ВСИЧКО В ЖИВОТА СА СПОМЕНИ

Мария Донева

web

"Стъклената менажерия" на Тенеси Уйлямс в ДТ "Гео Милев", режисьор Красимир Спасов, художник Чайка Петрушева, в ролите: Мартин Каров, Гергана Данданова, Тигран Торосян, Диана Найденова.

"Стъклената менажерия" е пиеса на спомена.

Образите в нея се разкриват иззад поредица от стъклени завеси, различни по прозрачност и цвят, и с всяко движение героите и характерите трепкащо и измамно се променят. Недоловимо е преминаването от света на въображението в света на спомена, пространствата на условното и буквалното преливат едно в друго. Похватът не е просто "разказ в разказа", а "мечта в спомена" и "реалност в измислицата". Ако наистина най-далечното пътуване е не от едно място до друго, а от едно време до друго, героите на Тенеси Уйлямс успяват да пропътуват изтощителни разстояния, без да напуснат своя дом, в който са обвързани от любовта и дълга.

Предметите от стъкло отнемат много време и обожават светлината.

Светлината и музиката обитават и уплътняват сценичното пространство. Те са последното, което спасява южняшката гордост на героите. Луната, електрическата лампа, отражението от кривото огледало, дрезгавото премигване на жълт светофар зад прозореца, носталгичните сенки от ревнивите жалузи, крехкото пламъче на свещта обогатяват с друга символика думите и жестовете на персонажите.

В пиесата телесното не носи наслада.

Алкохолът и опиумът не притъпяват болката. Аманда сервира, преповтаряйки омерзителни разкази за дъвчене, секрети и рак. Том се храни, сякаш иска да унищожи храната и да й отмъсти за нещо. Лора повръща при всеки неудобен случай. Във вечните разкази на майката за поклонници има твърде много цифри и никаква любов. Докосването на телата на Лора и О’Конър разрушава момента им на духовна близост, още по-скъп, защото за момичето е мечтан от години. В пиесата няма еротика. Самото понятие за любов е поставено под съмнение.

Единственият, който не може да загуби нищо, е този, който не притежава нищо.

"Стъклената менажерия" показва с горчива насмешка напразните опити на тези тъжни и самотни хора да оцелеят. Оцеляването им като личности е възможно единствено в полето на не-сега, на Другото време. В спомена - за майката, но там тя намира само горчивата трева на пропуснатите възможности. В бъдещето - синът пише стиховете си в тоалетната на склада за обувки, а нежната грижа за странната му сестра всеки ден забива нови гвоздеи в ковчега от посредственост, който нормалните хора наричат просто "живот". В безвремието на украшенията от стъкло като насекомо в кехлибар е заключена дъщерята. Аманда, Том и Лора се подкрепят и в същото време се сражават помежду си с всички средства, позволени във войната и в любовта.

Усещане за американски юг, за карнавал, отчаяние и нищета.

Парникови красавици, готови да флиртуват винаги и с всеки, дори с пневмонията. Галантни мъже, танцуващи с алкохола и копнежа; неспособни да се отърсят от бръшляновата ласка на своите майки-вещици-царици на красотата.

Не само "кандидатът" - очакваният като месия бъдещ годеник на Лора, но и цялото семейство витае в прашните стаи на спомена и очакването. Луната тегли душата към себе си, молитвата към Бог е тиранична формалност и не носи утеха. Приключения има, но те се случват само на екрана, а раят е близък, но недостъпен, там, на отсрещния тротоар. Голямата депресия назовава болезненото състояние и на обществото, и на всеки от персонажите в пиесата.

Свръхчувствителни и мъчително изнервени, героите от "Стъклената менажерия" се блъскат в острите ръбове на реалността.

И крехки, и недосегаеми, в паметта упорито остават няколко странни сенки.

Стъклен еднорог без рог;
невротична синя роза;
накуцваща светица, която опрощава греховете;
проблясък от цветни стъкълца, който те докосва,
където и да си.

© Мария Донева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2006, № 10 (83)