КАК СЕ СТАВА ВЪЛК

(разказва Н.П.Ср., бивш човек)

Красимира Джисова

web

Обикалях из София и не си спомнях откога. Все още нямах идеи и симптоми, но не спирах да обикалям. Опитвах как се получава от разхождащ се - вървящ човек, без психостимуланти и речници на внушенията по българските земи, без нещо, което да се брои за капитал. Постигнах някаква степен на дематериализация. Тялото ми и без друго не беше доказателство, че съществувам, а само претекст да ме глобят с пет лева в трамвая, защото нямах петдесет стотинки за билет и това се оказа сложен казус за вече изчезващите ми ръце. Казват, че човек се изгубва откъм ръцете. Не е вярно. Виждал съм хора, от които са останали само ръце.

Контрольорът беше животно. Приземи ме пред шатрите на “Славейков”. Мястото ми помогна да преодолея изхвърлянето ми от оранжевата гъсеница - мразя, мразя я, мразя я, но се стабилизирах психически едва щом влязох в Макдоналдс.

Отидох на касата, наредих се на опашката - мразя я, мразя я, мразя я, и когато му дойде времето, издекламирах:

- Макдоналдс за всеки от нас!

Продавачкта ме изгледа мило под гъстите си вежди и притеснена, че слухът й е увреден от шума, който вдигат гъсениците, ме помоли да повторя поръчката.

- Макдоналдс за всеки от нас.

Тя хвърли поглед към бабчето с реституирани килограми зад мен, след това към малкото й сладко внуче, което си бъркаше в носа, и пак ме попита:

- Какво ще желаете?

- Макдоналдс за всеки от нас - казах, издължавайки врат към нея.

Касиерката се отдръпна, а аз обяснявах:

- Моят да има два пъти повече касиерки. А също и цветове... Пастелни тонове, ако обичате!

- Бихте ли се отдръпнали! - прекъсна ме тя. - Пречите ми да си върша работата.

- А моята работа? Нали това ви е работата?!

- Изчакайте!

- Не искам да чакам!

- Ще извикам охраната - осведоми ме тя с правилния тон.

Мозъчните ми клетки анализираха информацията: охраната... ох-ра-на-та... ох-раната... о-храната...о, храната... храната... храната-та-та...

- Добре, нека започнем с това! - ентусиазирано й предложих.

Тя се втренчи в мен и огледах ризата си - да не би да съм я изцапал преди да ни поднесат обяда. Един МакЧииз, обвит в приятна шумоляща хартия и аромат, се завъртя пред мен като манекенка. Каква поезия!

Едва когато се проснах на стълбите пред театър “Възраждане”, открих, че в плика има курабийка, а не бургер, но бях полуневидим и трябваше да я глътна бързо.

Мислих си да остана там през нощта, да гледам звездите, ако има звезди, и, естествено, да поспя. Какво по-комфортно място от стълбите на този театър, освен стълбището на друг театър, а и идвах от град, в който нямаше театър, но пък имаше кметство и кмет, който живееше в кметството. Никаква носталгия не хранех. Нямах излишни пари, даже никакви, за да храня каквото и да било, а и както обичам да казвам: миналото ми е минало, защото е минало.

- Дай стинки за баничка, бе бате!

Около петгодишен, вписващ се в представите ми за Аушвиц, ме дърпаше за ръкава и разпъваше уединението ми. Не му обърнах внимание, но му обърнах ръката си, та да види колко длан имам.

- Дай бе! Сиганин съм! Неам... Дай ми бе! Господ ше та види, ше та посипе със слънце, здрав да си!

- Отиди в Макдоналдс! Там има за всички!

- Айде де!

- В Макдоналдс! - изкрещях, но момчето не се стресна. Повъртя се още малко, помрънка, пък си отиде.

Бях прекрасно самотен, докато до мен не седна дългокос мъж с рунтава брада и може би от небето, което превръщаше хората в силуети, ми заприлича на единия от Зи Зи Топ. Всъщност и на двамата.

- Кой си ти?

- Марлон Брандо - каза мъжът, издавайки долната си устна напред и се захили.

- Смърдиш.

- Че кой не смърди?!

- Освен на блато и на джибри.

- Пийнах. За дезинфекция... Нали разбираш, всичките ми дробове са предразположени към вируси.

- Какво работиш, че имаш пари?

- Пари за какво? - недоумяваше Брандо.

- За пиене.

- Изкарвам по нещо.

- Питам те: какво работиш?

- Казвам ти: изкарвам по нещо! - извика мъжът в ухото ми.

- Че с к`во изкарваш? С въшки ли?

- И с въшки.

- Имал ли си жена?

- Че кой е нямал?!

- Аз.

- Значи, с жена или без, все същата история.

Зи Зи Топ събу обувките си и заиздърпва чорапите си нагоре. Внимателно се отдалечих на около два метра, но синусите ми казваха, че не е достатъчно и станах.

- Къде отиваш?

- Да подишам.

- От такива като теб до гуша ми е дошло! - измърмори мъжът.

- Приличам ли на бутилка гроздова?

- Приличаш на тъпанар.

- А ти на... на... - не ми идваше нищо на ум, но каквото и да измислех, щеше да е вярно.

- Вкъщи ли се прибираш, тъпанар?

- Не.

- А к`во ще правиш?

- Ще опознавам.

- О! И какво ще опознаваш?

- К`вото има за опознаване.

- Вчера ли се роди?

- К`ви ги дрънкаш?

- Щото си едно и също от години, но, ако си се родил вчера, няма начин да знаеш.

За първи път се повдигаше въпросът за раждането ми. За смъртта ми съм чувал да се говори, но за раждането... Бих го обсъдил, но на Брандо не му пукаше за отговорите. Задоволяваше се да пита и да се смее, сякаш така правеше коричката на чорапите си по-тънка.

- Ей, тъпанар, можеш ли да пееш? Ей, тъпанар, чуваш ли? Можеш ли да пееш, викам?

- Може и да мога.

- Или можеш или не можеш.

- Виж, аз вярвам, че в човека има хиляди неща, за които сам не подозира. Те изчакват момента и...

Зи Зи Топ разпери пръсти срещу мен и отряза мисълта ми:

- Абе не ми говори като Мартин Лутър Кинг! Не вървиш!

Това “не вървиш” беше великото му салто мортале. Някакъв си Зи Зи Топ, някакъв си гроздов човек ще ми казва, че не вървя. Неподозираните неща в мен изскочиха: четири лапи, издължена муцуна, щръкнали уши, опашка и зъби като излезли от острилка. Всички действащи лица на мъжа срещу мен се прибраха зад брадата му и той се завлачи на заден ход към вратите на театъра.

© Красимира Джисова, 2003
© Издателство LiterNet, 29. 01. 2004
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", 2003, бр. 32.