Мариана Христова

web

"Няма нищо скрито, което да не се открие,
и тайно, което да не се узнае"

[Лука, 12:2]

8 ноември 2008 г., Архангеловден. Група възрастни хора потеглят към Кокалянския манастир "Св. Архангел Михаил". Те ще се качат до манастира, използвайки автобус № 3 на градския транспорт, минаващ на час, че и повече, и после ги чакат 50-60 минути път по стръмната пътека нагоре, след спирка "Дяволския мост" на споменатата линия № 3. Шосето към Самоков се вие през урвите, стига по-нататък и до отбивката за т.нар. Урвичка крепост, където също е имало манастир, на името на св. Никола (сега има само черква, храм и някои допълнителни постройки, но мястото продължава да се нарича манастир). Някога, преди векове, тук, разбира се, не е имало шосета. Имало е крепост, чието предназначение е било да пази подстъпите към София (Средец, както тогава се е наричал градът). Забравените битки за удържането й, за удържането на Втората българска държава, са оставяли според преданията купища кости, кокали с други думи (според някои оттам идва и името на с. Кокаляне). Крепостните останки продължават да се рушат под шубраците близо до "Св. Никола", а от намиращия се доста по-високо "Св. Архангел Михаил" може да се види при добро време част от едно кой знае как придобито, построено върху основите на една от крепостните кули, частно владение.

Тръгналите днес, за да почетат празника на св. Архангел Михаил, са ходили неведнъж, още преди 20, 30, че и повече години в манастира, наречен на негово име, на този ден. През година, през две или повече тези хора, живеещи близо, в Кокаляне, в Панчарево, са се качвали по стръмната пътека да запалят свещици за здраве, помощ и благословение. И сега лека-полека тези обикновени, скромни поклонници, заедно с немалко други - и стари, и млади, и живеещи наблизо, и идващи по-отдалеч, от разни софийски квартали, ще стигнат до манастирските порти. Портите ще са отворени, разбира се, нали е Архангеловден. Горската пътека, виеща се по склона, си е същата, черквата в дворчето на манастира стои, заобиколена от високите дървета до нея, но отпред са изникнали високи дувари, а вътре в манастирския двор някак си от година на година се оказва, че поклонниците са все по-малко и все по-малко желани и от немай къде, някак си, пускани и посрещани.

Те обаче идват все пак, все още, едни или други хора, влизат в двора на манастира и в черквата, осветена през 1896 г. Манастирът е основан в началото на ХІ век, може би от цар Самуил, както гласи една стара легенда. Падането на страната под турско владичество довежда до погубването му, но през XVI век местното население го възобновява отново, имайки го за своя опора и утеха в онези далечни, достатъчно трудни години. След нови погроми и разрушения, през 1858 г. йеромонах Хрисанд възражда, на свой ред, светата обител, а след Освобождението, върху руините на предишната, втора по ред черква, е построена сегашната каменна черква. През 1969 г. Кокалянският манастир е обявен, между впрочем, за паметник на културата.

Какво се вижда днес обаче в красиво обновения манастир, зад двуметровите дувари, сред ремонтираните или нови, украсени с чардаци и орнаментика сгради, около параклисите вътре в двора? Какво се вижда и в храма, разрушаван и възстановяван в различни години и епохи? Духовни работници, презрели материалните служби на света? Смирени мъже, затворили се зад високите зидове, за да се отдадат по-добре в служба на Бога? За съжаление, нищо такова не се вижда. В двора на манастира, между различните обновени постройки, както и в самата черква, се разхождат важно и тежко здрави, яки мъжаги. Един от тях дори записва имената за здраве вътре в черквата, намигайки си буквално с имаща откровено търговски вид жена, която продава свещите. Работата на останалите вероятно е да всяват респект, страх казано по-точно, сред идещите отдолу по старата, позната пътека, т.нар. обикновени миряни. Дори старият Назарий, игумен на манастира от доста години (от онова презряното, атеистично и тоталитарно време), въобще вече не е същият слабичък, изпосталял монах. Отец Назарий изглежда доста по-свеж и някак по-загладен, и - което е по-важно - и той бърза да се отърве от досадните натрапници, идващи един след друг по пътеката, които, след като са запалили по някоя и друга свещ в черквата, няма какво да правят вече, най-добре е веднага да тръгват обратно, далеч от портите на манастира.

Имало е, разбира се, и времена, когато местни хора от съседните села са носели в раничките си я хляб, я пакет захар, ориз и други продукти на отец Назарий, когато е оставал, за разлика от днес, доста по-често сам и забравен, и наистина - тогава - далече от света, но кой да помни подобни маловажни работи. Сега едва ли има подобен проблем, продуктите едва ли се носят в раници. При толкова мощни джипове, пък и тези, изглежда, доста добре хранещи се мъже с борчески вид, които сноват напред-назад сред сградите на манастирския комплекс и не пускат никого никъде, големите тави, пълни с ядене, сигурно са приготвени вече. "Хубавците", които внасят респект, са съвсем видно господари на положението. Господари и на манастира, може би?! Във всеки случай някои от идващите тук казват, че са минавали и в делнични дни по една или друга причина (когато вратите са затворени, разбира се, такъв е редът), че не само яки мъжаги, но и млади жени можели да се видят тук, които също със самочувствие ги отпращали, защото, нали, в делнични дни не е редно, не може да се влиза в манастира... Ако пък някой случайно изпадне в беда някъде тук наблизо и тръгне да потропа да търси помощ, да поиска вода, примерно, не е никак сигурно дали вместо това няма да види пуснатото срещу него куче пазач.

Ръми ситен дъжд, студено е и излизащите от черквата биха били щастливи, ако успеят поне за малко да влязат в едно все пак допускащо, макар и от немай къде външни хора, помещение в манастира, да седнат за малко, да се стоплят, да хапнат надве-натри, преди да тръгнат обратно надолу. Е, някои успяват, сядат все пак за малко. Други стоят отвън, чакат, опитват се да намерят скритата някъде в или зад новите постройки чешма в двора на манастира, от която в предишни години са си наливали вода. Няма я чешмата обаче. Няма никъде и някаква външна пейка, примерно, само в храма може да поседне човек за малко. (Храмът обаче, все пак, не е точно за това...) Никой не прочита молитва в края на литургията над донесените от хората питки и други приноси (традиционна практика в православните служби и храмове - молитва, с която се освещават питки, хлябове и пр., които после се раздават). Няма я - и което е още по-важно - непосредствената, незастрашителна, топла атмосфера от едни отминали вече години, когато в старата, макар и изпосталяла, паянтова постройка са се събирали всички, изкачили се до манастира на неговия храмов празник. Всеки дошъл, преди да си тръгне в обикновено мразовитата есен, е можел да влезе да се стопли за малко до старата запалена, зачервена печка. Преспивали са даже предишната нощ срещу празника - за здраве. Носели са кой каквото има и са си го поделяли съвсем естествено, по човешки, по християнски. Нищо подобно не би могло да се случи сега. Не че повечето от тях са били някаква ревностни вярващи. Не че и сега вярата особено се е увеличила... Макар и парадоксално обаче, в известен смисъл благословения дух на небесния архангел тогава е бил повече сред тях, като че ли, скрит някъде в невидимите кътчета на душите, свободни, имащи право спокойно да почувстват духа на това свято място, осветяващо, стоплящо ги по някакъв начин.

"Свети" ли мястото сега, свети ли са молитвите на важно разхождащия се, доста самоуверен някак си за монах, игумен, свети ли въобще нещо в душите на гледащите застрашително мъже? Може ли нещо да просветне в сърцето и на една дошла да "поиздои" малко левчета "христолюбива" "клисарка"? Само едно голямо плюскане ли се случва, след като вратите на високите дувари се заключат, или и други, още по-"подходящи" за манастирска обител неща? Бог знае. Във всеки случай странната някак си, напрегната обстановка, която се чувства вътре в манастира, гони дори от самосебе си хората, дошли тук в деня на св. Архангел Михаил.

"Манастирът вече не е български" казва гордо и самодоволно един от яките мъже. "Хайде, омитайте се!", казва троснато и властно отец Назарий на седналите да хапнат набързо възрастни хора, заобиколен респектиращо от трима-четирима от същите тези "Господолюбиви" и "гостолюбиви" пазачи. Да, този манастир, Кокалянският (който, между другото, вече е всичко друго, но не и Кокалянски, не и местният манастир на хората от с. Кокаляне, които поколения, малко или повече, са го подкрепяли), е, както е известно, и обител, в която се подготвят послушници и монаси за българския манастир в Атон. Как ли се подготвят тези духовници, питам се, какъв им е духовният пример, кои са им, какви са им духовните пастири? Какво мислят тези послушници за яките мъжаги, разположили се тук? Въпроси без отговор, които само се мяркат в съзнанието. Заедно с много важния въпрос чия е отговорността за управлението и стопанисването на "Св. Архангел Михаил", кой точно се разпорежда с него. Гръцки бизнесмени ли, едва ли не (човек може да си помисли и това, колкото и да звучи, поне на пръв поглед, абсурдно), български такива или само техните копои, пазачи? Къде е тук, примерно, Светият синод на Българската православна църква, знае ли той, знае ли софийският викарий (който между другото е бил подстриган за монах точно тук) какво точно се случва в този манастир, и ако знаят, вълнува ли ги? Дали бих могла въобще да стигна до тях, за да попитам... Едва ли. Някои от нашите православни владици се научиха, подобно политиците, да разговарят с медии и журналисти, но за представянето на благообразен имидж, да го наречем. Вътрешноцърковните "кирливи ризи" ще се изперат някога може би, но тайно; колкото държавата или обществото или т.нар. елити се стряскат от безобразия и/или скандали, толкова и владиците наши, бих казала... Владиците ни са някак особено ревниви по отношение почитането на авторитета им, основан априори на сана, но що се отнася до постъпките и делата... не съвсем. Има и кълнове надежда, разбира се, има нови, положителни явления и сред клира, и сред миряните. Вярата започна да си пробива път в душите на хора, които допреди няколко години нямаха отношение към нея. Днешните безобразия не могат да разколебаят вяра, изградена в предишните атеистични времена, в душите на хора, които са били преследвани, обиждани, осмивани при доста по-трудни външни условия заради нея. Но за влизащите сега, тепърва, когато уж никой не би трябвало да ги напъжда, презира или обижда - когато и самите свещенослужители светската власт отдавна вече не ги презира, преследва или обижда- е особено важно каква точно вяра, какво Православие, какви свещенослужители, монаси и пр. има в Божия дом. Понеже те са пастирите, духовните пастири. "Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна, клахте угоени овци, а стадото не пасохте. Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост... Скитат се Моите овци по всички планини и по всеки висок хълм, и по цялото земно лице се пръснаха Моите овци, и никой не попитва за тях, никой не ги дири." [Иезекиил, 34:3-4,6].

Питам се обаче все пак само от скоро ли е така, само инцидентно ли е това, което се случва на 8 ноември 2008 г. в Кокалянския манастир? Откога този неслучаен манастир, в който се подготвят, при това, духовници за Зографския манастир в Атон, се е превърнал в нещо като "вилает" на хора, чийто вид и поведение са крайно неподходящи за такова място? Ако се разрови човек сред различни текстове, коментари, мнения примерно в интернет, изразени от хора, посетили манастира в различни месеци и години; сред някои текстове, излезли в пресата включително; може да види неща, които да затвърдят подозренията му. В описаните случаи се разказва, примерно, за "една изключително нелюбезна монахиня", посрещнала пожелалите да посетят манастира; мнението е пуснато на 11.09.2006 г. (Какво прави монахиня в мъжки манастир, била тя и любезна, не като описаната, е само един от въпросите, който човек, разбира се, може да си зададе.) В друга история, публикувана в същия сайт (<http://www.bulgarianmonastery.com/bg/kokalyane_monastery.html> (18.12.2008), в който, разбира се, могат да се видят различни мнения, не само негативни, се споменава якичък човек с джип, тръгнал да се саморазправя, заедно със свещенослужителя (история, случила се вероятно също през 2006 г., мнението е пуснато в самото начало на 2007 г.) На 11 май 2007 г. Милена пише, на свой ред, че според нея мястото е "свърталище на морално нечистоплътни и определено неблагочестиви люде. Но това наистина ще го усетят само тези, които имат духовни очи и виждат разлика между повърхността и дълбочината на нещата". В един текст, публикуван в личен блог, авторът му, най-вероятно млад човек, нарича изровилите земята на път за манастира водачи на джипове "новите варвари"; изразява и своя по-общ скептицизъм по отношение на духовността и "театрото" в българските черкви и манастири, и природните забележителности около тях (<http://watchtowerman.blog.bg/viewpost.php?id=189922> (18.12.2008). Както се казва, при това доста меко, в публикация на в. "Новинар" от 15.06.2007 г., споменаваща и Кокалянския манастир (под заглавие "Крепости на вярата" <http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=center&mater=MjI3OTszNw> (06.12.2008): "Интересно е, че преди миряните можеха да влизат и да си почиват в пределите на манастира. За съжаление, след издигането на високата стена около него нещата станаха различни. Да, влизаш, разбира се, но те дебнат отвсякъде и усещането не е особено приятно. Разбира се, че манастирските обители са създадени за размисъл и общуване с Господ, но ако вътре не влизат миряни и те се чувстват като натрапници, мисля, че не е редно. Нали Господ е над всички? Нека поне човек да си запали по едва свещичка на спокойствие и да се помоли. От ограденото място излизаш притеснен вместо отпочинал."

Манастир, в който някакви хора са се оградили, но не от света - от неговата материалност, греховност, гордост и лукавство - а се чувстват добре, явно, да ги проявяват тъкмо там. Манастир, в който наместо страх от Бога, се е настанил страх от човеци. Манастир, който може преспокойно да служи за курорт примерно или ловна вила. (Манастир, в който, прости ме, Боже, липсват само гърлите, които да се покажат на китните чардаци?!) Тръгвайки надолу, една от възрастните жени уговаря друга да не споделя много-много какво са видели тук, понеже като ги гледа тия, като нищо може да набият някого, пък и не само, знае ли човек. Интересно дали догодина, както така си "напредваме" и обществено, и духовно, нашата скромна група поклонници ще се престраши или въобще ще пожелание да почете деня на Архангел Михаил точно в този манастир?... Архистратегът все някога обаче пак ще отвори портите, порти и към небето, където не само годините на един човешки живот, а и хиляда години са само един миг.

© Мариана Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2008, № 12 (109)