев, Д. Животьт на Иван Вазов. С., 1984. с. 349) [обратно]

53. Мир, № 4745, 4756,12, 24 дек. 1915. [обратно]

54. Военни нзвестия, 7 ян. 1916. Под линия авторът отбслязва. че заглавието на стихотворението е взел от думите на сръбския министър-председатсл Спалайкович, отправени към българските дeлeгати при подписванeто на Букурeщкия договор [обратно]

55. Мир, 1 ноем. 1916. [обратно]

56. Военни извсстия, 3 ноем. 1916. [обратно]

57. Стоянов, Л. Меч и слово. Героични песни за България 1915-1916 г. С., 1917. [обратно]

58. ЦДИА, ф. 131, оп. 2, а.с. 174, л. 1-9. [обратно]

59. Добруджа, № 27, 27 авг. 1917. [обратно]

60. Военни известия, № 237 , 28 окт. 1916. [обратно]

61. Пак там, № 102, 4 май 1918. [обратно]

62. Отечество, № 5, 4 фсвр. 1917. [обратно]

63. Пак там, № 243, 4 ноем.1916. [обратно]

64. Христов, К. Огнен път. Воени разкази 1913-1917. С., 1917. [обратно]

65. Страшимиров, А. Българи, сьрби, гьрци. Народноведска студия. С., 1918, и. 71. [обратно]

© Румяна Конева, 2001
© Издателство LiterNet, 10. 10. 2002
=============================
Публикация в сб. "Балкански идентичности", част II, София, Институт за изследване на интеграцията, 2001, с. 243-272.
Текстът е част от Проект Растко - България : Растко / LiterNet.