ПРОКЪЛНАТИТЕ

Кристина Й. Йорданова

web

"Безкрайна жал и мрак ранил
покриват мойто ложе.
Не съм живял, самин съм бил,
смили се, тъмни боже!"
Николай Лилиев

Осъзнаване - жестоко, ненаситно, безмилостно. Истинско чувство, единственото и затова тъй омразно и ненавистно. Не благословия, а проклятие, дебнещо в мрака, спотайващо се в изкуствената тишина на смъртта, само за да изскочи, когато си мислиш, че с преминаването в Отвъдното те очаква нещо ново, неповторимо и прекрасно.

Само за да осъзнаеш, че целият живот е просто една илюзия, перфектна лъжа, сътворена от собственото съзнание.

Потънал в дебрите на смъртта, мъжът отвори очи за първи път от своето раждане, само за да разбере жестоката истина за Живота.

Единствено за да осъзнае, че прекрасната неповторима действителност, омразната отблъскваща реалност е просто един сън, плод на въображението, творение на непредсказуемото човешко съзнание.

Бе необходим само един миг, за да прекрачи от живота в смъртта, просто неуловим момент, ала същевременно достатъчно дълъг, за да измие следите от Лета, да отпие глътка от водите на Евноя и да си спомни всичко.

Ала тази метаморфоза не се дължеше на онази Евноя, водеща началото си от земния рай. Напротив, реката на спомените извираше от дълбоката и мрачна сърцевина на един ад, невместим в човешките сънища.

Тя бе ненаситна мъчителка, жестока предателка, безпощадна действителност... безстрастната истина.

И мъжът отвори очи, вече подготвен за една реалност, за която би се заклел, че е просто кошмар, излязъл от дълбините на съзнанието, ако на бе сигурен, че вече е мъртъв, че не би могъл да се събуди и да прогони противното видение.

Погледна света, за да види отблъскващата сивота на едно мрачно измерение, да докосне невидимите решетки на пространството, да изпита тежестта на безсмъртието.

Защото хората, наказани за неподчинението си, затворени в един перфектен затвор, продължаваха да съществуват в този свят от милиони години и щяха да останат в него завинаги, до края на Материята без достъп до външните измерения и същества.

Те бяха Прокълнатите, Народа на Отчаянието, осъдени на безмилостно изгнание в Нищото. Безнадеждието бе тяхна съдба до края на жалкото им съществуване, безсмъртието се бе превърнало в чудовищно наказание за бунта им.

Ала те бяха хора, а хората с практичната си способност за адаптация, успяваха да се приспособят към всяка ситуация. И макар решетките на затвора да бяха непреодолими, а наказанието им вечно, те все пак бяха достатъчно силни, за да създадат друго измерение в измерението.

Сред мрака на затвора създадоха един свят, изпълнен с пъстри цветове и нюанси, жаден за нови чувства и преживявания.

В безбрежното море на Отчаянието се роди единствената надежда, способна да съхрани Прокълнатите. Появи се една малка утеха за измъчените им съзнания, единствен пристан на светлина сред безкрайния мрак на тяхното наказание.

И хората се оттеглиха в своя измислен свят, забравяйки за безпомощността си, за да се отдадат на дребните щастия и проблеми на Живота. Раждаха се и умираха, справяха се с нещастията или се предаваха, неспособни да преодолеят трудностите, радваха се на внезапно споходилото ги щастие, скърбяха при загуба.

Очакваха смъртта.

И тогава, в онзи кратък миг, прекрачвайки в Отвъдното, те си спомняха всичко, преживяваха отново пагубната сила на Отчаянието, усещаха безсилието си и осъзнаваха, че не биха издържали в този мрачен затвор, извън пределите на своя малък свят.

Мъжът погледна за последно сивотата на измерението и затвори очи. Бе безсмислено да остава тук, когато Животът го зовеше, приканвайки го да потъне в обятията му.

Прогони спомените от съзнанието си, а последна проблесна надеждата, скътана в дълбините му- Някой ден може би отново щяха да усетят вкуса на свободата.

Той потъна в непробуден сън, където животът му започваше с едно ново раждане.

© Кристина Й. Йорданова, 2002
© Издателство LiterNet, 13. 11. 2002
=============================
Първо издание, електронно.