ЛЮБОВТА - ТАЗИ НЕЗАВЪРШЕНА ИСТОРИЯ

Красимира Джисова

web

След като времето, през което юлските температури бяха поносими, премина в заграждане на обяви и срещи с работодатели, запазили чувството си за хумор при определяне на задълженията и заплатата, вече не ми се струваше излишно да отида при Анелия. Тя си умираше да ми разказва за интимните си изживявания, а от мен се очакваше да взема отношение повратно за личната й сексуална революция, която продължаваше втора година и като всяка революция в началото беше експериментална и хаотична.

Намерих я на обичайното й за деня място. Седеше на перваза на прозореца. Левият й крак се клатеше като развалено часовниково махало на сантиметри от фасадата на къщата, в която живееше под наем с гаджето си. Изпитах безпокойство, когато наближих, но този път не заради рискованото й местоположение и услужливите ми представи как пада от третия етаж поради небрежност в позата. Чуваше се как Иван, някъде от дъното на стаята, изброява като при диктовка:

- ...връзка лук, половин килограм домати, сапун “Персавон” - два броя, кутия прах, картофи... Да ти взема ли “Пантен”?

Анелия заби нокът в реда, до който беше стигнала, и от устата й излезе дълго и въпросително “а”, след което продължи да чете.

- Обърни ми малко внимание! Да ти взема ли “Пантен”?

- Нямам претенции - отвърна тя, без да го поглежда.

- Как така нямаш?! Ти винаги имаш претенции!

- А?

- Обърни ми внимание, по дяволите! - нервираше се Иван. - Въобще не разбирам какво му харесваш на този! Не си прочела и два разказа, а вече си безрефлексна като тях! Ти и Джойс - абсолютна драма!

Все още не бях попаднала в полезрението й и използвах случая да постоя пред входната врата. Със същото търпение можех да изгледам отново “Сцени от семейния живот ” на Ингмар Бергман. Само че съседката от долния етаж изскочи на прозореца и си знаех, че филмът ще свърши. Госпожа Димова прибра достойната си за фламбиране коса зад ушите, подпря кръста си така, че да й е удобно за наблюдение нагоре, и започна да рапира, като от време на време охкаше заради наследения, според нея от баба й, ревматизъм:

- Колко пъти съм ви казвала? От два до четири искам тишина!

- Ще бъде 13:48 - светна я Анелия.

- Сверете си часовника! Да ви беше за първи път...

Иван се провеси през прозореца, видя ме и ми махна. После автоматично информира госпожа Димова, че вече е 13:49, но тя не се даваше:

- Ти ли ще ми кажеш бе, келеш?! - възмущаваше се с пресипнал глас. - Нямате възпитание! По обяд: манджи, хахо-хихи, обърни ми внимание, остави ме да чета... Какво разбирате от литература?! Вечер: дум-дум, музики, рокове някакви, танци-манци... Ще съборите къщата!

И тук Иван заговори едновременно с госпожа Димова, при което Анелия се намесваше на паузи със “Спрете”. Иван така се разгорещи, че както ръкомахаше, бутна Анелия и тя се олюля. Съседката ги ругаеше, без да забелязва неустойчивостта на тялото над главата й, а аз зяпнах ужасена и усетих, че прасците ми се стягат. Анелия заби пета във фасадата, изшкурка малко мазилка, която напраши очите на госпожа Димова и тя побесняла крещеше, докато разтриваше клепачи с изкривените си от артрита пръсти. В последния миг Иван сграбчи Анелия за рамото и тя политна към него. Иван не успя да я удържи, загуби равновесие и двамата се тръшнаха на пода в стаята. Госпожа Димова търкаше очи и нареждаше, че са хулигани, че й е писнало от тях и внезапно се зае с проблемите на крехката си възраст, които предхождаха описанията на клиничните картини на болестите й, като на няколко пъти вметна, че през дългогодишната й практика на преводач е общувала и съжителствала с извънредно интелигентни личности, а не с такива простаци. За нея интелигентността изключва подобна непочтителност и не в този ред на мисли, без логически преход, отбеляза, че деветдесет процента от писателите не са писатели, а кръчмари и даде много примери, за да защити мнението си. Нямах против да я изслушвам понякога, но госпожа Димова често поливаше цветята, край които се засичахме, и изведнъж станах страшно заета като карта на света в кабинета на империалист.

- Не искам да стана като нея - каза Анелия, докато пиехме кафе в кухнята, а Иван, зарязал пазаруването, гледаше “Астерикс и Обеликс срещу Цезар”.

- Защо да ставаш като нея?! - учудих се.

- Защото мога да стана като нея. Представяш ли си? - тя изплези езика си по онзи начин, с който се демонстрира отвращение. - ...да крещя на младите, да имам откачена дъщеря, която си пее “Алилуя” по улиците, да поливам цветята нон стоп само защото няма какво друго да правя, няма на кого да съм полезна освен на някакви цветя... Да ги поливам и да си мисля колко е важно...

- Старостта е кофти - вмъкнах.

- И лицето става едно такова... Не можеш да си го познаеш - продължи тя, без да отчита репликата ми. - Показваш си снимките наляво-надясно, за да видят другите, че и ти си бил млад... Сякаш никой не би допуснал, че си бил млад, ако не си покажеш шибаните снимки!

Тонът й се повишаваше постепенно. Имах усещането, че децибелите скоро ще ме издухат и се облегнах на стола, за да увелича разстоянието помежду ни.

- И мислите си не познаваш...

- Защо четеше? - побързах да попитам.

- Хората понякога четат.

- Мъртвите разкази на Джойс - допълни Иван, провиквайки се от другата стая. Явно следеше диалога.

- Ти четеш, когато си в депресия - казах, разглеждайки лицето й, което беше като мумифицирано. - Какво има?

Анелия се наведе през масата към мен, огледа се встрани, прошепна бързо: “Страхувам се” и седна.

- От какво?

- Напоследък, когато се запозная с някой и той не ми хареса, се моля да не стана като него.

- Ти си си ти. Не можеш ей така да станеш някой друг.

- Има една жена... - Анелия рязко понижи глас. - Деликатна... Луда е по Джойс... Тялото й... Кара старо “Волво”... Любовникът й е със седемнайсет години по-млад от нея... Живее отсреща - довърши Анелия.

- Жената ли?

- Да. Ей там! - тя посочи къщата, която се виждаше от кухненския прозорец. - На втория етаж. Щорите са спуснати.

- И какво й е лошото?!

Преди да успее да ми отговори, Иван влезе в кухнята и двете замълчахме.

- Отивам на пазар. “Пантен”? - обърна се към Анелия.

- Все ми е тая!

Той се ограничи с “хм”, размърда долната си челюст и излезе. Анелия утихна за минута-две, а аз за кой ли път разбърквах кафето си и я изчаквах да проговори.

- Проблемът е в това... - поде тя.

- Да?

- Проблемът, ако приемем, че има такъв...

- Нищо не разбирам. Кажи ми, когато прецениш, че си готова - подканих я внимателно.

- Иван е любовникът.

- Любовникът? На кого? - извиках.

- Как на кого? На жената отсреща - каза Анелия като в скоропоговорка, допи кафето си, захлупи празната чаша върху чинийката, каза: “Той е” и се загледа в утайката, която пропълзяваше под ръба на обърнатата чаша.

Самата тя изневеряваше на Иван при всяка възможност и се оправдаваше с минималното си влечение към него от пет месеца насам.

- Преди седмица, докато Иван беше на пазар, знаеш, че обича да пазарува, тя дойде.

- Тук?! - не можех да повярвам аз.

- Да.

- И?

- Поканих я, направих й кафе... Пропуснах да й сложа отрова - Анелия се засмя, но аз не реагирах. - Сподели ми, че е наясно с анатомията на Иван, но интересът й бил изчерпан отдавна.

- Тогава какво иска, по дяволите?

- Мен.

- Теб?! Стига бе!

- Не знам как... В това е въпросът... Много дълго обмислях... Такива неща се случват, знаеш.

Предполагам, че се е стреснала от вида ми, защото скокна, донесе ми чаша вода, което ми се стори крайно пресилено. Не пипнах чашата.

- Влюбена съм в нея - изтърси Анелия и аз само преглътнах, понеже нямаше с какво да се задавя, а имах желание. - Ще се наложи да обясня на Иван. Или не? Какво ще ме посъветваш?

Обикновено такива неща като даването на съвети ми се разминават, но Анелия беше отворила едни големи очи срещу мен и така настойчиво пребъркваше приятелството ни, че ми идваше да избягам.

- Ами...

- Никога не съм изпитвала същото с мъж... Не съм подозирала - поясни тя. - Просто се случи. Другото няма значение. Трябва да е любов...

© Красимира Джисова, 2003
© Издателство LiterNet, 29. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.

Публикация във в. "Капитал", 14.02.2004.