СЕНЗАЦИЯТА

Петър Лефтеров

web

Вечер, през една много студена зима, един писател се прибираше към дома. За пореден път бяха отхвърлили творбите му. Нямало достатъчно реализъм, нямало достатъчно лична драма и т.н., и т.н. Тъпаци. Лична драма! Да беше сложил някой и друг еротичен елемент, сигурно щяха да се разтопят от щастие, но не - той, заблуденият човечец, решил да пише интелектуално и на високо ниво. За да могат после някакви заседели се редактори, жадни за пикантни историйки, да му измислят една камара глупости, за които да се хванат, само и само да не посочат истинската причина за отказа си.

Вгльбен в мислите си, вървящ плътно до най-близката сграда, която го прикриваше от сипещия се сняг, той може би нямаше да чуе женския глас, едва открояващ се сред виелицата, но купчината сняг, паднала върху него, му направи повече от силно впечатление.

- Хей, внимавай къде... - тогава той забеляза, че причината за недоволството му представлява неясен човешки силует, застанал на ръба на покрива на сградата. - Хм... какво ли прави там... - естествено, очевидното желание на жената да привлече внимание към себе си (сега вече ясно различаваше гласа й), комбинирано със странното й местоположение, имаха само едно обяснение. Устните му се оформиха в иронична усмивка. Какво пък - ето ти лична драма.

След обичайното качване в асансьора, засядане между петия и шестия етаж, аварийно отваряне на вратата, изпълзяване навън и изкачване по стълбите, той най-после се озова на покрива. Там видя и обекта на надигналото се у него любопитство. Някак усетила, че вече не е сама, красивата брюнетка, решила да става сензация, се обърна и го погледна.

- Вие журналист ли сте? Ах, толкова се радвам, че дойдохте. Вече си мислех, че никой няма да дойде, за да бъде свидетел на трагичния край на живота ми, а това е толкова тъжно - няколко хлипания прекъснаха думите й.

"Ами отложи го за утре и се надявай тогава да имаш повече късмет с медийното покритие!" - помисли си кисело предполагаемият журналист. Ситуацията беше твърде неудобна - не обичаше да лъже, пък и изпитваше вътрешно отвращение от журналистическата професия. Как тогава да накара тази млада, тъпа, прекомерно романтична и жадна за обществено внимание личност да му разкаже историята си? Всъщност май отговорът не беше толкова труден...

- Не, аз не съм журналист - тук забърза, за да изпревари поредната порция оплаквания и хленчене - но съм нещо повече. Аз съм писател - какъв по-сигурен начин хората да научат за трагедията ви и да четат за нея векове наред - да бе, сякаш можеше да накара някой да обърне внимание на нещо написано от него и за пет минути. - Вместо да бъдеш поместена в ъгъла на някоя страница от утрешния вестник и после забравена, твоята съдба ще остане вечно в паметта на хората…

Дали не трябваше да обмисли бъдеще като рекламен агент?

- О, да, това ще е толкова прекрасно? Също като... - последва поредица непознати имена, вероятно герои от сапунени сериали. - О, но дори тази мисъл не ме отклонява от спомена за трагичната ми любов към... - и така започна.

Оказа се, че въпросното девойче още в гимназията си е набелязало някакъв свой рицар-спасител или нещо такова. По-точно някакво едро момче изведнъж й налетяло (а пък тя уж нищо не била направила, за да го поощри - само му се усмихнала или нещо такова). Тогава нейният герой, който минавал наблизо, го хванал и го запокитил настрани. Ах, колко силен бил... Тя, естествено, после се отпуснала безпомощно в ръцете му и го помолила да я изпрати до тях. Ах, колко галантен бил нейният спасител и т.н. Оттогава те били неразделни. И толкова щастливи били... докато най-добрата й приятелка - ах, каква предателка - го откраднала. И сега как щяла тя да живее без приятеля си? И не било ли това толкова трагично?

Писателят, който в момента си представяше как души редактора си (все пак неговата глупава критика беше станала причина да се подложи на това мъчение), изведнъж усети, че историята е към края си.

- ... и сега разбирате ли защо животът ми вече е безмислен? Кой сега ще ме закриля, ще ми дава сили да продължа... - пак хлипане. Добре, значи в момента на покрива имаше точно един потенциален кандидат за току-що отворилата се длъжност. Момичето наистина беше красиво и не прекалено умно, но, да му се не види, само да не говореше толкова. Пък и ако Ани разбереше... светът щеше да му се види тесен.

- Ами аз май е време да си отивам...

- Какво? Но какво ще стане с мен? И моята трагична история? Ще я напишете, нали? Макар че може би все пак щеше да е по-добре да сте журналист... А аз какво да правя сега? - Тук вече му писна от тази симулантка.

- Доколкото си спомням смятахте да скачате. Чао.

Внезапно движение го накара да се обърне и да види как момичето с вик пада надолу. Хвърли се да я хване, но беше твърде късно. Забеляза хлъзгавия лед на мястото, където беше стояла. Беше се подхлъзнала... може би.

На другата сутрин отиде в редакцията на най-четения ежедневник в града и им разказа случката, като леко промени края, за да прикрие вината си. Бяха му благодарни за допълнителната информация и даже, впечатлени от ясния и последователен начин, по който я предаде, му предложиха работа като сътрудник на хонорар, но той отказа. Един млад и амбициозен журналист се зае и написа прочувствена, подробна история, обясняваща смъртта на момичето, загинало предната нощ. Тя нямаше много общо с разказа, изречен от нея, но беше още по-наситена с драматизъм и трагизъм, които грабнаха читателите. Случката беше тема номер едно дни наред, а загиналото момиче се превърна в идол на обожание сред по-романтичните души в града. Писателят затвори вестника. Колко малко беше нужно, за да се угоди на хората...

© Петър Лефтеров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2005, № 2 (63)