ДАЛЕЧ ОТ ОЧИТЕ

Красимира Джисова

web

Той пушеше до прозореца в коридора и с бавното движение на ръката си не искаше нищо от изстиващото декемврийско небе. Тя не забелязваше как профилът му се изменя, докато извънредните им местоположения се отдалечаваха от гарата, гарата - от тяхната ненавременност.

- Слушаш ли ме? - попита тя отново.

Гласът му се забоде в адамовата ябълка и той едва го удържа да не излезе, да не се прицели в дясното й слепоочие и думите, онези думи, предназначени за описване на нелюбов към една жена, думите-капки, които се забиват с китайски маниер, да я... Не можеше да я убие... Да я види за малко мъртва и преди митоподобното й съживяване да я репродуцира, да я споделя с дневника си, да я сънува... Не я сънуваше вече. Сънуваше как някой съчинява самотатата му. Някой беше единственият близък. Но името на някой винаги заставаше с гръб към него. Той се въртеше, за да го прочете; плътността на името се разпадаше, превръщаше се в коктейл от фонеми, после в един монотонен звук; звук без съдържание, без чувствителност, без потребност от отзвук. И тогава той се събуждаше, отново в тялото си, отново в самотата си, поглеждаше встрани - тя спеше, той издишаше. Може би, ако усети как пулсът изтича през пръстите й, ако я види как пропада за момент, ако я намери сред остатъците...

- Слушаш ли ме?

Потискаше го, когато разтоварваше съмненията си. Страхът от несъстоялите се неща в живота й, които биха могли да се случат при подходящи обстоятелства, забавяше речта й. Сякаш контролирайки интензитета на изхвърлените мисли, отлагаше събитията, изиграваше ги. Но когато подушеше неизбежното, излъчваше специфична печал и ръцете й търсеха гърба му, горните й клепачи хлопваха и дишаше като умираща котка.

- Не ме слушаш. За какво мислиш?

- За нищо.

- Ти винаги мислиш за нещо. За какво мислиш?

- За нас.

- Ти никога не мислиш за нас. Мислиш за себе си, за мен, но никога за нас. За какво мислиш?

- Кога ще пристигнем.

- И каква е формулата?

Тя се смееше, той отброяваше: 1, 2, 3... Спря да се смее на шестата секунда. Както винаги.

- Е, за какво мислиш? - настояваше тя.

Опознаването не свършваше вече толкова години.

- Какво е да мълчим, а всичко да си казваме.

- По-добре се наслаждавай на пейзажа!

- Какъв пейзаж?! Полета, полета, полета... Тук-там някой хълм. Полета., плоскости...

- Имаш ли проект за по-добра действителност?

- Малайзия - най сетне каза той.

- Малайзия?

В гласа й нямаше учудване, но той знаеше. Почти се долепи до лицето й, за да я чуе. Котката хриптеше, давеше се. Клепачите й падаха постепено и тежко като ролетни щори.

- Решено е.

- Защо?

- Паркове с орхидеи... Имат фабрика за пеперуди.

- Това е... това е... - котката едва си поемаше дъх. - Пеперуди ли ще произвеждаш?

- Или Китай.

- Нали не ме мислиш за наивна?! Знам за Китай! Отдавна... За тушираната непоносимост на света, за експлозията на цветовете от коприната... Любовта като церемония... Смъртта като церемония... Животът е традиция.

Устните, които се приближаваха към неговите, не спираха да се движат. Ароматът на плодова дъвка се вмъкна през ноздрите му и се напласти по задните отвори на носа му; дъвката лепнеше по хоаните му, затваряше ги и той въздъхна, за да достигне до белите му дробове усещането, с което беше свикнал, което нямаше нищо общо с изкуствената приятност на дъвка.

- Пак ще рисуваш йероглифи, ще специализираш мълчание, ще упражняваш търпение, докато чакаш чая си... Ще продължиш да сънуваш онова, което не можеш да имаш... Ще успееш ли да се събудиш? Всъщност, какво ти се живее?

Той се втренчи в нея за секунди, след което, палейки цигара почти насила, почти преодолял тревогата си, почти отрекъл необходимостта от каквото и да било, почти задавен, каза:

- По-добре се наслаждавай на пейзажа!

- Какъв пейзаж?! Нищо не виждам.

Горните клепачи покриваха плътно очите й.

© Красимира Джисова, 2003
© Издателство LiterNet, 28. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.