GLORIA MUNDI

Надя Захариева

web 

Формулите бяха започнали да се точат на тънки струйки през ушите й. Никога нямаше да може да го вземе тоя изпит.

"Танчееее!" Пискливият фалцет се събра в дует с тътренето на протритите чехли. Стъклената врата на стаята й завибрира от почукването и културистът от миналогодишния календар разклати мускули. "Хайде, кафенцето е готово!"

"Идвам!" Грабна кутията "Таралежки" и срита учебника под леглото. Още два въпроса, ама майната му!

"Ше го вжемеш и тоя. Ти ши умно момише!" каза Слава Карабулева с бонбонена уста. После измъкна от шкафа реликвите и ги разхвърля по масата. Забучи крив пръст в първата снимка от албума: "Ето, тук съм на първото си представление. Играх Офелия." Таня беше виждала тази снимка. Всъщност, гледаше я преди всеки изпит, по време на ритуала, който си бяха основали, веднага щом се нанесе на квартира в тясната стаичка с културиста. Слава Карабулева беше добра хазайка. Не досаждаше и не търсеше сметка кой кога идва, колко остава и какъв е. Може би, защото беше глуха и не чуваше нито звънеца, нито музиката и кикота, нито стенанията и ритмичното скърцане на леглото понякога.

"Толкова съм стара и грозна вече, че даже Господ не ме ще", оплакваше се кокетно тя и изчакваше Таня да й подаде следващата реплика: "Ами, ами! Много си добре. Да можех и аз така да изглеждам на осемдесет…" "И шест. Осемдесет и шест. А каква бях на времето!" Прокарваше носталгично пръст по снимката, сякаш да избърше праха, с който годините бяха напудрили лицето й. Очите й се уголемяваха под лупестите очила, вързани с ластик зад ушите и започваха да прожектират на стената кадрите на отдавна забравени мигове. "Обичаше ме лудо тоя генералски син. Тъкмо ми предложи да се оженим, техните го изпратиха в Швейцария да учи. Разделиха ни. Ето го, я какъв е напет! Ама актрисите тогава, знаеш…" Таня разглеждаше снимките, а после се впускаше в разкопки, за да открие под бръчките поне знак от предишните черти. Нищо не беше останало. Изпепелена сива коса на туфи, беззъба уста с чене не по мярка и ярко червило около незабележимите вече устни.

"А това е от турнето ни в Париж." Стара картичка от Лувъра. На гърба пишеше нещо на френски. Разчиташе само Je vous aime и подпис Phillip. "Дойде на сцената и ми поднесе огромен букет жълти рози. Целуна ми ръка - миришеше на лавандулов одеколон. Каза ми, че винаги ще помни моята Дездемона. Бях царицата на шекспировите роли." Паркинсон така здраво клатеше ръката й, че половината от кафето се разливаше по главата на Марко - зловещо катранен котарак с магарешко име. Основното му хоби беше да спи в скута на бабата, а в свободното си време да трепе хлебарките в покоите й и да се разхожда нагоре-надолу по клавишите на старото пиано. Глухата Слава сигурно въобще не подозираше за скритите му музикални заложби.

В кутията със съкровищата, освен албума, имаше още камара ненужни боклуци - проядена от молците носна кърпичка с чужди инициали, "която царица Йоана изтърва по време на едно от представленията", блестящо слюдено камъче от двора на Рилския манастир "от сватбеното ми пътешествие с Кольо", угарка от свещ и проскубан кичур, вързан със синя панделка "от кръщенето на Тошко", бутафорна диадема на неизвестна владетелка, стари програми от театрални представления, които се разпадаха в ръцете й. "Това, моето момиче, ми е останало от осемдесет и шест години живот и любовта на публиката. Една кутия боклуци и един албум спомени. Синът ми и внука са петимни да се гътна, за да се нанесат тука в центъра, вместо да се бъхтат до Люлин всеки ден. То и аз искам вече да сляза от сцената на живота, ама на." Сладникавият драматизъм на фразата винаги караше Таня да настръхва.

Обръщаха чашите върху чинийките, туряха им по един кръст с ръка и продължаваха да се носят по рошавите гребени на спомените, докато изсъхне утайката. После Карабулева, според настроението, рецитираше монолози или й предричаше бляскаво бъдеще и дълги пътища до места с огромни цветя и романтични плажове. Таня не знаеше защо изобщо я слуша, като беше абсурдно с нейните лупи да различи каквото и да било по чашата. Сети се за първия път, когато я видя да гледа телевизия. Беше допряла нос до този на Митко Цонев и го гледаше в очите като хипнотизирана. "Гласът му хубав, ама не мога да го видя", оплака се.

"Пълна кукувица е тая бабичка, обаче ми действа успокояващо и е кадемлийка." Звънецът прекъсна забавата. От Социални грижи носеха обяда. Таня сложи масата и заряза Карабулева и Марко да лочат рядката супа.

Ритуалът за първи път се провали с такъв гръм, че професорът й скъса книжката. И без това й беше дошло до гуша да се мъчи с неща, за които не й пука. Събра си багажа, сбогува се със шашардисаната Слава и отпраши на море. След месец, срещу 350 долара, Таня се сдоби с диплома като слънце. Преведена, легализирана и с розова панделка. Преди да се качи на самолета до местата с огромни цветя и романтични плажове, купи една жълта роза и се понесе към Карабулева. На вратата я посрещна внукът - дребно, пъпчиво мъжле с ужасно щастливо изражение на лицето. "Умря, бабишкерата! Два дни след като ти се изнесе. Ела, щото остави нещо да ти дам, ако се появиш." Толкова беше доволен, че я покани на кафе. Метна глава към пианото: "Баща ми ще го кара на вилата. И без това не ще да яде и сигурно няма да го бъде." Марко лежеше вдървено върху капака и гледаше объркано. "Ето тая кутия каза да ти дам. Не знам за какво са ти вехториите в нея." "Спомен от една велика актриса", сама не повярва, че го казва, а сладникавият драматизъм на фразата я накара да настръхне. "Ами, ами. И на тебе ли ти ги разправяше тия простотии. Разпоредителка, мойто момиче. Цял живот е късала билети и е показвала на хората в коя седалка да си сложат гъза. И по-далеч от Кривина носа си не е подавала. Пък и актриса да е била, кого го е грижа!"

С котарака и кутията под мишница, Таня напусна сцената. След два дни го погреба в ковчега с всички реликви, завит с проядената от молци носна кърпичка и с диадемата на оплесканата с кафе глава.

  © Надя Захариева, 2002
© Издателство LiterNet, 26. 09. 2002
=============================
Първо издание, електронно